7

№ 2520

гр. София, 13.08.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и трети юли през две хиляди двадесет и пета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : БОНКА ЙОНКОВА

ЧЛЕНОВЕ : П. Х.

И. А. разгледа докладваното от съдия Б. Й. ч. т. д. № 1389 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Н. Н. С., К. И. С. и Д. Д. Л. - всички от [населено място], обл. Бургас, представлявани от адв. Д. П., против определение № 2463 от 28.05.2025 г., постановено по в. ч. гр. д. № 984/2025 г. на Окръжен съд - Варна. С обжалваното определение е отменено определение № 2587 от 25.02.2025 г. по гр. д. № 6775/2024 г. на Районен съд - Варна в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която е оставено без уважение искането на „ЕОС Матрикс“ ЕООД за изменение по реда на чл.248 ГПК на решението по гр. д. № 6775/2024 г. в частта относно възложените в тежест на дружеството разноски, и е изменено решението като е постановено, че разноски за производството по предявения от Н. Н. С., К. И. С. и Д. Д. Л. срещу „ЕОС Матрикс“ ЕООД отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК не се дължат.

В жалбата се прави искане за отмяна на обжалваното определение като неправилно и за отхвърляне на молбата на „ЕОС Матрикс“ ЕООД по чл.248 ГПК. Частните касатори изразяват несъгласие с извода на въззивния съд за наличие на предпоставките по чл. 78, ал. 2 ГПК за освобождаване на ответника от отговорност за разноски. Поддържат, че делото е заведено поради съществуването на издаден в полза на ответника изпълнителен лист, пораждащ правен интерес от предявяване на отрицателния установителен иск по чл. 439 ГПК като единствен възможен способ за защита срещу провеждането на принудително изпълнение срещу тях за погасеното по давност вземане, а също и поради извънсъдебните действия на ответника, който е подал информация относно финансовото им състояние в Централния кредитен регистър към БНБ. Позовават се на практика на ВКС, от която извеждат аргументи, че сезирането на съда с иск по чл. 439 ГПК, основан на твърдения за изтекла погасителна давност, е условие за упражняване на субективните им права и с оглед на това не е осъществена една от предвидените в чл. 78, ал. 2 ГПК кумулативни предпоставки - ответникът да не е дал повод за завеждане на делото.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частните касатори са обосновали приложното поле на касационното обжалване с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поддържайки твърдения, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с посочена практика на ВКС по следните въпроси от значение за изхода на делото : „1. Освобождава ли се кредиторът от отговорността си за разноски в производството по предявен иск по чл. 439 ГПК, ако след настъпване на срока по чл. 433, ал. 1, т.8 ГПК взискателя е бездействал, не е предприемал мерки, не е искал извършването на принудителни изпълнителни действия; 2. Достатъчно ли е признанието на предявения иск и липсата на изпълнително производство, за да се освободи ответникът от отговорността за разноски, когато сезирането на съда е условие за упражняване субективно право на длъжника и ищец по иск по чл. 439 ГПК; Трябва ли да се позове длъжникът на изтекла в негова полза погасителна давност пред кредитора извънсъдебно; 3. Достатъчно ли е наличието на изпълнителен титул, издаден в полза на кредитора отпреди изтичането на давностния срок за вземането, за да се приеме, че същият е дал повод за предявяване на отрицателен иск по чл. 439 ГПК за длъжника, ако след изтичането на давностния срок за вземането кредиторът не е инициирал изпълнение срещу имущество на длъжника; 4. Как следва да се разпредели отговорността за разноски по делото, ако кредиторът, въпреки направеното признание на иска, е подавал информация към ЦКР на БНБ за кредитната задлъжнялост на ищците към датата на подаване на исковата молба; 5. Приема ли се подаването на информация към ЦКР на БНБ за кредитната задлъжнялост на ищците за действие по извънсъдебно претендиране на дължимите суми, засягащо правата им и обусловило защита чрез предявяване на иск; 6. Достатъчно ли е наличието на изпълнителен титул, издаден в полза на кредитора отпреди изтичането на давностния срок за вземането, за да се приеме, че същият е дал повод за предявяване на отрицателен иск по чл. 439 ГПК от длъжника, ако след изтичането на давностния срок за вземането кредиторът не е инициирал изпълнение срещу имущество на длъжника“. По отношение на поставените въпроси се сочи бланкетно и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Ответникът „ЕОС Матрикс“ ЕООД със седалище в [населено място] - чрез юрк. П. Е., оспорва жалбата като неоснователна и изразява становище, че определението на въззивния съд не следва да се допуска до касационно обжалване по съображения, изложени в отговор по чл.276, ал.1 ГПК.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:

Частната касационна жалба е допустима - подадена е от надлежни страни в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване.

С решение от 10.01.2025 г., постановено по гр. д. № 6775/2024 г. при условията на чл. 237 ГПК (признание на иска), състав на Районен съд - Варна е признал за установено по отношение на „ЕОС Матрикс“ ЕООД, че Н. Н. С., К. И. С. и Д. Д. Л. не дължат солидарно сумите 5 751.06 лв. - главница, ведно със законната лихва от 07.11.2011 г. до окончателното плащане, 617.30 лв. - възнаградителна лихва, 291.61 лв. - наказателна лихва, 133.19 лв. - държавна такса, и 133.19 лв. - юрисконсултско възнаграждение, за които суми е издаден изпълнителен лист в производството по ч. гр. д. № 17281/2011 г. на Районен съд - Варна, и е осъдил „ЕОС Матрикс“ ЕООД да заплати на всеки от ищците разноски по чл.78, ал.1 ГПК в размер на 400 лв. (адвокатско възнаграждение).

В срока по чл. 248, ал. 1 ГПК двете страни са сезирали Варненски районен съд с молби за изменение на решението в частта за разноските, като ищците са поискали да им се присъди адвокатско възнаграждение в пълния претендиран размер от по 1 000 лв. и държавна такса в размер на 285.50 лв., а ответникът - да бъде освободен от отговорност за разноски на основание чл.78, ал.2 ГПК. Ответникът е аргументирал искането си със съображения, че е признал иска и че не е дал повод за завеждане на делото, тъй като образуваното срещу ищците изпълнителното дело № 506/2012 г. по описа на ЧСИ И. Н. е прекратено на 05.04.2019 г. и след прекратяването не са предприемани никакви действия въз основа на изпълнителния лист до датата на сезиране на съда с иска по чл.439 ГПК. Първоинстанционният съд се е произнесъл с определение, с което е уважил частично искането на ищците и е оставил без уважение искането на ответника с мотив, че не е налице една от предпоставките по чл.78, ал.2 ГПК - ответникът да не е дал повод за завеждане на делото.

Сезиран с частна жалба от „ЕОС Матрикс“ ЕООД, Окръжен съд - Варна е постановил обжалваното с частната касационна жалба определение, с което е отменил определението на първоинстанционния съд в обжалваната част и е уважил искането в подадената от дружеството молба по чл.248 ГПК.

За да се произнесе по частната жалба, въззивният съд се е позовал на практиката в определение № 774/18.04.2023 г. по ч. гр. д. № 1170/2023 г. на ВКС, III г. о., според която при преценка дали ответникът е станал повод за завеждане на делото по смисъла на чл.78, ал.2 ГПК следва да се съобрази поведението му като кредитор и взискател, съответно съдебните и извънсъдебните мерки, които е предприел. Предвид безспорния по делото факт, че ответникът „ЕОС Матрикс“ ЕООД не е предприемал съдебни или извънсъдебни мерки за принудително удовлетворяване на вземането си към ищците в периода от конституирането му като взискател на 28.03.2019 г. по изп. д. № 506/2012 г. на ЧСИ И. С., прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК поради перемпция с нарочно постановление от 05.04.2019 г., до предявяване на иска по чл. 439 ГПК на 04.06.2024 г., съдът е направил решаващия извод, че той не е дал повод за завеждане на делото и че с оглед заявеното в отговора на исковата молба признание на иска са изпълнени и двете кумулативни предпоставки по чл. 78, ал. 2 ГПК разноските по делото да не бъдат възлагани върху него. Въззивният съд е акцентирал върху обстоятелството, че повече от пет години след прекратяване на изпълнителното дело ответникът продължава да бездейства и дори не е получил изпълнителния си лист от съдебния изпълнител. Изложил е мотиви, че подаването на информация за кредитната задлъжнялост на ищците към Централния кредитен регистър към БНБ е в изпълнение на законово изискване, като кредиторът няма задължение да подава обратна информация за погасяване на отговорността на длъжниците.

Настоящият състав на ВКС намира, че не е осъществено поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното определение до касационно обжалване.

Според разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК се допуска по правен въпрос, включен в предмета на делото и обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд в обжалвания съдебен акт - решение или определение, ако по отношение на въпроса са изпълнени някои от допълнителните изисквания по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК; Въпросите, които имат значение за правилността на обжалвания съдебен акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и за преценката на доказателствата, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне.

Поставените от частните касатори въпроси по т.1 - т.3 и по т.6 от изложението отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са включени в предмета на разрешения с обжалваното определение спор за разпределение на отговорността за разноски в производството по чл.439 ГПК и са от значение за формирането на решаващите правни изводи на въззивния съд по повод приложението на разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК в това производство. По отношение на въпросите обаче не е изпълнено специфичното за основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК допълнително изискване - да са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, поради което касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне.

В относимата към поставените въпроси практика на ВКС, формирана по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, е възприето разрешението, че когато сезирането на съда е условие за упражняване на субективни права на ищеца, включително в хипотезата на изтекла погасителна давност за вземане, за което кредиторът разполага с изпълнителен лист срещу длъжника, признанието на иска не е достатъчно за освобождаване на ответника от отговорност за разноски на основание чл. 78, ал. 2 ГПК; За да се прецени дали с поведението си ответникът/кредиторът е дал повод за завеждане на делото, съдът следва да вземе предвид неговото поведение спрямо ищеца/длъжника, а в хипотезата на предявен отрицателен установителен иск по чл.439 ГПК - всички обстоятелства, разкриващи намерението на ответника като кредитор да удовлетвори отричаното от ищеца право на принудително изпълнение; Снабдяването с изпълнителен лист и поддържането на висящност на изпълнителното дело срещу длъжника са индиция за проявена от взискателя активност, насочена към удовлетворяване на вземането му, за разлика от продължаващото бездействие на взискателя, включително след изтичане на погасителната давност за вземането (определение № 95/22.02.2018 г. по ч. гр. д. № 510/2018 г. на ВКС, ІV г. о., определение № 338/18.07.2018 г. по ч. гр. д. № 209/2018 г. на ВКС, ІV г. о. и др.). При постановяване на обжалваното определение въззивният съд е съобразил практиката на ВКС и в съответствие с нея е приел, че макар да притежава изпълнителен лист за вземането си към ищците, ответникът не следва да отговаря за разноските в производството по чл. 78, ал. 2 ГПК, тъй като е признал иска и едновременно с това не е дал повод за завеждане на делото, доколкото в продължителен период от време след прекратяване на изпълнителното дело поради изтичане на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (и на погасителната давност) не е предприемал никакви активни действия за принудително удовлетворяване на вземането си. Като решаващо за произнасянето по отговорността за разноски въззивният съд е преценил обстоятелството, че в конкретния случай бездействието на ответника се е проявило не само в отсъствието на предприети активни действия за принудително изпълнение в рамките на образуваното срещу ищците изпълнително дело, но и в липса на отправено искане до съдебния изпълнител за предаване на изпълнителния лист, въз основа на който е започнало изпълнителното производство. Продължаващото повече от пет години след прекратяване на изпълнителното дело (и изтичане на погасителната давност за вземането по изпълнителния лист) пълно бездействие на ответника, който след конституирането му като взискател по образувано от негов праводател изпълнително дело не е поддържал висящността на изпълнителния процес, а след прекратяване на делото дори не е поискал от съдебния изпълнител предаване на изпълнителен лист, е преценено от въззивния съд като индиция за отсъствие на намерение за предприемане на действия на принудително изпълнение срещу ищците. С оглед на конкретно установеното по делото поведение на ответника като взискател въззивният съд е направил извод, че ответникът не е дал повод за предявяване на отрицателния установителен иск по чл.439 ГПК, чиято цел е да се отрече със сила на пресъдено нещо правото му на кредитор да проведе принудително изпълнение за удовлетворяване на вземането си. Правилността на изводите, до които е достигнал въззивният съд, не подлежи на проверка в стадия за селекция на частната касационна жалба.

Посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК определения на ВКС не доказват релевантно за основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК противоречие на въззивното определение с практиката на ВКС. В първото цитирано определение - определение № 709 (погрешно посочено с № 708) от 28.12.2012 г. по ч. гр. д. № 592/2012 г. на ВКС, I г. о., е разгледан въпросът за приложението на разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК в производство по конститутивен иск с правно основание чл. 87 , ал. 3 ГПК и възприетите в него правни разрешения са неотносими към разрешения с обжалваното определение правен спор. Второто определение, на което са се позовали частните касатори - определение № 242/31.05.2018 г. по ч. гр. д. № 2062/2018 г. на ВКС, IV г. о., е постановено при различни факти, предпоставили отговора на въпроса как следва да се приложи разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК в производството по чл. 429 ГПК при предприети от кредитора/взискателя активни действия, извършени след изтекла и обявена от длъжника погасителна давност. По аналогични съображения противоречие по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не се доказва и от практиката, обективирана в определение № 694/25.09.2023 г. по ч. т. д. № 1325/2023 г. на ВКС, II т. о., и в определение № 1220/05.12.2023 г. по ч. т. д. № 1809/2023 г. на ВКС, II т. о. В определение № 71/21.01.2014 г. по ч. гр. д. № 17/2014 г. на ВКС, III г. о., като спорни са изведени въпроси, които нямат отношение към произнасянето в обжалваното определение, а именно - за необходимостта от представяне на списък по чл. 80 ГПК и за критериите, с оглед на които се извършва преценка за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК на претендирано като разноски адвокатско възнаграждение.

Формулираните в т.4 и т.5 от изложението въпроси не кореспондират с мотивите към обжалваното определение, а съставляват интерпретация на доводите, с които частните касатори са аргументирали становището си за липса на една от предпоставките по чл. 78, ал. 2 ГПК - с поведението си като кредитор ответникът да не е дал повод за завеждане на делото по иска с правно основание чл. 439 ГПК. Същевременно, доколкото въззивният съд не е възприел част от тези доводи, въпросите са от значение за правилността на обжалваното определение, което е достатъчно основание да не бъде допуснато касационно обжалване по повод на тях - т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е заявено бланкетно и касационната инстанция не дължи произнасяне по него.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Окръжен съд - Варна определение № 2463 от 28.05.2025 г. по в. ч. гр. д. № 984/2025 г.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2463 от 28.02.2025 г., постановено по в. ч. гр. д. № 984/2025 г. на Окръжен съд - Варна.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :