11Р Е Ш Е Н И Е

№ 334

гр. София, 10.06.2024 година

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори май две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕТЯ ШИШКОВА

ЧЛЕНОВЕ: П. К.

ВЕСИСЛАВА ИВАНОВА

при секретаря Г. И. и в присъствието на прокурора Р. С. като изслуша докладваното от съдия Колева КНД № 253/2024 г. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е по реда на чл. 346, т. 1 от НПК.

Образувано е по жалба на защитника на подс. Е. С. М. – адв. М. срещу решение № 17 от 22.01.2024 г. на апелативен съд - София, постановено по ВНОХД № 1174/2023 г.

В жалбата са въведени всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 НПК, като същевременно се твърди, че присъденото обезщетение на гражданския ищец е силно завишено. Наведени са доводи за нарушение на процесуалните правила при оценка на доказателствата, изразили се в предубедено осъществена такава, защото апелативният съд бил акцентирал на несъществените несъответствия в показанията на свидетелите, сочени от защитата, и до неоценяване по същия начин на противоречията в показанията на свидетелите на обвинението. Това било сторено, за да бъдат пренебрегнати сведенията за осъществено нападение спрямо подсъдимия в полза на пострадалия. Не били коментирани медицинските документи, касаещи подсъдимия, както и липсвала съпоставка на гласните доказателства с констатациите на видео-техническата експертиза. Тези процесуални нарушения според защитата са довели до неправилно приложение на материалния закон, защото подсъдимият бил жертва на упражнено преди неговото деяние насилие, спрямо което той се е защитавал. Сочи, че Софийският апелативен съд /САС/ неправилно бил отказал да приложи разпоредбата на чл. 12, ал. 1 НК и да оправдае подзащитния му. Намира, че наложеното наказание на подсъдимия е явно несправедливо, като счита, че е подценено психическото състояние, в което се е намирал по време на деянието и факта, че е бил провокиран.

Затова претендира отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Алтернативно моли за намаляване размера на наложеното наказание на подс. М., както и намаляване размера на присъденото обезщетение в полза на гражданския ищец, поради несъответствието му с принципите на справедливост и равностойност на действително претърпените вреди.

В съдебно заседание защитникът на подсъдимия поддържа жалбата като подробно аргументира доводите, въведени в нея.

Повереникът на частния обвинител и граждански ищец – Б. Б. – адв. К. намира атакуваното решение за правилно и законосъобразно и пледира да бъде оставено в сила. Смята, че не са допуснати твърдените в жалбата нарушения на процесуалния и материалния закони, както и че наложеното на подсъдимия наказание е справедливо. За такъв приема и размера на присъденото на клиента й обезщетение. На това основание моли жалбата на подсъдимия да бъде оставена без уважение. Претендира направените пред касационната инстанция разноски.

Прокурорът от Върховна прокуратура счита, че вторият съд е направил верни фактически констатации. Според държавния обвинител не са налице заявените в жалбата касационни основания. Смята, че няма доказателства за противоправно нападение от страна на пострадалия и провокация към подсъдимия и затова пледира решението на САС да бъде оставено в сила.

Подс. М. иска разследване за нанесения му побой и счупен прешлен. Прави общо твърдение за проявен расизъм спрямо него.

Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното:

С присъда № 260043 от 29.06.2022 г. на Софийски градски съд /СГС/ по НОХД № 3043/2020 г. подс. Е. С. М. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 131, ал. 2, пр. 4, т. 2 вр. чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 НК и е осъден при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК на една година лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено с три годишен изпитателен срок.

На основание чл. 25, ал. 1 вр. чл. 23, ал. 1 НК на подс. М. е наложено едно общо най-тежко наказание измежду това, наложено по НОХД № 3043/2020 г. СГС и наказанието, наложено по НОХД № 7687/2016 г. СРС – лишаване от свобода в размер на една година и шест месеца, отложено на основание чл. 66, ал. 1 НК с четири годишен изпитателен срок.

Приспаднато е на основание чл. 59, ал. 1 НК времето, през което подс. М. е бил фактически задържан по ЗМВР и това, през което е бил с мярка за неотклонение „задържане под стража“.

Подс. Е. С. М. е осъден да заплати на Б. Х. Б. сумата от 10 000 лв. ведно със законната лихва от датата на деянието, представляваща обезщетение за причинените неимуществени вреди от него, като искът до пълния му размер от 15 000 лв. е отхвърлен като неоснователен.

Осъден е да заплати деловодните разноски по делото – в полза на частния обвинител и граждански ищец и в полза на СГС и СГП.

Налично е произнасяне и по веществените доказателства.

С решение № 17/22.01.2024 г. Софийски апелативен съд е потвърдил атакуваната пред него присъда № 260043/29.06.2022 г. СГС и е осъдил подс. М. да заплати направените пред САС деловодни разноски, както и тези на гражданския ищец и частен обвинител Б. Б..

Касационната жалба е неоснователна.

Прочитът на материалите не води до извод, че е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, което да налага отмяна на постановеното съдебно решение и връщане на делото на въззивната инстанция. Вярно е, че в решението на апелативния съд изцяло са инкорпорирани приетите от първостепенния такъв разрешения по фактите, анализа на доказателствените средства и правото, но това не е недопустим подход. Въззивният съд е изложил мотиви защо приема фактическите и правни изводи на първата инстанция и следователно не е налице касационното основание липса на мотиви. Решението отговаря на изискванията на разпоредбата на чл. 339, ал. 2 НПК, като е даден отговор на възраженията на защитата.

Коректният прочит на делото и решението показва, че контролираният съд не е проявил пристрастие към нито една от страните. В този смисъл, оплакването за тенденциозност в работата на въззивния съдебен състав в полза на частното обвинение при анализа на доказателствените източници не намира опора в материалите по делото.

Претенцията на защитата за необективност на решаващия състав не може да се обоснове с факта, че той е кредитирал показанията на една част от свидетелите, а на друга – само частично. Като инстанция по фактите въззивният съд разполага с възможността самостоятелно да прецени кои доказателствени източници заслужават доверие и кои не, стига доводите му да са обосновани. Апелативният съд се е мотивирал защо е счел за достоверни показанията на пострадалия Б., на свидетелите М., С., М. и М. – като свидетели - очевидци и наблюдавали случилото се от непосредствена близост, а тези на свидетелите М., И., Т. и Н. е приел за тенденциозни. Показанията на свидетелите са били коректно обсъдени, съпоставени със заключенията на медицинските експертизи, с Видео-техническата експертиза, като е отчетено обстоятелството, че втората група свидетели са възприели отделни фрагменти от ситуацията и механизма на реализиране на увреждането, както на пострадалия, така и на подс. М..

От начина на изписване на мотивите към потвърдителното решение не може да се заключи, че съдебният състав предварително е формирал нагласа или убеждение във виновността на привлеченото към наказателна отговорност лице или че има проявен от държавните органи расизъм спрямо него.

Не се установява при прегледа на материалите по делото от позицията на външен наблюдател пряка или косвена заинтересованост на съдебния състав или част от него от изхода на процеса. Без значение е националността на привлеченото към наказателна отговорност лице или тази на пострадалия, доколкото всички граждани са равни пред закона - чл. 11 НПК. Наред с това, ал. 2 на цитирания текст вменява изрично задължение на съда, прокурора и разследващите органи да прилагат законите еднакво и точно спрямо всички граждани. Тъкмо това основно тяхно задължение е било стриктно изпълнено от компетентните органи. При прочита на протоколите от извършените процесуално-следствени действия по делото не се откриват каквито и да е данни за преднамерена необективна дейност по ръководство на процеса и решаването му. В прокурорските и съдебни актове няма използвани неприемливи изрази, изразяващи тенденциозност към осъждането на подсъдимия, основани на неговата народност, етническа принадлежност, произход и други.

