№ 1657
гр. София, 04.04.2024 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на четвърти април две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. А. Ц. 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров ч. гр. д. № 1020/2024 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М. чрез назначения му служебен адвокат Ю. против определение № 608/15.01.2024 г. по ч. гр. д. № 13629/2023 г. на Софийски градски съд (СГС) в частта, с която е потвърдено определение № 35153/05.10.2023 г. по гр. д. № 18246/2023 г. на Софийски районен съд (СРС), 167 състав.
В жалбата се излагат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение и се иска същото да бъде отменено.
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащо на касационен контрол определение на въззивен съд и е допустима.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване съставът на ВКС, Трето гражданско отделение, намира следното:
С обжалваната част от определението въззивният съд е потвърдил определение № 35153/05.10.2023 г. по гр. д. № 18246/2023 г. на СРС, 167 състав в частта, с която производството по делото е прекратено на основание чл. 126, ал. 1 ГПК, за претендирано обезщетение на неимуществени вреди за периода 22.12.2018 г. – 10.10.2022 г.
Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че СРС е сезиран с искова молба на Е. Д. М. против Административен съд – София град (АССГ) с предявен иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ за сумата от 20 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищеца чрез нарушаване на принципа за разглеждане на делото в разумен срок чрез произвол и бавене на производството по адм. д. № 12469/2018 г. по описа на АССГ. Установил е, че ищецът излага твърдения за причинени вреди в периода 22.12.2018 г. – 29.03.2023 г., които се изразяват в преживян жесток стрес, психически тормоз, като ищецът е изпитал болки и страдания при усещане безизходица, безпокойство, безпомощност, безнадеждност, отчаяние и унижение, нарушаване на достойнството му, както и вярата в правосъдието. Констатирано е, (видно от служебно изисканото определение № 24182/11.07.2023 г. по гр. д. № 59462/2022 г. на СРС, 32 състав) че страни в производството са Е. Д. М. и АССГ като е предявен иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ за сумата от 20 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищеца чрез нарушаване на принципа за разглеждане на делото в разумен срок чрез произвол и бавене на производството по адм. д. № 12469/2018 г. по описа на АССГ, с посочен период на причиняването им 01.10.2018 г. – 10.10.2022 г. Въззивният съд е намерил, че за да бъдат налице предпоставките по чл. 126 ГПК, необходимо е да са образувани и висящи две съдебни производства между едни и същи страни (субективен идентитет) и с еднакъв предмет (обективен идентитет). Изтъкнато е, че субективен идентитет ще е налице, когато двете страни в материалното правоотношение по спора, които са обвързани от силата на пресъдено нещо, съвпадат с тези по другото производство, като обективният идентитет ще е налице при съвпадане на спорното материално право, претендирано от ищеца и по двете дела. При тези съображения въззивният състав е приел, че не са налице предпоставките на посочената процесуална разпоредба, която да налага прекратяване на по-късно образуваното дело. Посочил е, че в случая исковете и по двете дела са с едно основание, между едни и същи страни, но претендираното обезщетение касае причинени на ищеца неимуществени вреди за различни периоди от причиняване на увреждащото действие/бездействие. Установено е, че по този начин ищецът е предявил във всяко от производствата част от претендираното от него вземане за обезщетение, което макар и в еднакъв размер, касае различни периоди на упражняване на противоправното деяние. Формиран е извод, че са налице предпоставките за съединяване на делата при разглеждането им в едно производство на основание чл. 213 ГПК с цел издаване на общо решение между тях, но не изобщо десезиране на съда с по-късно инициираното съдебно производство на основание чл. 126 ГПК. С оглед изложеното и доколкото е налице съвпадане на част от периода на увреждането в двете производства, въззивният съд е приел, че е налице обективен идентитет в предмета по тях и за тази част следва да бъде приложена разпоредбата на чл. 126 ГПК. По тези аргументи първоинстанционното определение за прекратяване на производството по делото за обезщетяване на вреди от увреждащо действие в периода от 22.12.2018 г. до 10.10.2022 г. е потвърдено като правилно и законосъобразно.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се релевират оплаквания за неправилност на определението в обжалваната част. Поддържа се наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационен контрол.
Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията на въззивните съдилища се осъществява при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК или вън от тях - по чл. 280, ал. 2 ГПК. В първия случай достъпът до касация се свързва с поставянето на релевантен правен въпрос - т. е. въпрос с обуславящо изхода на спора значение, който е включен в предмета на делото и е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд - така разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. С посочването от касатора на правния въпрос като общо основание за допускане на въззивния съдебен акт до касационен контрол се определят рамките, в които ВКС е длъжен да селектира касационните жалби, респ. частните касационни жалби. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Той не може да изведе този въпрос и от обстоятелствената част на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това - вж. мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от горепосочения тълкувателен акт.
В случая жалбоподателят не поставя релевантен правен въпрос по смисъла на разясненията, даден с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, който да осъществява общо основание за достъп до касация. Както се изтъкна по - горе, ВКС не може да извежда този въпрос от изложението в касационната жалба, респ. частна касационна жалба съобразно там изнесените твърдения и посочени доказателства. В стадия по селекция на касационните жалби, вкл. и на частните касационни жалби, Върховният касационен съд не проверява правилността на изводите, до които е достигнал въззивният съд след преценка на фактите и доказателствата по делото. Тази преценка е от значение при вече допуснат касационен контрол, предпоставки за което в случая липсват. Поддържаните от страната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК доводи са изцяло по правилността на въззивния съдебен акт и съставляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не могат да обосноват предпоставки за допускане на касационен контрол.
Неоснователно е и искането за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното определение. Посочената разпоредба е самостоятелен фактически състав, осъществяването на който изисква и предпоставя обосноваване на особено тежък порок на въззивния съдебен акт, който може да бъде констатиран от касационната инстанция въз основа на мотивите към него, без да е необходимо да извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Особено тежък порок би бил налице например, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването от страната, а не служебното установяване от съда. В случая жалбоподателят не е изпълнил това изискване, а е развил доводи за неправилност на обжалваното определение. Така той не аргументира предпоставки по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предвид посочената по - горе дефинитивност на разглежданото селективно основание.
В обобщение, не са обосновани предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, както и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, което има за последица недопускане до касационен контрол.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, III г. о.,
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 608/15.01.2024 г. по ч. гр. д. № 13629/2023 г. на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено определение № 35153/05.10.2023 г. по гр. д. № 18246/2023 г. на Софийски районен съд, 167 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.