Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника Свиленградски районен съд (СвРС) срещу решение № 106 от 10.04.2020г. по в. гр. дело № 1005/2020г. на Старозагорски окръжен съд (СтЗОС), с което е отменено решение № 1549 от 13.11.2019г. по гр. д. № 3255/2019г. на Старозагорски районен съд (СтЗРС) и е постановено ново решение, с което са уважени предявените от ищеца Г. А. Г. срещу касатора искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ за признаване за незаконно и отмяна на дисциплинарно уволнение, извършено със заповед № 6/04.01.2019г. на административния ръководител – председателя на СвРС; за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „призовкар, той и огняр“ в СвРС и за осъждане на работодателя – ответник да заплати на служителя – ищец сумата 717. 25 лв. - обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение за периода: 04.01.2019г. – 08.01.2019г. и обезщетение, представляващо разлика във възнаграждението на по-ниско платена работа, за периода: 09.01.2019г. – 09.02.2019г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 01.09.2019г., като е реализирана и отговорността на ответника за съдебни разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и чл. 78, ал. 6 ГПК.

Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, необоснованост и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли въззивното решение да бъде отменено и вместо него постановено ново решение, с което предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по следния процесуалноправен въпрос, преформулиран от касационната инстанция в съответствие с правомощията й по т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС: Следва ли въззивният съд да формира решаващите си изводи, след съвкупна преценка на всички приети доказателства и обсъждане на всички наведени доводи на страните, като изложи в съдебното решение собствени фактически и правни изводи, в които да посочи въз основа на кои доказателства приема за установена фактическата обстановка по делото, а при наличието на противоречиви доказателства – следва ли да обсъди всичките, като аргументира защо кредитира едните като достоверни, а другите – не?, който счита, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т. 19 ТР №1/04.01.2001г. по тълк. д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС; в решение № 57 от 02.03.2011г. по гр. д. № 1416/2010г. на ВКС, ІІІ г. о.; в решение № 127 от 05.04.2011г. по гр. д. № 1321/2009г. на ВКС, ІV г. о.; в решение № 217 от 09.06.2011г. по гр. д. № 761/2010г. на ВКС, ІV г. о.; в решение № 235 от 04.07.2011г. по гр. д. № 513/2010г. на ВКС, ІV г. о. и в решение № 24 от 28.01.2010г. по гр. д. № 4744/2008г. на ВКС, І г. о..

Ответникът по касационната жалба (ищец в производството) - Г. А. Г. подава писмен отговор в законния преклузивен срок, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира сторените в касационното производство разноски.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт – въззивно решение по искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 – т. 3 КТ, т. е. тя е допустима.

За да уважи предявените искове, въззивният съд е приел за установено по делото, че ищецът Г. е заемал длъжността „призовкар, той и огняр“ по трудов договор с ответника, считано от 01.05.2017г., като със заповед № 6/04.01.2019г. е уволнен дисциплинарно на основание чл. 330, ал. 1, т. 6 КТ поради три групи дисциплинарни нарушения, квалифицирани от работодателя като тежки нарушения на трудовата дисциплина по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 3 и т. 4 КТ вр. с чл. 187, ал. 1, т. 3, т. 7 и т. 8 вр. с т.10 КТ. Първата група нарушения на трудовата дисциплина – несвоевременно връчване на съдебни книжа (призовка до обвиняем по анд № 466/2018г., покана за доброволно изпълнение до длъжника по изп. д. № 174/2018г. и съобщение за налагане на запор до длъжника по изп. д. №101/2018г.) СтЗОС е намерил за неосъществени след подробен съвкупен анализ и синтез на установените правнорелевантни факти въз основа на всички приети в процеса доказателства (писмени и гласни). Посочил е, че с оглед носената от работодателя тежест за доказване на законността на процесното дисциплинарно уволнение, последният не е провел пълно и главно доказване за това, че ищецът не е посетил визираните адреси на обвиняем и длъжници на визираните дати (04.09. и 19.09.2018г.), тъй като установеният факт, че служителят не е ползвал служебния автомобил на съответните дати не изключва възможността адресите да са посетени от него с лично превозно средство (лек автомобил или велосипед), още повече че със свидетелските показания на друг призовкар при СвРС – М. Р. се установява, че ищецът обичайно връчва призовки в отдалечения от града[жк]с личния си велосипед. Въззивният съд е анализирал заповед № 47/26.01.2017г. на председателя СвРС, с която на ищеца е било наредено да уведомява административния секретар на съда при напускане на сградата на съда, след което я е счел за мълчаливо отменена с промяната на заеманата от ищеца длъжност (първоначалната длъжност е била „работник поддръжка сграда – огняр“ с частично съвместяване на функцията на призовкар, а след 01.05.2017г. е преназначен на длъжността „призовкар, той и огняр“ ). Посочил е аргументите за това: основното задължение на призовкаря е свързано с връчване на съдебните книжа, което по правило се извършва извън сградата на съда, при което в противоречие с изпълнението на това задължение би било изискването призовкарите да уведомяват административния секретар на съда всеки път, когато предприемат действие по изпълнение на основното си трудово задължение. Горният извод е съобразен с издадената по-късна заповед № 427/24.10.2018г. на председателя на СвРС, с която задължението на призовкарите да уведомяват административния секретар при напускане на съдебната сграда не важи в случаите, когато те връчват съдебни книжа по адреси. СтЗОС е приел за неустановено и твърдяното от ответника несвоевременно връчване на съдебните книжа по двете изпълнителни дела, тъй като по отношение на едното изп. дело е бил спазен седемдневният срок за връчване, визиран в длъжностната характеристика за процесната ищцова длъжност, а по другото изп. дело – не е доказано, че забавеното връчване се дължи на виновно поведение на ищеца, а не на обективни обстоятелства, свързани с процеса на връчване на съдебни книжа, при съобразяване и че ищецът е ползвал през периода платен годишен отпуск и друг призовкар е следвало да го замества. Втората група нарушения на трудовата дисциплина, послужили като основание за процесното дисциплинарно уволнение, е неизпълнение на заповед № 452/12.11.2018г. на председателя на СвРС и на даденото в тази връзка устно разпореждане на административния секретар на съда за пускането на парната отоплителна инсталация на газ в съдебната сграда през отоплителния сезон 2018г./2019г., считано от 13.11.2018г.. Анализирайки всички приети и относими писмени и гласни доказателства, въззивният съд е намерил за недоказано твърдяното нарушение на трудовата дисциплина, доколкото при извършената проверка на отоплителната инсталация от оторизираната фирма „Свиленград газ“, последната я е пуснала в експлоатация на 12.11.2018г. или 13.11.2018г., при което ищецът не е имал задължение да я пуска отново. Освен това СтЗОС е посочил, че поведението на Г. да изисква преглед и издаване на документ за експлоатация на газопреносната инсталация, газовите котли и прилежащата им арматура от фирмата - доставчик на газ, преди пускането й за отоплителен сезон 2018г./2019г., е изцяло съобразено с нормативните изисквания за безопасната експлоатация на газовата отоплителна инсталация, съдържащи се в чл. 114, ал. 2, т. 2 и чл. 194, ал. 1, т. 2 Наредба за устройството, безопасната експлоатация и техническия надзор на газовите съоръжения и инсталации за втечнени въглеводородни газове. Според цитираните норми ползвателят, ръководителят на предприятието и обслужващият персонал са длъжни да не допускат експлоатация на газовите съоръжения и инсталации, ако не им е извършен технически преглед най-малко веднъж годишно от органите на технически надзор. За неосъществени въззивният съд е приел и третата група, визирани от работодателя в процесната уволнителна заповед, нарушения на трудовата дисциплина – неизпълнение на задължения за връчване на съдебни книжа по реда на чл. 47 ГПК и удостоверяване на неверни обстоятелства във върнатите разписки от залепените уведомления по чл. 47 ГПК по изп. д. № 137/2014г., изп. д. № 183/2018г. и изп. д. № 162/2017г., трите по описа на СИС при СвРС. Този извод е обоснован след съвкупен анализ на всички приети и относими писмени и гласни доказателства, като са кредитирани мотивирано показанията на свидетеля В. С., които са непосредствени, за разлика от показанията на ДСИ В. Л., които възпроизвеждат изявления на длъжници по изп. дела, последните заинтересовани да твърдят изгодни за тях факти за незалепени на техните адреси уведомления по чл. 47 ГПК. По този начин, СтЗОС подробно и аргументирано, е възприел свидетелските показания на ДСИ Л. за недостатъчни да опровергаят удостовереното връчване на съдебните книжа до длъжниците по трите изп. дела по реда на чл. 47 ГПК, т. е. за успешното провеждане на дължимото от работодателя – ответник пълно и главно доказване на извършено от ищеца нарушение на трудовата дисциплина.

Допускането на касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Процесуалноправният въпрос, наведен от касатора, осъществява общото основание за допускане на касационния контрол, но не е налице соченото допълнително основание – противоречие с практиката на ВКС, вкл. цитираната в касационната жалба.

Въззивният съд е изложил подробни фактически и правни съображения за основателността на предявените искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 – т. 3 КТ, приемайки процесното дисциплинарно уволнение за материално незаконосъобразно, въз основа на съвкупен анализ и синтез на всички приети доказателства и аргументирано посочване кои правнорелевантни факти приема за осъществени и въз основа на кои доказателства. Обсъдил е както всички приети писмени доказателства с присъщата на всяко едно доказателствена сила, така и всички многобройни свидетелски показания, посочвайки кои кредитира и защо и кои счита за опровергани от останалите доказателства в процеса, или макар неопровергани – недостатъчни за установяване на главния доказателствен факт за законността на дисциплинарното уволнение, тежестта за доказване на който носи работодателят. При подробно установената фактическа страна по делото въз основа на собствена преценка на приетите доказателства и правнорелевантни факти, решаващият съд е изложил подробни собствени правни мотиви, обсъждайки всички наведени от страните доводи и възражения. Следователно СтЗОС е съобразил изцяло както цитираната от касатора практика на ВКС и относимото ТР №1/09.12.2013г. на ОСГК на ВКС, така и решение № 212 от 01.02.2012г. по т. д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 226 от 12.07.2011г. по гр. д. № 921/2010г. на ІV г. о. на ВКС, решение № 270 от 19.02.2015г. по гр. д. № 7175/2013г., ІV г. о. на ВКС и много др., според които въззивната инстанция дължи излагането на свои мотиви като втора решаваща инстанция, извършвайки самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК и излагайки собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Когато по делото са приети разноречиви доказателства, въззивният съд дължи обосноваване в мотивите защо и на кои вярва, кои възприема и кои не. Изпълнението на тези задължения включва обсъждане на всички приети доказателства и защитни позиции на страните в мотивите на въззивното решение в съответствие с чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса.

На основание изложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато.

С оглед изхода на настоящото производство и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата 800 лв., съставляваща хонорар за един адвокат за касационната инстанция.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 106 от 10.04.2020г. по в. гр. дело № 1005/2020г. на Старозагорски окръжен съд.

ОСЪЖДА Свиленградски районен съд, ЕИК:000904037, да заплати на Г. А. Г., ЕГН: [ЕГН], сумата 800 лв. (осемстотин лева) – хонорар за един адвокат пред ВКС.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.