Добре е видно, че по делото са събирани всички поискани и представени не само от обвинението, но и от защитата доказателствени материали, които са били надлежно проверени и анализирани. Няма данни за дискриминиране на подсъдимия или някои от свидетелите на база на техния произход. Обясненията на подс. М. и показанията на свид. М. и И. не са кредитирани с доверие не на база неравностойно отношение, а на основата на собствената им убедителност, достоверност и подкрепа от останалите събрани по предвидения в НПК ред доказателствени средства. Недоволството на защитата, че не са били кредитирани изцяло показанията на свид. М., И., Т. и Н. и че съдът ги е оценил като тенденциозни в някои техни части се дължи на внимателната проверка, на която са били подложени всички доказателствени източници. Становището на апелативния съд, че тези свидетели не са най-надежден източник на информация за случилото се е по причина, че те са дошли на мястото на инцидента или по-късно и са наблюдавали случая от не съвсем близко разстояние, или заради това, че показанията им в по-близкия до датата на деянието момент не са така подробни, както тези, депозирани пред съдебния състав на СГС, дадени в значително по-късен момент и си противоречат както по между си, така и със споделеното от свид. М., М. и М.; на факта, че в някои части тези доказателствени материали /отнесено до показанията на И. и М./ надграждат дори изнесеното от привлеченото към наказателна отговорност лице, или не кореспондират с медицинските документи на М. и М. и с казаното от тях – за показанията на свид. М., а касателно свид. Н. – на обстоятелството, че е депозирал първите си показания в процеса повече от седем месеца след деянието, което време се е отразило на спомените му, предвид несъответствията в заявеното от него. Тук следва да се припомни, че право на инстанцията по фактите е да кредитира с доверие едни и да приеме за недостоверни други доказателствени източници, щом е подкрепила изводите си със съответни доводи, както в настоящия случай.

Не може да се сподели отправената критика към дейността на въззивния съд, свързана с пренебрегване и подценяване на показанията на групата свидетелски показания, условно наречена от жалбоподателя „на защитата“, като е надценил тези на „свидетелите на обвинението“ и игнорирал противоречия, съдържащи се в показанията на тази група свидетели, приемайки, че те подкрепят защитната версия на подсъдимия и се намират в противоречие с другата, приета за достоверна. Това е така, защото контролираният съд се е обосновал защо смята за тенденциозни показанията на свидетелстващите в полза на подсъдимия и омаловажаващи агресивното му поведение, като е изпълнил задълженията си по чл. 107, ал. 5 НПК.

Контролираната съдебна инстанция не е проявила едностранчивост и избирателност при анализа и оценката на доказателствата, т. к. е обсъдила информацията от обясненията на подсъдимия, върху които се гради тезата, че е действал в отговор на извършено от полицейския служител Б. спрямо него противоправно нападение и е изложил мотиви защо не е дал вяра на този доказателствен източник. Съдът е преценявал критично не само обясненията на подсъдимия и показанията на свид. М., И., Т. и Н., но и показанията на пострадалия, колегата му и останалите свид. М., М. и М., поради което не може да бъде споделен упрекът за тенденциозност и предубеденост във виновността на подс. М..

Вярно е поначало твърдението на защитата, че апелативният съд не е обсъждал детайлно както СМЕ на веществени доказателства, така и СМЕ на подс. М., но това се дължи на обстоятелството, че няма спор, че изследваната кръв по веществените доказателства, собственост на подсъдимия, принадлежи нему или че той е понесъл различни травматични увреждания при ареста, описани в медицинските документи, но тук следва да се настои на факта, че и двете съдебни инстанции категорично са отхвърлили лансираната теза, че пострадалият Б. ги е нанесъл на подсъдимия. Предметът на доказване, очертан с обвинителния акт, е причинени ли са от подс. М. претендираните от държавното и частно обвинение телесни увреждания на свид. Б. на посочените дата и място, като в тази връзка еднозначно и еднопосочно двете съдебни инстанции по фактите са приели, че нараняванията на подсъдимия са нанесени след ударите, причинили увреждането на пострадалия Б.. Безспорно подс. М. има право да иска разследване на своите наранявания, но те макар и свързани с предмета на делото стоят леко встрани от него, поради което и не се нуждаят от подробно обсъждане.

Изводът на долустепенните съдилища, че уврежданията на подс. М. са му причинени при ареста му е направен след съпоставка на доказателствения материал и кредитиране на Видео-техническата експертиза. Затова не може да се сподели оплакването на защитата, че този доказателствен източник не е обсъждан задълбочено от апелативния съд и е игнориран от него. На същия не е отделено голямо внимание в мотивите на съда освен по причина, че установява кога са нанесени телесните увреждания на подсъдимия, а именно при задържането му, и защото, както бе посочено и по-горе, към този момент вече подс. М. е причинил телесните увреждания на пострадалия – обект на изследване по това дело. На тази основа безспорно е установен механизмът на причиняване на увреждането на свид. Б., както и че понесените от подс. М. наранявания са му причинени при ареста му.

Следователно, не е допуснато нарушение при оценката на доказателствените материали. Тъкмо вярната оценка на доказателствената маса е в основата на направените правни изводи, поради което не е налице релевираното нарушение на материалния закон.

При проверката по делото се установи, че изводът на въззивния състав за съставомерност на деянието, вменено на подс. М., не е направен в нарушение на изискванията на НПК за обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. В тази връзка, доводите в жалбата, свързани с неправилно приложение на материалния закон, са неоснователни. В рамките на фактите, както са приети от долустепенните инстанции, законът е бил приложен правилно. Не са налице институтите на неизбежна отбрана нито на превишаване пределите на неизбежната отбрана.

Подс. М. се е държал агресивно преди появата на полицейските служители на мястото на инцидента, а впоследствие и спрямо пострадалия Б.. Не може да бъде поставян въпросът за пряка и непосредствена опасност за здравето на подс. М. от действията на свид. Б. по време на извършване на проверката. Това е така, защото преди да понесе ударите единственото, което е сторил Б., е било многократно да прикани подсъдимия да предостави документите си. Инстанциите по фактите не са установили действия на пострадалия, насочени срещу личността на подс. М. в този момент, за да може подсъдимият да се позовава на неизбежна отбрана или нейното превишаване. Нанасяне на телесна повреда при неизбежна отбрана е налице, когато е извършена от отбраняващия се или негов близък с цел отблъскване на непосредствено противоправно нападение на нападателя, каквото в случая не е установено. В коментираната хипотеза пострадалият Б. не се е явявал нападател, за да може подсъдимият да се ползва от този институт.

Дори и да се приеме, че е имало натиск върху вратата на автомобила, осъществен от пострадалия в посока към подс. М., той не може да бъде окачествен като нападение и съобразно приетото от контролираната инстанция първо е бил упражнен натиск в посока Б. от подсъдимия върху вратата и са нанесени в лицето на пострадалия коментираните удари. Ето защо подсъдимият не може да се позовава на неизбежна отбрана.

В конкретния случай липсват основания поведението на подс. М. да се възприеме като извършено при превишаване пределите на неизбежната отбрана, поради уплаха или смущение. Данните по делото сочат, че подс. М. по време на деянието се е намирал в обикновено раздразнено състояние, което не е достигнало интензитета на физиологичния афект, както и подсъдимият е имал съзнателен и волеви контрол над ситуацията. Той, съобразно Комплексната съдебно психиатрична и психологична експертиза, кредитирана от съдилищата, е бил под влиянието на гневна реакция, вследствие на която е действал импулсивно, но не е изпитвал уплаха или смущение, които да обусловят оправдаването му или приложението на чл. 12, ал. 4 НК спрямо него. Действията му са били подредени и съответни на случващото се. Доказателствата по делото не установяват подс. М. да е действал в състояние на силно раздразнение, уплаха и смущение.

Въззивният съд в постановения съдебен акт не е допуснал нарушение на материалния закон, като е счел, че наказателната отговорност на подс. М. трябва да бъде ангажирана за извършено от него престъпление по чл. 131, ал. 2, пр. 4, т. 2 вр. чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 НК. Установени са видът на телесната повреда, механизмът на причиняването й, нейният автор, длъжностното качество на пострадалия, както и че е понесъл описаното телесно увреждане по време на изпълнение на служебните си задължения. Доказана е и субективната страна на деянието, поради което материалният закон е бил приложен правилно и не са налице основания за отмяна на атакувания съдебен акт.

Не се констатира и касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК.

Съобразно нормата на чл. 348, ал. 5 НПК наложеното наказание е явно несправедливо, когато то очевидно не съответства на степента на обществена опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и на целите на чл. 36 НК. В коментирания случай подобно несъответствие, което да дава основание за намеса на касационната инстанция, не е налице, защото при определяне на наказанието са спазени законовите норми, уреждащи индивидуализацията на санкцията, която подс. М. следва да понесе.

Според настоящия състав няма очевидно несъответствие между наказанието, наложено на подс. М. и обществената опасност на деянието и дееца, от една страна и смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, от друга. Въззивният съд е подложил на преценка относителната тежест на всички обстоятелства, които имат значение за определяне обема на наказателната принуда. Той е съобразил като смекчаващи отговорността обстоятелства данните за трудова и семейна ангажираност на подсъдимия, коректното му поведение по време на производството, най-вече чистото му съдебно минало и изминалото време от деянието до постановяване на присъдата. Вярно като отегчаващи отговорността обстоятелства за подс. М. са съобразени обществената опасност на конкретното деяние, свързано с упорито и явно демонстрирано чувство за безнаказаност и незачитане на неприкосновеността на личността и на правилата на поведение. Неправилно като отегчаващи отговорността обстоятелства са отчетени липсата на съжаление и критичност към извършеното от страна на подс. М.. Изказването на съжаление и разкаянието за стореното обуславят налагане на по-леко наказание, но тяхната липса не води до определяне на по-строго наказание на виновното лице. Въпреки тази корекция в разсъжденията апелативният съд правилно е приел превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, което е обусловило индивидуализиране на наказанието лишаване от свобода в размер значително под минимума, предвиден за този вид престъпления и го е определил на една година.

Не са пренебрегнати от въззивния съд твърдените в жалбата психическо състояние, в което се е намирал подсъдимият и фактът, че бил провокиран, доколкото е прието по делото, че автомобилът на подсъдимия действително е бил ударен от друго МПС, но тъкмо това обстоятелство е отключило агресивното и недопустимо поведение на подс. М. спрямо множество присъстващи на мястото лица. Тези факти обаче предхождат коментирания случай със свид. Б., в който смисъл подсъдимият не само не е прекратил грубото си държание, при появата на полицейските служители, но то е ескалирало и по отношение личността на пострадалия, който се е озовал на мястото по силата на служебните си задължения и се е намесил в конфликта тъкмо поради служебното си качество. Затова доводите на защитата за несъобразяване на психическото състояние на подсъдимия и това, че е бил провокиран не могат да бъдат споделени и не обуславят извод за несъразмерна тежест между извършеното деяние и наложеното за него наказание на подс. М., доколкото няма неотчетени от съда обстоятелства.

Въззивният съд е приел, че целите на наказанието биха могли да бъдат постигнати и без изолирането на привлеченото към наказателна отговорност лице от обществото. С направената освен от първостепенния, но и от второинстанционния съд преценка, че превъзпитанието на дееца може да бъде постигнато с приложение на условното осъждане спрямо подс. М., настоящият състав се съгласява.

За неоснователно съдът приема оплакването по отношение присъденото обезщетение за неимуществени вреди в полза на пострадалия в резултат на престъплението по чл. 131, ал. 2, пр. 4, т. 2 вр. чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 НК, извършено от подсъдимия. Размерът на същото е бил определен в съответствие с доказаните по делото неимуществени вреди и съобразно особеностите на конкретния случай – посттравматични усложнения при пострадалия, които налагат нова оперативна намеса, като той не нарушава изискванията на чл. 52 ЗЗД. Това е така, поради установените сериозни последици за физическото здраве на свид. Б. – и към датата на постановяване на присъдата е изпитвал дискомфорт при дишане, по причина на настъпилите усложнения. Така приетия размер на обезщетението от 10 000 лв. е съобразен с критериите за справедливост, с понесените болки и страдания от пострадалия и поради това не се налага неговата редукция.

В тежест на подсъдимия следва да бъдат възложени разноските, направени пред Върховния касационен съд и поискани от повереника на частния обвинител и граждански ищец Б. - адв. К.. Разноските, видно от приложеното по делото пълномощно, възлизат на 2 000 лв.

С оглед разпоредбата на чл. 395а, ал. 1 НПК на подсъдимия следва да бъде предоставен превод от решението на касационната инстанция на турски език, предвид изявлението му, че говори, но не може да чете на български език.

Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 17 от 22.01.2024 г. на апелативен съд - София, постановено по ВНОХД № 1174/2023 г.

ОСЪЖДА подс. Е. С. М. с ЕГН ********** да заплати на Б. Х. Б. с ЕГН ********** сумата от 2 000 /две хиляди/ лв., представляващи разноски за адвокатско възнаграждение пред Върховния касационен съд.

Да се извърши превод на решението на турски език и да се връчи на подс. Е. С. М..

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.