- 6 -
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 411
гр. София, 29.10.2020 година.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 23.09.2020 (двадесет и трети септември две хиляди и двадесета) година в състав:
Председател: Б. Б
Членове: Б. И
Д. Д
като разгледа докладваното от съдията Д. Д, частно гражданско дело № 1890 по описа за 2020 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК и е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 9146/12.06.2020 година, подадена от М. И. Д., против определение № ІІ-1361/28.05.2020 година на Окръжен съд Бургас, втори граждански въззивен състав, постановено по ч. гр. д. № 919/2020 година.
С обжалваното определение съставът на Окръжен съд Бургас е потвърдил първоинстанционното определение № 2005/04.03.2020 година на Районен съд Бургас, ХХІ-ви състав, постановено по гр. д. № 9/2020 година, с което е върната подадената от М. И. Д. искова молба с вх. № 30/02.01.2020 година, поради неотстраняване на нередовностите на същата в определения за това срок и е прекратено образуваното въз основа на нея производство по гр. № 9/2020 година по описа на Районен съд Бургас.
В частната си касационна жалба М. И. Д. излага твърдения, че обжалваното определение е поставено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до необоснованост на същото. Поискано е същото и потвърденото с него определение № 2005/04.03.2020 година на Районен съд Бургас, ХХІ-ви състав, постановено по гр. д. № 9/2020 година да бъдат отменени като делото да бъде върнато на Районен съд Бургас за разглеждането на спора по същество. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК частният жалбоподател твърди, че са налице хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на определението на Окръжен съд Бургас.
Останалите страни в производството не са подали отговор на частната касационна жалба, както и не са изразили становище относно допустимостта и основателността й.
М. И. Д. е уведомен за обжалваното определение на 09.06.2020 година, а частната му жалба срещу него е с вх. № 9146/12.06.2020 година. Поради това е спазен предвидения от чл. чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване като жалбата на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Д. е поискал обжалваното определение на Окръжен съд Бургас да бъде допуснато до касационно обжалване по правния въпрос за това кой е приложимият процесуален ред за разглеждане на искова молба с правно основание чл. 4, § 3 от ДЕС-този по ЗОДОВ, общият исков ред или друг ред за защита и по правния въпрос за това когато срещу държавата са предявени искове за вреди от нарушаване на правото на ЕС, но описаните хипотези на нарушението не попадат в обхвата на материалноправните разпоредби на чл. 1, чл. 2, чл. 2а и чл. 2б от ЗОДОВ как следва да се квалифицират правно тези искове-като искове по чл. 49 от ЗЗД; като искове основани на отговорността на държавата-членка за вреди от нарушение на правото на ЕС, като искове по чл. 4, § 3 от ДЕС или по друг начин. Посочено е че с обжалваното определение тези въпроси са разрешени в противоречие с определение № 269/08.05.2015 година, постановено по ч. гр. д № 1869/2015 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и на посочените в него решения на СЕС. Освен това е поискано допускането на въззивното определение до касационно обжалване по правния въпрос за това задължен ли е решаващият съд да определи служебно приблизителна цена на иска за всеки един ответник поотделно, когато искът е насочен за солидарно осъждане на няколко ответника и е невъзможно да се установи кой какво отношение има към вредата и по правния въпрос за това има ли право съдът, който е ответник по иск по чл. 2в от ЗОДОВ да се произнася по редовността на исковата молба и да определя правната квалификация. По отношение на тези въпроси се твърди, че е налице предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК основание за допускане на касационното обжалване.
Горните въпроси са свързани с изводите на състава на Окръжен съд Бургас при постановяване на обжалваното определение. Съдебният състав е приел, че определението на първата инстанция е правилно и законосъобразно. Правото на иск следвало да бъде надлежно упражнено от ищеца и затова в закона било поставено изискване за редовност на исковата молба-чл. 127, ал. 1 и чл. 128 от ГПК. Съгласно изискването на чл. 128, т. 2 от ГПК, към исковата молба се представял документ за внесена държавна такса, когато такава се дължала. В тази връзка, правната квалификация на предявения иск-дали той е по ЗОДОВ или по ЗЗД била определяща за това дали държавна такса не се дължала предварително или се дължала такава такса с предявяването на исковата молба в размер на 4 % от цената на иска. Въззивният съд не споделял доводите на М. И. Д., че предявеният иск бил по реда на ЗОДОВ и не се дължало заплащане на държавна такса при подаване на исковата молба, като намирал за правилни изводите на Районен съд Бургас за липса на предпоставки за приложение на специалния закон. Тук следвало да се има предвид, че съдът не бил задължен да възприема дадената от ищеца правна квалификация на иска, а бил задължен да квалифицира претенцията съобразно изложените в исковата молба фактически твърдения и отправеното искане за защита. Предвид това и с оглед изложените в исковата молба фактически твърдения, въззивната инстанция намирала, че с исковата молба са предявени кумулативно съединени искове с правно основание чл. 45 от ЗЗД-против С. Н. А. и с правно основание чл.49 от ЗЗД, във връзка с чл. 7 от КРБ-против Прокуратурата на Р.Б.П на твърденията на Д., искът за обезвреда не бил насочен против Детска градина „И.“ [населено място] за изявленията на нейния директор, а бил предявен против А. в лично качество. Този извод се налагал от изложените в обстоятелствата част на исковата молба твърдения, че М. И. Д. бил претърпял вреди в резултат на дадените от С. Н. А. свидетелски показания по а. н. д. № 525/2018 година по описа на Районен съд Бургас, в които се съдържали позорящи и неверни обстоятелства, с които било засегнато чувството му за чест и човешко достойнство, накърнено било и доброто му име в обществото. Следователно, Д. претендирал обезщетяване на така причинените му вреди от ответницата А., заради нейните лични изявления, поради което не можело да се приеме, че искът е насочен против детската градина, чийто директор тя се явявала, още повече, че в исковата молба не се съдържали каквито и да било твърдения в тази връзка. При това положение, предявеният иск против С. Н. А. бил с правно основание чл. 45 от ЗЗД и при подаването на исковата молба се дължала държавна такса в размер на 4 % върху цената на иска. Затова, районният съд бил дал на Д. правилни указания за заплащане на държавна такса, които същият не бил изпълнил в указания му едноседмичен срок.
Съгласно нормата на чл. 7 от КРБ, държавата отговаряла за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица, като в т. 1 от ТР № 3/22.04.2004 година, постановено по тълк. д № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, по тълкувателен път било изведено разбирането, че разпоредбата на чл. 7 от КРБ не е пряк път за защита, а основен принцип, осъществяването на който се основава на закона. Отговорността на държавата принципно се реализирала по специалния ред на ЗОДОВ, приложим само в конкретно уредените случаи в чл. 1, чл. 2, чл. 2а и чл. 2б от ЗОДОВ, а ако не се обхващала от този закон-отговорността на държавата за вреди се реализира по общия ред на чл.49 ЗЗД. Освен това, практиката на СЕС допускала реализиране на отговорността на държавата за неизпълнено задължение по чл. 4, § 3 от ДЕС, като нейните основания били-нарушена норма на правото на ЕС, която предоставяла права на частноправен субект; нарушението да е било „достатъчно съществено“ и да е било в пряка причинно-следствена връзка с твърдените вреди. Тази отговорност на държавата за вреди, причинени на частноправните субекти вследствие нарушения на правото на ЕС можела да възникне независимо от вида на нарушението-било то неправилно транспонирана директива, поддържане в сила на национална правна норма, която противоречи на правото на ЕС или решение на национална юрисдикция, която се произнася като последна инстанция в противоречие с правото на ЕС. За да бъде реализирана обаче тази обективна отговорност на държавата, ищецът трябвало да изложи ясни и конкретни твърдения за предпоставките, при които тя възниквала, като посочи в какво се състои нарушението на правото на ЕС. Бланкетното изявление, че е нарушено правото на ЕС не съставлявало основание на предявения иск, тъй като такова основание били фактите и обстоятелствата, от които ищецът извежда претендираното право. В конкретния случай, исковата претенция против Прокуратурата на Р. Б за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди била обоснована със следните твърдения: вследствие лъжливите и клеветнически показания на ответницата С. Н. А., дадени от нея като свидетел по а. н. д. № 525/2018 година по описа на Районен съд Бургас, с присъдата по същото дело, потвърдена с решение по в. а. н. д. № 857/2018 година по описа на Окръжен съд Бургас, Д. е бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 326, ал. 1 от НК, като на основание чл. 78а от НК бил освободен от наказателна отговорност с налагане на административно наказание „глоба“; след влизане в сила на присъдата Д. отправял многократни искания за възобновяване на производството и отмяна на решението по посочено наказателно дело, като поставял и въпроса с лъжливите свидетелски показания, в т. ч. и на ответницата А., а доколкото изявленията на последната били направени пред прокурор от Районна прокуратура Бургас, ищецът правил справки и питания дали се извършва разследване за отговорност по чл. 290 от НК на тази свидетелка, но до момента нямало отговор. Поради това, се твърдяло, че вредите били претърпени в резултат на бездействието на Прокуратурата на Р. Б в лицето на Районна прокуратура Бургас, която въпреки отправените от Д. сигнали за лъжливите и клеветящи показания на свидетелите, в т. ч. и на А., дадени по посоченото наказателно дело, не била извършила адекватно разследване за отговорността й по чл. 290 от НК и не била предприела никакви мерки за възстановяване на достойнството на М. И. Д. от отправените от ответницата неверни и клеветнически твърдения, с което той загубил доверие в съда и прокуратурата, чувствал се оклеветен и неправилно осъден. Видно било, че така изложените от Д. твърдения не били свързани с какъвто и да било довод за нарушаване на правото на ЕС, не били изложени никакви факти, които да могат да се подведат като твърдения за неизпълнение на задълженията на държавата по чл. 4, § 3 от ДЕС. Бланкетното посочване на тази норма в титулната част на исковата молба като правно основание не обвързвало съда да приеме, че това е правната квалификация на иска, а само твърдението, че било налице нарушение на чл. 1 от ХОПЕС, без същото да кореспондирало на фактическите основания (фактите, от които се твърдяло, че са претърпени вреди), не било достатъчно да обоснове правна квалификация по някой от съставите на ЗОДОВ, включително и приложение на чл. 2в от ЗОДОВ. Видно от изчерпателно изброените в чл. 2 от ЗОДОВ хипотези, отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, възниквала само по отношение на лице, спрямо което са били насочени действията на съответния правозащитен орган или е било обект на такива. В исковата молба обаче не били изложени подобни твърдения, а Д. твърдял, че претендираните вреди били причинени от бездействието на прокуратурата да образува наказателно преследване против ответницата С. Н. А. по чл. 290 от НК, с което не било защитено неговото достойнство, които твърдения изключвали приложението на чл. 2 от ЗОДОВ, поради което не можело да се приеме, че предявеният иск бил по този ред. Затова, поради липса на твърдения от страна на Д. относно факти и обстоятелства, които да попадат в хипотезите на чл. 2, чл. 2б или чл. 2в от ЗОДОВ, въззивният съд намирал, че правната квалификация на предявения против Прокуратурата на Р. Б осъдителен иск е по чл.49 от ЗЗД, във връзка с чл. 7 от КРБ. Районният съд бил дал на Д. правилни указания за заплащане на държавна такса, които същият не бил изпълнил в указания срок.
Поради посочените съображения, въззивният съд намирал, че квалификацията на исковете по чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД и разглеждането им по общия исков ред налагало заплащането на дължимата държавна такса, което не е сторено от М. И. Д., въпреки надлежно дадените му указания от районния съд, поради което обжалваното определение, с което на основание чл. 129, ал. 3 от ГПК производството по делото било прекратено в тази част, следвало да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Въззивният съдебен състав намирал за правилни указанията на първата инстанция и по отношение на направеното с допълнителната молба от М. И. Д. искане за привличане на Районен съд Бургас като трети ответник по иска за вреди. В случая, в молбата не били изложени твърдения, обосноваващи иска за вреди против Районен съд Бургас, поради което правилно исковата молба била оставена без движение за уточнение на обстоятелствата, на които се основавал иска, което било от значение и за определяне на правната му квалификация. Безспорно, М. И. Д. не бил изпълнил дадените му от съда указания, поради което били настъпили последиците на чл. 129, ал. 3 от ГПК.З обжалваното определение, с което на това основание производството по делото било прекратено в тази част следвало да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
С оглед мотивите на Окръжен съд Бургас така поставените въпроси от М. И. Д. в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси не обуславят допускането на въззивното определение на Окръжен съд Бургас до касационно обжалване. Независимо кой процесуален ред, от съществуващите такива, е приложим за разглеждането на предявените от М. И. Д. искове, то за същите се дължи държавна такса и такава трябва да бъде внесена при предявяването им. Ако това не е направено съдът определя срок за заплащането на таксата и в случай че в този срок държавната такса не бъде внесена, то производството по делото подлежи на прекратяване, а исковата молба, въз основа на която, същото е образувано трябва да бъде върната на подателя й. Именно по този начин са процедирали първоинстанционния Районен съд Бургас и въззивния Окръжен съд Бургас. В случаите когато е налице спор между ищеца и съда относно дължимия се размер на държавната такса този спор не освобождава ищеца от задължението да внесе този размер на държавната такса, който се дължи според него. Въпросът дали се дължи остатъкът от таксата, до определения от съда размер ще се разреши в производството по инстанционен контрол на определението по чл. 129, ал. 3 от ГПК.З в такива случаи, за да бъде исковата молба редовна или за да се счита нередовността й за отстранена ищецът трябва да е внесъл този размер на държавната такса, който твърди, че дължи. Именно в такъв случай и поставените от М. И. Д. в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси ще са релевантни и ще обуславят допускането на въззивното определение на Окръжен съд Бургас до касационно обжалване. В случая обаче не е внесена никаква държавна такса, дори и тази, която би се дължала ако исковете се разглеждат по реда на ЗОДОВ поради което производството по делото е подлежало на прекратяване именно на това основание.
С оглед на горното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на определение № ІІ-1361/28.05.2020 година на Окръжен съд Бургас, втори граждански въззивен състав, постановено по ч. гр. д. № 919/2020 година, по подадената против него от М. И. Д., частна касационна жалба с вх. № 9146/12.06.2020 година и такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № ІІ-1361/28.05.2020 година на Окръжен съд Бургас, втори граждански въззивен състав, постановено по ч. гр. д. № 919/2020 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.