Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД с ЕИК[ЕИК] и седалище гр. Бургас, чрез гл. юрисконсулт Д. З. срещу решение № 20/17.02.2020 г. по гр. д. № 1957/2019 г. на Окръжен съд – Бургас.

Ответникът Г. Н. С. не е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК и не е ангажирал становище по жалбата.

От касатора – търговско дружество е постъпила и частна жалба срещу определение № 1314/21.05.2020 г. по същото дело, с което съставът на окръжния съд е допълнил по реда на чл. 248 ГПК горното въззивно решение в частта за разноските с осъждане на търговеца да заплати на ищеца Г. Н. С. сумата 600 лв. – адвокатско възнаграждение за производството пред втората инстанция.

По частната жалба също не е подаден отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК от ответника по нея.

Касационната жалба против въззивното решение по основния материалноправен спор между страните е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:

Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение, с което потвърдено решение № 2807/01.11.2019 г. по гр. д. № 2035/2019 г. на Районен съд – Бургас за уважаване на предявените от Г. Н. С. против „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД – гр. Бургас искове за защита срещу незаконно уволнение по чл. 344, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 КТ, последният във вр. с чл.225, ал. 1 КТ – признато е за незаконно дисциплинарното уволнение на ищеца на основание чл. 190, ал. 1, т. т. 3 и 7 КТ със заповед № РД - 09-84/24.01.2019 г. на изпълнителния директор на дружеството и е отменено; ищецът е възстановен на предишната работа - на длъжността „технически ръководител ВиК - район Бургас“ в предприятието на ответника, заемана до незаконното му дисциплинарно уволнение и е осъдено ответното дружество да заплати на ищеца сума в размер на 2 040 лева, представляваща обезщетение за периода 24.01 - 07.03.2019 г. поради оставането му без работа в резултат на незаконното уволнение, и в полза на ищеца са присъдени разноски от първостепенния съд.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че между страните е съществувало трудово правоотношение с източник трудов договор № 76/26.07.2004 г., по силата на което ищецът е заемал длъжността „технически ръководител ВиК - район Бургас“ при ответника. Със заповед № РД-09-84/24.01.2019 г. на изпълнителния директор на търговското дружество – работодател е прекратено трудовото правоотношение с ищеца, поради наложено му дисциплинарно наказание „уволнение“ на основание чл. 188, ал. 3 КТ и при спазени изисквания на чл. 189, чл. 193 ал. 1 и чл. 194 КТ. Прието е, че наказанието е наложено за извършени в съвкупност две нарушения на трудовата дисциплина: за системни нарушения на трудовата дисциплина и за други тежки нейни нарушения, който подход на дисциплинарно санкциониране е изцяло в преценката на работодателя за тежестта на всяко от тези нарушения. Едното нарушение, послужило в съвкупността си за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ е свързано с неизпълнение на задълженията, вменени на ищеца с изрични разпореждания от работодателя с доклад, вх. № АД-01-112/19.10.2018 г., при което се осъществява признака „системност“ с извършването му, доколкото преди това ищецът е бил наказван дисциплинарно със „забележка“ – по заповед № РД-09-337/19.06.2018 г. и „предупреждение за уволнение“- по заповед №РД-09-558/21.09.2018 г. Другото нарушение е за уронване доброто име на предприятието, давайки две интервюта, съответно от 28.11. и 11.12.2018 г., пред „Бургас 24 БГ“. При съобразяване с правилото на чл. 272 ГПК втората инстанция е споделила мотивите на първостепенния съд за установените по спора факти и формирани правни изводи за основателност на претенциите. Посочено е, че уволнителната заповед изхожда от работодателя, съдържа мотиви, към нея са представени и обясненията на работника, съобразно изискванията на чл.193 ГПК. Изтъкнати са аргументи, че предвид данните за липсата на съответна кадрова обезпеченост за инкасатори в предприятието на ответника (длъжността „отчетник измервателни уреди“ към звено „Обществено инкасо“ е била заета от трима души към м. декември 2018 г. при 654 абонати, за които ищецът отговаря) съществуват обективни пречки за своевременно отчитане на абонатите, което изключва виновното поведение на ищеца, респ. извършване на визираното нарушение като предпоставка за дисциплинарно уволнение. Установено е също, че в заповедта за уволнение липсват данни за извършени от ищеца конкретни нарушения във времето, касаещи системност на проявите му по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 3 КТ, а е налице нарушение единствено по отношение на визираните в цитирания в заповедта за уволнение доклад от 19.10.2018 г. Втората инстанция е приела, че работникът е извършил нарушение на трудовата дисциплина по чл. 187, ал. 1, т. 8 КТ в хипотезата „уронване на доброто име на предприятието“. То произтича от факта, че ищецът е дал две интервюта пред „Бургас 24 БГ“, в които е изложил обидни твърдения спрямо ръководството на дружеството, както и неверни такива за начина на работа и характера на работната среда. Посочил е, че в дружеството се „работи в страх“ и при „две години кошмар“, а директорът на предприятието „не обича да разговаря с гражданите на [населено място]. Друг ги приема в приемния му ден“. Направен е извод, че в своята съвкупност визираните в процесната заповед нарушения са достатъчни за налагане на най – тежкото дисциплинарно наказание („уволнение“), но поотделно те не биха довели до същия резултат. Изтъкнат е също като решаващ мотив и този, че уволнителната заповед, с която е реализирана дисциплинарната отговорност на ищеца страда от ясно и конкретно изложени съображения, позволяващи индивидуализация на вмененото във вина нарушение, щото да са ясни съществените признаци на деянието от обективна страна, времето и мястото на извършването му – т. е. липсва изчерпателно и конкретно посочено фактическо основание за издаването й.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя правни въпроси, които счита, че са обуславящи изхода на делото и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за селекция на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 ГПК.

Тяхното съдържание, уточнено и конкретизирано от касационния съд съобразно постановките на т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК, е следното:

1. „Налице ли са системни нарушения на трудовата дисциплина по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 3 КТ като основание за налагане на дисциплинарно наказание „дисциплинарно уволнение“ при извършени две дисциплинарни нарушения, за които уволненият е санкциониран по реда на дисциплинарната отговорност и едно дисциплинарно нарушение, за което не е бил наказан?“

По въпроса се твърди отклонение с разрешенията, дадени в решение № 44/21.01.2018г. по гр. д.№ 2306/2017г. на ВКС, IV г. о.; решение № 117/05.04.2012г. по гр. д. № 1306/2011 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 55/01.03.2011 г. по гр. д. № 1972/2009 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 162/18.05.2010 г. по гр. д. № 299/2009 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 53/13.02.1991 г. по гр. д. № 858/1990 г. на ВС, III г. о.

2. „Възможно ли е при разглеждане на настоящия спор съдът да решава дали наложените на лицето предходни наказания за извършени при условията на системност дисциплинарни нарушения са законосъобразни след като възможността за тяхното оспорване е преклудирана и те не са предмет на настоящото съдебно производство?

Според страната разглеждането на този въпрос от касационния съд е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Излагат се аргументи, че произнасянето на въззивния съд по този въпрос е в нарушение на материалния закон и е необосновано, както и при липса на яснота относно изводите за наличие или липса на системност на нарушенията.

3. „Мотивирана или не е заповед за уволнение, обосновано с наличие на системни нарушения на трудовата дисциплина, когато тя съдържа изложение на факти за три нарушения, поради които е наложено дисциплинарното наказание и препраща към мотивите на заповедите, с които са наложени предходните две дисциплинарни наказания, съдържащи обективните и субективни признаци на там извършените нарушения?“

Тук се сочи противоречие с практиката на ВКС, изразена в решения №№ 83/24.07.2015 г. по гр. д. № 5585/2014 г. на III г. о. и 432/07.11.2011 г. по гр. д. № 65/2011 г. на IV г. о.

4. „Следва ли да се приеме за мотивирана заповедта за уволнение по отношение на допуснати от работника системни нарушения на трудовата дисциплина, при положение, че в нея подробно са описани две нарушения на трудовата дисциплина, а за други две работодателят е препратил в мотивите й към други известни на работника заповеди за наказания?“.

По този въпрос се заявява отклонение с практиката на ВКС, изразена в горецитираните две решения №№ 432/07.11.2011г. по гр. д. № 65/2011г. на IV г. о. и решение № 83/24.07.2015 г. по гр. д. № 5585/2014 г. на III г. о.

5. „Правилно ли въззивният съд е приел, че извършеното от работника нарушение не съответства по тежест на наложеното наказание „дисциплинарно уволнение“, макар да не е изложил мотиви относно трудовите функции на работника във връзка с управленските му компетенции, както и от възможността да настъпят неблагоприятни последици от даденото от него интервю във връзка с дейността на предприятието на работодателя?“.

Страната поддържа по въпроса противоречие на въззивното решение с решение № 132/02.11.2018г. по гр. д. № 46/2018г. и решение № 257/10.06.2010г. по гр. д. № 3681/2008 г., и двете по описа на III г. о. на ВКС.

6. „Възможно ли е да се наложи най – тежкото дисциплинарно наказание „уволнение“ за едно нарушение на трудовата дисциплина при съответствие на вида и размера на наказанието спрямо тежестта на нарушението?“

По въпроса се твърди отклонение с решение № 257/10.06.2010 г. по гр. д. № 3681/2008 г. на ВКС, III г. о. (посочено по – горе), а се и сочи наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с доводи, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

7. „Правилна ли е преценката на съда, че посочените в заповедта за дисциплинарно уволнение две нарушения в съвкупност са достатъчни за налагане на това наказание, но поотделно не биха обусловили същия резултат, поради което е достигнал до извод за незаконосъобразност на уволнението?“

Според страната е налице основание за селекция на касационната жалба по този въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с аргумент, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

8. „Преценката на съда за съответствие на наложеното по вид и размер дисциплинарно наказание спрямо тежестта на извършеното нарушение на трудовата дисциплина следва да се основава на оценка на цялостното поведение на наказаното лице?“

Тук изложението към касационната жалба не съдържа обосновка на конкретна хипотеза от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, а вместо това страната развива доводи за допуснато от въззивния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело до необсъждане на доказателства и необоснованост на решението.

9. „Задължен ли е въззивният съд да подложи на преценка целия събран по делото доказателствен материал за да даде отговор на въпросите за тежестта на всяко от нарушенията, вменени във вина на дисциплинарно наказаното лице – поотделно и в тяхната взаимна съвкупност, доколкото преценката за тежестта на нарушението е въпрос на фактическа оценка на поведението на съответния работник/служител?“

По въпроса се сочи наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, защото разглеждането му от ВКС е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Като предпоставка за достъп до касация се поддържа и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради очевидната неправилност на обжалваното въззивно решение.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Поставените за разглеждане въпроси не притежават характеристиката на правен въпрос по смисъла на тълкуването, дадено с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК. За да формира общо основание за допускане на касационен контрол въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение (чл. 281, т. 3 ГПК). Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба (чл. 290, ал. 1 ГПК). В случая повдигнатите въпроси са фактически и отговорът на тях изисква преценка на доказателства. Питанията са изводими от становището на страната за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон (кога е налице системност на наказанията като предпоставка за дисциплинарно уволнение – без значение за производството по чл. 288 ГПК е разрешаването със сила на пресъдено нещо на спора по налагане на същото лице на предходно дисциплинарно наказание, в какъвто смисъл е молбата на касатора, вх. № 8268/27.10.2020 г. по регистъра на ВКС; за съответствието между вида и степента на дисциплинарното провинение и тежестта на наложеното дисциплинарно наказание; възможно ли е едно нарушение на трудовата дисциплина да обуслови налагане на най – тежкото дисциплинарно наказание), допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, свързани с необсъждане на събрани доказателства и необоснованост в изводите на решаващия състав на въззивния съд за незаконосъобразно наложено дисциплинарно уволнение на ищеца, налагащо отмяната му. Оценката в произнасянето на втората инстанция – дали основаните на установените по делото факти изводи са правилни или не – обаче не е предмет на производството по селектиране на касационната жалба по критериите на чл. 280, ал. 1 ГПК по обуславящ делото правен въпрос, а както е постановено в горецитирания тълкувателен акт – едва във фазата по разглеждане на жалбата, която обаче се развива след осъществен достъп до касация. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите към разясненията по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК.

Липсват предпоставки за достъп до касационен контрол и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради очевидната неправилност на обжалваното въззивно решение.

Посоченият фактически състав предпоставя обосноваване от касатора на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните. Такива негови пороци са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване на правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за производството процесуални правила. В случая подобни пороци на съдебния акт не са обосновани от касатора (всички доводи касаят правилността на решението без мотивирано да се твърди опорочаване от по - висока степен), а и не се констатират от настоящата инстанция. С оглед на така разгледаната и разбирана от състава на ВКС дефинитивност на визираното основание за достъп до касация, липсва аргументирано изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, обосноваващо наличие на предпоставките му.

В обобщение, отсъстват сочените от жалбоподателя основания за селекция на касационната жалба, поради което не следва да се допуска касационен контрол на въззивното решение.

По частната жалба на „Водоснабдяване и канализация“ ЕАД, предмет на ч. гр. д. № 2393/2020 г. на ВКС, III г. о. в производство по чл. 274, ал. 2 вр. чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК.

Настоящият съдебен състав съобрази, че пред него е висящо и горното частно гражданско дело, по което дружеството – касатор атакува постановеното по същото гражданско въззивно производство (гр. д. № 1957/2019 г. на Окръжен съд – Бургас) определение № 1314/21.05.2020 г. С последното по реда на чл. 248 ГПК е допълнено решение № 20/17.02.2020 г. по посоченото гр. дело в частта за разноските, като е осъдено ответното търговско дружество да заплати на ищеца С. сумата от 600 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение за производството пред въззивния съд. Тъй като с подаването на касационната жалби от ответника пред ВКС производството по делото е висящо и в частта му относно разноските, присъждането на които поначало е обусловено от произнасянето по реда на чл. 288 ГПК, то са налице предпоставките по чл. 213 ГПК за съединяване на двете дела за общо разглеждане в едно производство и за постановяване на общ съдебен акт по тях.

Поради факта, че производството по частна жалба е със статут спряно още от момента на неговото образуване пред ВКС с разпореждане № 812/19.08.2020 г. на и. ф. председател на трето гражданско отделение същото следва да бъде възобновено като предпоставка за присъединяването му.

В частната жалба се правят доводи за прекомерност на присъдените на ищеца за въззивното производство разноски за адвокатско възнаграждение и се иска отмяната на обжалвания съдебен акт като незаконосъобразен.

Частната жалба е допустима, но разгледана по същество неоснователна.

Предмет на адвокатската защита е било гражданско дело – трудов спор, образувано по предявени обективно съединени искове срещу частния жалбоподател по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ за признаване на незаконност на извършено уволнение и за възстановяване на работа, както и обусловен иск за обезщетение за принудителна безработица по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ. В случая осъществяваната правна защита във въззивното производство се е изразила в депозирана преди проведеното единствено открито съдебно заседание молба – становище от пълномощника на ищеца, в която след анализ на доказателствата по делото са направени доводи и изразени подробни съображения в подкрепа на изводите на първата инстанция за основателност на исковете. Съгласно нормата на чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. (в редакцията й към ДВ, бр. 45/15.05.2020 г.) за защита по трудови дела е определен минимален праг на възнаграждение от 150 лв., като по дела за отмяна на уволнение и възстановяване на работа възнаграждението е не по-малко от размера на минималната месечна работна заплата за страната към момента на сключване на договора за правна помощ (в случая на 03.02.2020 г.) или към момента на определяне на възнаграждението по реда на чл. 2. Считано от 01.01.2020 г. минималната месечна работна заплата за страната е 610 лв. съгласно ПМС № 350/19.12.2019 г. По оценяемия иск минималният размер на адвокатското възнаграждение, определен по правилото на чл. 7, ал.2, т. 2 от Наредба № 1 е в размер 372. 80 лв. При тези данни, въззивният съд правилно е приел, че съобразно установените в Наредба № 1 минимални размери на адвокатските възнаграждения на ищеца – ответник по въззивна жалба следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение за тази инстанция в размер на 600 лв. (установени с договор за правна защита и съдействие), съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото, в който смисъл е допълнил постановеното въззивно решение в частта за разноските. Изложеното характеризира частната жалба като неоснователна, а обжалваното определение като правилно и законосъобразно, и подлежащо на потвърждаване.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ВЪЗОБНОВЯВА производството по ч. гр. д. № 2393/2020 г. по описа на ВКС, III г. о.

ПРИСЪЕДИНЯВА ч. гр. д. № 2393/2020 г. по описа на ВКС, III г. о. към гр. д. № 2394/2020 г. по описа на ВКС, III г. о., за съвместното им разглеждане в едно производство.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 20/17.02.2020 г. по гр. д. № 1957/2019 г. на Окръжен съд – Бургас.

ПОТВЪРЖДАВА определение № 1314/21.05.2020 г. по гр. д. №1957/2019г. на Окръжен съд – Бургас, постановено по реда на чл. 248 ГПК.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.