Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 70162/07.07.2020 г. на Прокуратурата на Р. Б, чрез прокурор Вл. В. от Софийска апелативна прокуратура, срещу въззивно решение № 1361 от 26.06.2020 г., постановено по в. гр. д. № 4122/2019 г. по описа на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 225 от 24.06.2019 г., постановено по гр. д. № 87/2019 г. по описа на Пернишкия окръжен съд, с което Прокуратурата на Р. Б е осъдена на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на И. С. М. сумата от 15 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, причинени от незаконно повдигнато и поддържано обвинение за престъпление по чл. 123, ал. 1 НК, по което ищецът е оправдан с влязла в сила присъда № 15/13.09.2017 г. по нохд № 105/2017 г. на Пернишкия окръжен съд, ведно със законната лихва, считано от 11.02.2019 г. до окончателното плащане, както и сумата 9 000 лева – обезщетение за имуществени вреди, представляващи разходи за платено адвокатско възнаграждение за защита срещу незаконното обвинение, ведно със законната лихва, считано от 11.02.2019 г. до окончателното плащане. Касаторът е осъден на основание чл. 38 от ЗАдв (ЗАКОН ЗЗД АДВОКАТУРАТА) да заплати на адв. Г. Т. и адв. А. Д. адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство пред въззивна инстанция в общ размер на 1 250 лева.

Първоинстанционното решение в частта, с която искът за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над присъдените 15 000 лева до претендираните 26 000 лева, а искът за заплащане на обезщетение за имуществени вреди е отхвърлен за разликата над присъдените 9 000 лева до претендираните 14 300 лева, ведно със законната лихва върху разликите, считано от 11.02.2019 г. до окончателното плащане, не е било предмет на въззивна проверка.

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като Софийският апелативен съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по процесуалноправния въпрос за определянето на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта, регламентиран в чл. 52 ЗЗД. Поддържа се, че въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие с т. 11 на Постановление на ВС № 4/1968 г., с т. 3 и т. 11 на ТР № 3/2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и с т. 19 на ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС. В приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поставя и материалноправният въпрос за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и за съдържанието на обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ.Ова се противоречие на въззивното решение по втория въпрос с практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение 119 от 26.05.2016 г. по гр. д. № 5570/2015 г. на ВКС, III ГО, решение № 189 от 17.06.2016 г. по гр. д. № 1334/2016 г. на ВКС, IV ГО, решение № 233 от 13.01.2020 г. по гр. д. № 14892/2019 г. на ВКС, III ГО, ТР № 6/2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Твърди се наличие и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следния въпрос: Може ли съдът при иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да определи обезщетение за имуществени вреди, съставляващи заплатено възнаграждение за двама адвокати на една и съща фаза в наказателното производство?

Ответната страна по касационната жалба – И. С. М., в писмен отговор по чл. 287 ГПК, подаден чрез адвокат А. Д. и адвокат Г. Т., изразява становище за липса на предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване, както и за неоснователност на същата. Претендира разноски в настоящата инстанция.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че с постановление от 13.01.2017 г. И. С. М. е привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 123, ал. 1 НК. С обвинителен акт от 21.03.2017 г. на последния е повдигнато обвинение за това, че на 03.06.2016 г. в [населено място], област Трън, е причинил по непредпазливост смъртта на А. С. А., поради немарливо изпълнение на занятие – добив на дървесина по договор № ПО 01-8/20.01.2016 г., като не е изпълнил изискването на чл. 11, ал. 1, т. 6 от Наредба № РД-07-2/16.12.2009 г. за условията и реда на провеждане на периодично обучение и инструктаж на работниците и служителите по правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд и не е направил инструктаж на пострадалия А. А.; не е изпълнил също изискването на чл. 16, ал. 1 и ал. 2 от Наредба № 12/27.12.2004 г. за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд при работа с автомобили, като е допуснал използването на товарен автомобил, който не е преминал през годишен технически преглед и тази дейност представлява източник на повишена опасност. С Присъда № 15/ 13.09.2017 г. по нохд № 105/2017 г. на Пернишкия окръжен съд, потвърдена с Решение № 447/15.11.2018 г. на Софийския апелативен съд, ищецът е признат за невиновен и е оправдан по повдигнатото му обвинение. Първоинстанционното наказателно производство е протекло общо в 4 открити съдебни заседания, на които подсъдимият е присъствал лично. Процесуалната му защита е осъществявана от двама адвокати – адв. А. Д. и адв. Г. Т., срещу договорено и заплатено възнаграждение в размер 8 000 лева. Същите адвокати са представлявали подсъдимия и във въззивното наказателно производство срещу договорено и заплатено възнаграждение в размер 6 000 лева. По делото са приложени договори за правна защита и съдействие, удостоверяващи извършени в брой плащания в полза на посочените адвокати. Представено е също Решение № 52/25.05.2017 г. по гр. д. № 151/2017 г. на Брезнишкия районен съд, влязло в сила на 25.05.2017 г., с което е допуснат развод между ищеца и С. С. М., по взаимно съгласие на страните. Съгласно извършена справка в Търговския регистър ищецът е бил едноличен собственик и управител на дружеството „Дейна“ ЕООД, като в хода на наказателното производство – на 05.06.2017 г., е вписана промяна по партидата на дружеството и като негов управител е вписана бившата съпруга на ищеца – С. С. М..

За да се произнесе с обжалваното решение, Софийският апелативен съд е взел предвид, че Прокуратурата на Р. Б е повдигнала и поддържала обвинение срещу И. С. М. за извършено престъпление по чл. 123, ал. 1 НК – тежко умишлено престъпление от общ характер по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от 1 г. до 6 г., наказателното производство е проведено в рамките на 1 г. и 11 м. – разумен срок с оглед правната и фактическа сложност на делото, срещу обвиняемия не е взета мярка за неотклонение, същият към датата на образуване на наказателното производство е имал чисто съдебно минало. Съдът е съобразил, че повдигнатото на ищеца обвинение е за престъпление в областта, в която е професионалната му реализация, като към датата на привличането му като обвиняем, той е бил управител на търговско дружество с основна дейност обработка на дървен материал. Предвид изслушаните свидетелски показания въззивният съд е преценил, че привличането като обвиняем се е отразило негативно върху бизнеса на ищеца, засегната е репутацията му в професионалните среди и това е наложило извършването на промяна в управлението и собствеността на „Дейна“ ЕООД. Отчел е, че ищецът е вземал лично участие в извършването на процесуално– следствени действия и се е явявал лично в откритите съдебни заседания по разглеждане на наказателното дело в двете съдебни инстанции, като с поведението си не е ставал повод за забавяне или отлагане на делото. В причинна връзка с привличането като обвиняем на ищеца е отнето ловното оръжие, което обстоятелство е причинило допълнителни отрицателни емоции у него. За недоказана е намерена твърдяната пряка причинна връзка между воденото наказателно производство и развода с бившата му съпруга, като е прието, че такава би била налице, ако съдът, постановил прекратяването на брака, е приел като причина за дълбокото и непоправимо разстройство на брака именно предприетото срещу съпруга наказателно преследване. В случая разводът е допуснат по взаимно съгласие на съпрузите. Съобразена е също възрастта на ищеца към датата на образуване на наказателното производство – 59 г., както и че последното не е оставило трайни негативни последици върху живота и здравето му.

Обсъждайки поотделно и в съвкупност събраните по делото писмени и гласни доказателства, въззивният съд е приел, че в резултат на проведеното наказателно производство, ищецът е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в следното: затвореност, чувство на потиснатост, страх и срам, тревожност и вътрешно напрежение заради преживените негативните емоции при повдигане на обвинението и водене на наказателното производство, раздразнителност, сприхавост, ограничаване на социалните контакти, липса на желание да общува с близките си, злоупотреба с алкохол, проблеми със съня, като всичко това е нарушило обичайното му психично и социално функциониране. Настъпили са и вреди, свързани със засегната му чест и достойнство, неизбежни ограничения в личния и в обществения му живот; вреди, свързани с подронване на авторитета му в обществото и сред хората, които са работели във фирмата му. При тези съображения, Софийският апелативен съд е достигнал до крайното си разрешение за основателност на предявения осъдителен иск за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди до размера на сумата от 15 000 лева. По отношение на претендираните имуществени вреди, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение за двама адвокати, осъществявали процесуална защита и представителство по воденото наказателно производство в две инстанции, въззивният съд е счел предявения иск за частично основателен до размера на сумата от 9 000 лева. За да определи този размер, съдът е съобразил вида и тежестта на повдигнатото обвинение, фактическата и правна сложност на делото и усилията на защитата в рамките на предприетите множество процесуални действия по висящото наказателно производство, включително упражняване на правото на защита пред по-горна инстанция.

При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав счита, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните:

Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Р. Б или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1 на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК.Перката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.

Поставеният в изложението на Прокуратурата на РБ въпрос „за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл. 52 ЗЗД“, е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочената в изложението практика.

Смисълът на приетото в т. 11 от ППВС № 4/68 г. е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. Въззивният съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е сторено и в нарушение на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г., в които касационният съд сочи съответно, че отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като преценката се прави при наличието на причинно - следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай и, че в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай. Разглежданият казус не е такъв. Въпреки това следва да се отчете, че видно от мотивите на въззивната инстанция при определяне характера и интензитета на вредите, при определяне и на размера на дължимото обезщетение за тяхното репариране, съдът в съответствие с цитираните постановки е съобразил липсата на доказателства за съпричиняване на вредите от страна на ищеца. Предвид изложеното не може да се обоснове извод за наличие на противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с правните разрешения, дадени с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г.

Поставеният в изложението материалноправен въпрос за съдържанието на понятието „справедливост“ при определяне на обезщетението по чл. 2 ЗОДОВ, също е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с приложените съдебни решения на състави на Върховния касационен съд. По тях е налице произнасяне също по искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, но при обстоятелства, които са специфични за всеки отделен случай, имащи отношение към неимущественото увреждане и справедливото му обезщетяване. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация е невъзможна. Предвид това не се обосновава извод за наличие на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с поставения въпрос.

Третият формулиран въпрос също не може да обоснове допускане касационно обжалване на въззивното решение. Същият е привързван към оплакванията на касатора за неправилност на решението съгласно чл. 281, т. 3 ГПК. За пълнота следва да се отбележи, че Софийският апелативен съд, съобразявайки постановките на ТР № 1/11.12.2018 г. по тълк. д. № 1/2017 г. на ОСГК на ВКС, е определил размера на обезщетението за претърпени от ищеца имуществени вреди, като е извършил съвкупна преценка на доказателствата по делото. Същият е съобразил вида и тежестта на повдигнатото обвинение /чл. 123, ал. 1 НК – причиняване на смърт по непредпазливост/, продължителността на осъществяваната процесуална защита – 1 г. и 11 м. в рамките на две съдебни инстанции, множеството извършени процесуални действия, необходимостта от процесуална защита не само в областта на наказателното право, но и в тази на гражданското право – конкретно в материята на трудовото право, каквато реално е оказана от защитниците в Наказателен процес. Необходимо е също да се отбележи, че в НПК не съществува ограничение относно броя защитници на обвиняемия/подсъдимия.

В обобщение не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивното решение в обжалваната част.

С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1361 от 26.06.2020 г., постановено по в. гр. д. № 4122/2019 г. по описа на Софийския апелативен съд.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: