2
№ 2445
гр. София, 31.07.2025 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и пета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : БОНКА ЙОНКОВА
ЧЛЕНОВЕ : ПЕТЯ ХОРОЗОВА
И. А. разгледа докладваното от съдия Б. Й. т. д. № 1680 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Джи Ви Ай“ ООД със седалище в [населено място] - чрез адв. П. С., срещу постановеното от Апелативен съд - София решение № 254 от 16.04.2024 г. по в. т. д. № 188/2024 г., поправено по реда на чл.247 ГПК с решение № 168 от 25.03.2025 г. С обжалваното решение, след отмяна на решение № 158 от 12.12.2023 г. по т. д. № 12/2022 г. на Окръжен съд - Благоевград, са отхвърлени предявените от „Джи Ви Ай“ ООД против „Еско сървисис“ ООД искове с правно основание чл.327, ал.1 ТЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 89 827.82 лв. - сбор от непогасени задължения по рамков договор от 27.06.2017 г. и издадени въз основа на него 4 бр. падежирали, но неплатени фактури - фактура № [ЕГН]/31.12.2017 г. с остатък за плащане 69 459.96 лв. с ДДС, фактура № [ЕГН]/31.01.2018 г. на стойност 13 475.11 лв. с ДДС, фактура № [ЕГН]/28.02.2018 г. на стойност 5 068.13 лв. с ДДС и фактура № [ЕГН]/31.03.2018 г. на стойност 1 740.62 лв. с ДДС, и на сумата 45 294.38 лв. - сбор от обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главниците по всяка от фактурите, в т. ч. по фактура № [ЕГН]/31.12.2017 г. - 35 212.34 лв. за период на забава от 22.01.2018 г. до 20.01.2023 г., по фактура № [ЕГН]/31.01.2018 г. - 6 756.96 лв. за период на забава от 22.02.2018 г. до 20.01.2023 г., по фактура № [ЕГН]/28.02.2018 г. - 2 486.20 лв. за период на забава от 22.03.2018 г. до 20.01.2023 г., и по фактура № [ЕГН]/31.03.2018 г. - 838.88 лв. за период на забава от 22.04.2018 г. до 20.01.2023 г.; Осъдено е „Джи Ви Ай“ ООД да заплати на „Еско сървисис“ ООД разноски по чл.78, ал.3 ГПК в размер на 10 055 лв. - за производството пред първата инстанция, и в размер на 10 205 лв. - за производството пред въззивната инстанция.
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост, нарушение на материалния закон - чл.116, б.“а“ ЗЗД и чл.141, ал.2 ТЗ, и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. По съображения в жалбата се иска отмяна на решението и разрешаване на спора по същество с уважаване на предявените искове и присъждане на разноски.
С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което е формулирано искане за допускане на въззивното решение до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК или на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните „касационни въпроси по приложението на материалната норма на чл.116, б.„а“ от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), както и по отношение на приложението на разпоредбите на чл.141, ал.2 от Търговския закон (ТЗ)“ : „1. Следва ли да се дава приоритет на начина на представителство, уреден в учредителния договор на търговско дружество, който се явява изключение от общия принцип, формулиран в чл.141, ал.2, изр.2 от ТЗ - „При няколко управители всеки един от тях може да действува самостоятелно, освен ако дружественият договор предвижда друго“, пред начина, по който съдружниците са уредили да обективират правнорелевантната воля на дружеството в писмена форма - а именно чрез документи, подписани от един от управителите; 2. В продължение на горния въпрос, и вземайки предвид неуредеността на конкретния случай в чл.141, ал.2 от ТЗ, възможно ли е и двете хипотези на чл. 21.2 от дружествения договор да намерят приложение в правния мир едновременно, без едната да получава приоритет пред другата - т. е. от една страна, представителството на дружеството да е при наличие заедно на всички управители и едновременно с това в писмената кореспонденция с трети лица, дружеството като юридическо лице да се счита за обвързано при наличие на волеизявление на единия от управителите; 3. Какво отражение върху признанието на вземането по смисъла на чл.116, б.„а“ от ЗЗД има фактът, че направилият волеизявлението се явява представляващ както на юридическото лице - длъжник, така и на юридическото лице - кредитор в едно облигационно правоотношение“. Във връзка с поддържаните основания за допускане на касационно обжалване са цитирани решения на Окръжен съд - Русе и на Софийски градски съд, както и определения на ВКС по чл.288 ГПК, като е направена уговорка, че ако според преценката на касационната инстанция поставените въпроси не са разглеждани от задължителната и от казуалната практика на ВКС, следва да се приеме, че те са от изключително значение за точното прилагане на закона и/или за развитието на правото. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване се поддържа и очевидна неправилност на постановеното от въззивния съд решение - чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „Еско сървисис“ ООД със седалище в [населено място] - чрез адв. М. Й., в който е изразено становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол поради отсъствие на поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК и за неоснователност на касационната жалба по същество. С отговора е поискано присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване.
За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд - София е обсъдил събраните по делото доказателства и при съобразяване на разпоредбата на чл. 269 ГПК е приел за установени следните релевантни за спора факти :
На 27.06.2017 г. е сключен рамков договор за съвместна дейност между „Еско сървисис“ ООД и „Джи Ви Ай“ ООД, с който страните са постигнали съгласие да търгуват с количества електроенергия на свободния пазар. В чл.2.1 на договора е уговорено всеки месец да се изготвя протокол за обменените количества електроенергия и постигнатата цена, а в чл.2.2 е предвидено продавачът да издава ежемесечно фактура на купувача със срок за плащане 5 работни дни от датата на издаване. Договорът е сключен със срок на действие една година, считано от 01.07.2017 г. - чл.2.3.
В изпълнение на постигнатите договорености „Джи Ви Ай“ ЕООД е издало към „Еско сървисис“ ООД спорните фактури за извършена услуга - доставка на електроенергия, както следва : Фактура № [ЕГН]/31.12.2017 г. с падеж за плащане 21.01.2018 г. за доставка на 1268.784 MWh електроенергия, съгл. приложен протокол, калкулирана по дневна тарифа, за периода 01.12.2017 г. - 31.12.2017 г. на стойност 121 666.24 лв. с ДДС; Фактура № [ЕГН]/31.01.2018 г. с падеж за плащане 21.02.2018 г. за доставка на 134.515 MWh електроенергия, съгл. приложен протокол, калкулирана по дневна тарифа, за периода 01.01.2018 г. - 31.01.2018 г. на стойност 11 299.26 лв. без ДДС и 13 475.11 лв. с ДДС; Фактура № [ЕГН]/28.02.2018 г. с падеж за плащане 21.03.2018 г. за доставка на 50.279 MWh електроенергия, съгл. приложен протокол, калкулирана по дневна тарифа, за периода 01.02.2018 г. - 28.02.2018 г. на стойност 5 068.13 лв. с ДДС; Фактура № [ЕГН]/31.03.2018 г. с падеж за плащане 21.04.2018 г. за доставка на 16.298 MWh електроенергия, съгл. приложен протокол, калкулирана по дневна тарифа за периода 01.03.2018 г. - 31.03.2018 г. на стойност 1 740.62 лв. с ДДС. Дружеството - ищец е изпратило до ответника покана за доброволно плащане на задълженията по фактурите, която е връчена чрез частен съдебен изпълнител по реда на чл.47, ал.1 ГПК. С преводни нареждания от 26.01.2018 г. и от 02.02.2018 г. „Е. С. ООД е превело на „Джи Ви Ай“ ООД съответно сумата 50 000 лв. и сумата 40 000 лв. за плащане на ел. енергия.
С писмо, получено на 04.01.2021 г. от К. В., „Джи Ви Ай“ ООД - чрез представляващия дружеството К. Г., е поканило „Еско сървисис“ ООД да признае задълженията по посочените фактури. В отговор на искането е изпратено потвърдително писмо от 04.01.2021 г., с което К. В. в качеството на представляващ „Еско сървисис“ ООД е удостоверил, че вземанията по процесните фактури фигурират в счетоводните регистри на дружеството към 31.12.2020 г.
Въззивният съд е обсъдил показанията на разпитаната пред първата инстанция свидетелка М. М., която е заявила, че извършва счетоводни услуги и обслужва счетоводството на „Еско сървисис“ ООД от създаването на дружеството; Дружеството имало практика в отношенията с клиенти и доставчици при получаване на искане да се сравняват салда и след счетоводна справка да се изпращат потвърдителни писма, които минавали през финансовия директор и задължително се подписвали от всички вписани в търговския регистър управители на „Еско сървисис“ ООД, тъй като те представлявали дружеството заедно; След 2018 г. не е имало искания и не са извършвани сверки на салда между „Джи Ви Ай“ ООД и „Еско сървисис“ ООД; Практически невъзможно било на 04.01.2021 г. свидетелката да извърши справка за салда поради ползване на отпуск, а освен това за самата справка били необходими около 2 дни; За да бъдат потвърдени салдата, съответно задълженията, било необходимо да се направи цялостен преглед дали всичко е осчетоводено правилно и дали сумите се засичат години назад, което изключвало възможността в рамките на един ден да се изготви и върне поисканата от „Джи Ви Ай“ ООД справка с потвърждение; Сверката на салда се извършвала в началото на всяка година за изтеклата предходна година със знанието на финансовия директор на „Еско сървисис“ ООД, като за възникналите през 2017 г. задължения справката следвало да бъде извършена в началото на 2018 г., а за задълженията от 2018 г. - в началото на 2019 г.
В хода на първоинстанционното производство е изготвена съдебно - графологична експертиза, чието заключение не е оспорено от страните и е възприето от въззивния съд като обективно и компетентно. Според заключението подписите, положени за „име и подпис“ над ръкописно изписаните имена в частта „К. В.“ върху оригинала на документите „потвърдително писмо от 04.01.21 г.“ и „покана за потвърждаване на вземания и задължения от 04.01.21 г.“, са изписани от К. В..
При така установените факти по делото въззивният съд е приел от правна страна, че ищецът и ответникът са обвързани от валидно сключен договор за търговска продажба на стоки с предмет ежемесечни доставки на електроенергия със срок на действие от 01.07.2017 г. до 01.07.2018 г. В изпълнение на договора ищецът е доставил на ответника количества електрическа енергия, отразени в спорните 4 бр. фактури и в приложените към тях протоколи, поради което за ответника е възникнало задължение да плати цената на доставената електрическа енергия по всяка от фактурите. В договора страните са уговорили срок за плащане - до 5 работни дни от издаване на фактурата, и тъй като не е доказано съгласие на ответника за промяна на уговорения падеж, плащането е следвало да се извърши съобразно уговореното в договора, а не съобразно посочения във фактурите друг падеж. Ответникът е заплатил сумата 90 000 лв., с която според признание на ищеца е погасил частично задължението си по фактура № [ЕГН]/31.12.2017 г. Не са представени доказателства за плащане на останалата част от дължимите суми, възлизаща на претендираните с иска по чл.327, ал.1 ТЗ 89 827.82 лв., поради което искът за дължимата сума е основателен.
С отговора на исковата молба ответникът е противопоставил възражение за изтекла погасителна давност, което въззивният съд е разгледал и след преценка на фактите и доказателствата по делото е приел за основателно.
Съобразявайки разясненията в Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС относно съдържанието на понятието „периодични плащания“, въззивният съд се е произнесъл, че задълженията на ответника към ищеца, произтичащи от сключения рамков договор, покриват дефиницията за периодично плащане и се погасяват с кратката тригодишна давност по чл.111, б. „в“ ЗЗД. В случая погасителната давност за главниците по процесните фактури е изтекла (за най - късно издадената фактура от 31.03.2018 г. - към 07.04.2021 г.) и претендираните от ищеца вземания са погасени по давност.
Въззивният съд не е възприел доводите на ищеца за прекъсване на давностния срок като последица от писмото за потвърждаване на вземания от 04.01.2021 г., подписано от К. В. в качеството му на представляващ „Еско сървисис“ ООД. При обсъждане на доводите въззивният съд е изложил съображения, че признаването на вземането по чл. 116, б. „а“ ЗЗД е изявление с удостоверителен характер или действие на носителя на задължението, с което той потвърждава категорично и недвусмислено съществуването на все още неизпълнено конкретно задължение към неговия кредитор; Признаването на вземането не е правопораждащ, правопроменящ или прекратяващ юридически факт, а законовоустановен юридически факт, чиято единствена последица е прекъсване на погасителната давност, в резултат на което длъжникът загубва своето право да прави в процеса възражение за изтекла давност; За да породи посочената последица, признаването на вземането следва да изхожда от длъжника или от негов представител, да е обективирано изрично, да представлява ясно и недвусмислено изявление на длъжника за наличие на конкретен дълг към момента на извършването му и да е насочено към кредитора или към негов представител по начин, по който с оглед обстоятелствата е нормално да достигне до знанието на кредитора - така, както е разяснено в мотивите към Тълкувателно решение № 4 от 14.10.2022 г. по тълк. д. № 4/2019 г. на ОСГТК на ВКС. Отнасяйки дадените в тълкувателното решение разяснения към фактите по делото, въззивният съд е преценил, че за да изхожда от дружеството - длъжник, признанието за съществуване на вземанията по процесните фактури следва да е направено от лицето, което представлява по закон „Еско сървисис“ ООД. Въз основа на представения по делото дружествен договор на „Еско сървисис“ ООД съдът е констатирал, че съгласно чл.21.2 от дружеството се представлява от управителите, които, когато са двама или повече, представляват дружеството заедно, а от справка в Търговския регистър по партидата на „Еско сървисис“ ООД е установил, че са вписани трима управители, които представляват дружеството само заедно. Като е съобразил правноорганизационната форма на дружеството, законово регламентираните правомощия на неговите управители и начина на представителство, въззивният съд е направил извод, подкрепен с практика на ВКС (решение № 43 от 16.07.2020 г. по т. д. № 1524/2019 г. на І т. о.), че единият от управителите на ответното дружество - длъжник (К. В.) не може сам да признава съществуването на задължения на дружеството и признанието да поражда последиците по чл.116, б.“а“ ЗЗД - прекъсване течението на давностния срок, освен ако, не е изрично упълномощен с това право и от останалите двама управители. Съдът е отчел и обстоятелството, че подписалият потвърдителното писмо от 04.01.2021 г. управител К. В. е едновременно управител и на дружеството - кредитор „Джи Ви Ай“ ООД, с оглед на което е приел, че направеното признание на вземанията на това дружество не може да се счита за категорично и недвусмислено с оглед разясненията в Тълкувателно решение № 4 от 14.10.2022 г. по тълк. д. № 4/2019 г. на ОСГТК на ВКС.
В зависимост от изводите за изтекла погасителна давност и за отсъствие на признание на длъжника, довело до нейното прекъсване съгласно чл.116, б.“а“ ЗЗД, въззивният съд е отменил решението на първоинстанционния съд и е отхвърлил предявените от „Джи Ви Ай“ ООД против „Еско сървисис“ ООД искове с правно основание чл.327, ал.1 ТЗ и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са осъществени поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - София въззивно решение.
Според т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК се допуска по разрешен с обжалваното въззивно решение правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело; Материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК трябва да е от значение за формиране на решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства. В съобразителната част на тълкувателното решение (т.1) е разяснено, че значимият за изхода на делото правен въпрос трябва да е посочен от касатора, който е длъжен да обоснове и специфичните за основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК допълнителни предпоставки. Проведено е ясно разграничение между основанията за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК, които са относими към правилността на обжалваното въззивно решение и се преценяват от Върховния касационен съд само в производството по чл.290 ГПК, и основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК, в зависимост от които се селектират касационните жалби в стадия на производството по чл.288 ГПК.
Формулираните в изложението въпроси (означени от касатора като „касационни въпроси“), с които е обосновано приложното поле на касационното обжалване, не притежават характеристиките на правни въпроси със съдържанието по чл.280, ал.1 ГПК и не могат да послужат като общо основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.
Първите два въпроса не кореспондират с решаващите изводи на въззивния съд, направени в мотивите към обжалваното решение, и интерпретират погрешно техния действителен смисъл и съдържание. Въпросите отразяват развитата в касационната жалба защитна теза на касатора, че въззивният съд е отрекъл наличието на изходящо от ответното дружество признание на претендираните с исковете вземания, годно да доведе до прекъсване на погасителната давност на основание чл.116, б.“а“ ЗЗД, придавайки приоритет на предвиденото в клаузата на чл.21.2 от дружествения договор съвместно представителство на дружеството от всички вписани в търговския регистър управители и игнорирайки съдържащото се в същата клауза правило, че документите, издавани от дружеството, се подписват от един от управителите. При разрешаване на възникналия между страните спор дали подписаното от единия от управителите на ответното дружество потвърдително писмо съдържа признание на дълга по смисъла на чл.116, б.“а“ ЗЗД въззивният съд не е констатирал противоречие в съдържанието на клаузата на чл.21.2 от дружествения договор, с която - в съответствие с чл.141, ал.2 ТЗ, е уреден начинът на представителство на дружеството - ответник. В съответствие с възприетото в правната теория и в тълкувателната практика на ВКС - Тълкувателно решение № 4 от 14.10.2022 г. по тълк. д. № 4/2019 г. на ОСГТК на ВКС, разбиране, че по своята същност признанието по смисъла на чл.116, б.“а“ ЗЗД съставлява волеизявление на длъжника, насочено към неговия кредитор, въззивният съд е приел, че в конкретния случай признанието следва да изхожда от лицата, които по силата на дружествения договор са овластени да изявяват волята на търговското дружество спрямо третите лица в процеса на осъществяване на търговската дейност. След като е съобразил, че в чл.21.2 на дружествения договор е предвидено отклонение от законовото правило на чл.141, ал.2 ТЗ и е уговорено съвместно представителство на дружеството от всички избрани и съответно вписани в търговския регистър управители, въззивният съд е направил извод, че признание би било налице само при условие, че волеизявлението за потвърждаване на вземания/задължения изхожда от тримата управители на ответното дружество, чиято съвместна представителна власт е надлежно оповестена в търговския регистър. Признанието не е приравнено от въззивния съд на „документ, издаван от дружеството“, за която хипотеза се отнася второто изречение на чл.21.2 от дружествения договор, според което издаваните от дружеството документи се подписват от един от управителите. Отричането на признанието с последиците по чл.116, б.“а“ ЗЗД е обусловено от преценката, че липсва валидно формирано изявление на волеизявяващия орган на дружеството за признаване на претендираните с исковете вземания, а не от игнориране на противоречия в уредения в дружествения договор начин на представителство на дружеството. Становището на касатора, че въззивният съд е достигнал до неправилни изводи при преценката на чл.21.2 от дружествения договор и е разрешил неправилно поставените въпроси, е без значение за произнасянето по предпоставките за допускане на касационно обжалване, тъй като в стадия на производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд не проверява дали изводите на въззивния съд в обжалваното решение са правилни - обосновани и законосъобразни.
Третият въпрос е зададен във връзка с извода на въззивния съд, че доколкото подписалият потвърдителното писмо управител на дружеството - ответник е едновременно управител и на дружеството - ищец, обективираното в писмото признание не може да се счете за категорично и недвусмислено в аспекта на постановките в Тълкувателно решение № 4 от 14.10.2022 г. по тълк. д. № 4/2019 г. на ОСГТК на ВКС. За да достигне до този извод, въззивният съд не е разсъждавал принципно дали съвместяването на управителните функции на двете дружества изключва възможността управителят да признае вземания на едното към другото дружество, а се е произнесъл в зависимост от конкретните факти и доказателства по делото, в т. ч. свидетелските показания относно съществуващата в ответното дружество практика за сверяване и потвърждаване на салда, лицата, които са извършвали и подписвали счетоводните справки за салдата, и технологично необходимото време за извършване на справката, а съответно и за потвърждаване на вземания/задължения между съконтрахентите. Поставеният от касатора въпрос е хипотетичен и не може да получи еднозначен отговор без съобразяване на специфичните за спора факти, който да доведе до целената от касатора промяна в резултата от делото.
Несъответствието на въпросите с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно основание въззивното решение да не бъде допуснато до касационно обжалване - т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Независимо от това следва да се отбележи, че не е доказана допълнителната предпоставка, специфична за поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са посочени съдебни актове, съдържащи относима към разрешени с обжалваното решение правни въпроси практика на ВКС - задължителна и/или казуална, а са цитирани определения, постановени в производства по чл.47 ЗМТА и по чл.288 ГПК, които не формират практика на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съображенията, с които е аргументирано основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, не водят до извод за необходимост от тълкуване на приложими към спорното правоотношение неясни, непълни или противоречиви законови разпоредби или от промяна на съществуваща, но неправилна съдебна практика по приложението на такива разпоредби (т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Поради изложеното въззивното решение не би могло да се допусне до касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на решението по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.
Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или в грубо противоречие с правилата на формалната логика и тези негови пороци да са видими от мотивите, изложени от въззивния съд. Доводите на касатора за „очевидно нарушение на материалния закон, очевидни и съществени процесуални нарушения и очевидна необоснованост на мотивите на решението“ се припокриват с развитите в касационната жалба оплаквания за наличие на касационни основания по чл.281, т.3 ГПК, които могат да бъдат предмет на проверка в производството по чл.290 ГПК в случай на допуснато касационно обжалване, но не могат да предпоставят допускане на обжалваното решение до касационен контрол на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Въз основа на мотивите съставът на ВКС не преценява обжалваното въззивно решение като очевидно неправилно, тъй като от съдържанието им не се установяват нито тежки нарушения на материалния и/или процесуалния закон, нито грубо противоречие на изводите на въззивния съд с правилата на логиката. Предвид изложеното няма основание решението да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.
Разноски за производството по чл.288 ГПК не следва да се присъждат на ответника по касация, тъй като не е доказано, че са извършени.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 254 от 16.04.2024 г., постановено по в. т. д. № 188/2024 г. на Апелативен съд - София и поправено по реда на чл.247 ГПК с решение № 168 от 25.03.2025 г. по същото дело.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :