О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 3832
гр.София, 28.07.2025 год.
Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Владимир Йорданов
ЧЛЕНОВЕ: Димитър Димитров
Хрипсиме Мъгърдичян
като разгледа докладваното от съдия Х. М. гр. дело №189 по описа за 2025 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Р. Б. срещу въззивно решение № 1096 от 04.11.2024 год., постановено по в. гр. дело № 2468/2020 год. по описа на Софийски апелативен съд, Х с-в, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 87 от 07.01.2020 год., постановено по гр. дело № 17350/2018 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, 14 с-в, са уважени предявените от Г. Л. М. срещу Прокуратурата на Р. Б. иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 40 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, възникнали в резултат на повдигнато обвинение по НОХД № 269/2009 год. на Софийски военен съд с предхождащото досъдебно производство и съдебни производства и сумата от 12 800 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 25.01.2018 год. до окончателното им изплащане.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата.
В жалбата и допълнението към нея /подадено в срока по чл. 283 ГПК/ са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че присъденото обезщетение за неуимуществени вреди е необосновано завишено и не съответства на действителните вреди. Въззивният съд не бил изложил мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между обвинението и твърдените вреди и не бил посочил значението на всяко от устовените по делото обстоятелства за размера на обезщетението. Не бил взел предвид обстоятелствата, които обуславяли по-нисък размер на обезщетението, а именно: в резултат на обвинението за ищеца не били настъпили трайни вредни последици, в т. ч. за психическото и физическото му здраве, а настъпилите такива не се отличавали от обичайните такива за подобни случаи; на ищеца била наложена най-леката мярка за неотклонение „подписка“; ищецът не се бил отдръпнал от обкръжението си в профсионален и личен план; не се били влошили отношенията със семейството му. Въззивният съд не бил отчел и обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната в периода на увреждането. Неправилно въззивният съд бил приел, че представените по делото разписки във връзка с претенцията за имуществени вреди не са били оспорени от ответника. Съдът нямал задължение да приеме за осъществен осхпорен факт, засвидетелстван в частен документ, нито за достоверна датата на неговото съставяне. Страната, която основавала довода си за извършено плащане на такъв документ, била длъжна да го докаже. Такива доказателства в частност не били представени, т. е. фактът на заплащането на адвокатски хонорар в твърдения размер не бил доказан. А и по делото не били ангажирани договори за правна защита. Разноските в наказателното производство представлявали имуществена вреда по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, тъй като били пряка и непосредствена последица от увреждането, но се дължало обезщетение за заплатения адвокатски хонорар само до разумния и обичаен размер. В случая въззивният съд не бил съобразил чл. 13, ал. 1, т. 4 от Наредба №1/2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Делото не се отличавало с фактическа и правна сложност, а дори и да се приемело противното, то разумното възнаграждение за адвокатска защита не следвало да надхвърля повече от два пъти посочения в Наредбата минимален размер.
В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и допълнението към него /подадено в срока по чл. 283 ГПК/ като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси:
1/ Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД?
2/ Може ли при предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, които се състоят в заплащане на адвокатски хонорар, да се намали поради прекомерност адвокатското възнаграждение в наказателния процес и при какви обстоятелства е възможно да стане това?
3/ Има ли задължение съдът да приеме за осъществен оспорен факт, засвидетелстван в частен документ, включително относно достоверност на датата на съставянето му, когато противната страна го е оспорила и длъжна ли е страната, която се позовава на тази документ да докаже оспорения факт?
4/ За доказване на разхода за платен адвокатски хонорар за осъществена защита в наказателното производство достатъчно ли е ищецът да приложи единствено разписки за платени хонорари, без по делото да са приложени договорите за правна помощ с уговорен размер на адвокатски хонорар?
Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че поставените въпроси е разрешен от въззивния съд в противоречие с определение № 50749 от 19.10.2022 год. на ВКС по гр. дело № 738/2022 год., ІІІ г. о., ГК, определение № 496 от 16.06.2022 год. на ВКС по гр. дело № 333/2022 год., ІV г. о., ГК, решение № 34 от 19.02.2013 год. на ВКС по гр. дело № 642/2012 год., ІІІ г. о., ГК и решение № 50058 от 30.03.2023 год. на ВКС по гр. дело № 1937/2022 год., ІV г. о., ГК /първият въпрос/, решение № 332 от 04.01.2016 год. на ВКС по гр. дело № 2807/2015 год., ІІІ г. о., ГК и решение № 255 от 02.11.2015 год. на ВКС по гр. дело № 1011/2015 год., ІІІ г. о., ГК /вторият въпрос/, решение № 213 от 15.01.2018 год. на ВКС по гр. дело № 856/2017 год., ІІІ г. о., ГК /третият въпрос/ и Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 6/2012 год., ОСГТК /четвъртият въпрос/.
Ответникът по касационната жалба Г. Л. М. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а решението е правилно в обжалваната част.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно по делото, че по образуваното на 08.01.2009 год. досъдебно производство /ДП/ № 2-Сл/2009 год. ищецът бил привлечен на 25.09.2009 год. като обвиняем в извършване на престъпление по чл. 123, ал. 1 НК за това, че на 08.10.2008 год. в гр. София, при независимо съпричиняване заедно с д-р В. В. В. във ВМА София, поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност – упражняване на медицинска професия – началник на Спешно кардиологично отделение в Клиника „Спешна терапия“ на Катедра „Интензивна и спешна терапия“ в департамент „Военна терапия“ на МБАЛ ВМА гр.София, представляваща източник на повишена опасност, е нарушил т. 2.4 от Правилата за добра медицинска практика, вр. чл. 80 за адекватна преценка на състоянието на пациента, въз основа на историята на заболяването, симптомите и при необходимост съответстващ медицински преглед, като не е извършил адекватна преценка на състоянието на пациента Ц. Х. Ц., както и в нарушение на чл. 12, ал. 1, т. 7 от Правилника за устройство и дейността на ЦСМП, въпреки състоянието на пострадалия-висок брой левкоцити в кръвта, ускорена утайка на еритроцитите, висока стойност на кръвната захар, общо здравословно състояние и оплаквания, не е предложил хоспитализация и неправилно не го настанил за болнично лечение във ВМА, с което е причинил смъртта му на 13.10.2008 год. в резултат от сепсис. Спрямо ищеца била взета мярка за неотклонение „подписка“, която не била отменена или изменена в хода на цялото наказателно производство. С присъда № 269 от 11.07.2011 год. по НОХД № 269/09 г. на Софийски военен съд ищецът бил признат за невиновен по повдигнатото му обвинение. Тя била протестирана от прокуратурата, като била потвърдена с решение № 55 от 09.11.2011 год. по ВНОХД № 47/2011 год. на ВАпС. С решение № 57 от 15.03.2012 год. по КНД № 3112/2011 год. на ВКС делото било върнато за ново разглеждане на въззивния съд, а с определение № 142 от 01.11.2012 год., постановено по ЧНД № 1899/2012 год., ВКС възложил разглеждането на делото на Пловдивски военен съд. С Решение № 27 от 09.07.2012 год. на ВАпС по ВНОХД № 24/2012 год. делото било върнато за разглеждане на друг състав на първоинстанционния съд. С присъда № 20 от 19.05.2014 год. по НХОД № 459/2012 год. на Военен съд – Пловдив ищецът отново бил признат за невиновен в извършването на престъплението. Присъдата била потвърдена с решение №12 от 06.07.2015 год. на ВАпС по ВНОХД №35/2014 год. С решение № 391 от 27.06.2016 год. по КНД № 1195/2015 год. на ВКС, III н. о., делото било върнато за разглеждане на ВАпС. С решение № 28 от 28.07.2017 год. по ВНОХД № 54/2016 год. на ВАпС била потвърдена оправдателната присъда по НОХД № 459/2012 год. на Военен съд – Пловдив. С окончателно решение № 326 от 25.01.2018 год. по н. дело № 1084/2017 год. на ВКС, II н. о., било потвърдено решението на въззивния съд.
В рамките на проведеното наказателно производство ищецът и неговият процесуален представител имали добросъвестно поведение и не били причинили неоснователно забавяне на процеса, като по делото били проведени 37 броя открити съдебни заседания за периода от 23.11.2009 год. до 20.12.2017 год., като подсъдимият /ищецът/ участвал в 36 от тях. Със заповед на министъра на отбраната на Р. Б. от 12.07.2010 год. договорът на ищеца за военна служба бил прекратен. С трудов договор № 9033 от 20.07.2010 год. той бил назначен на длъжност „лекар, началник отделение във Клиника „Спешна терапия“, Спешно кардиологично отделение. Ищецът бил ползвал неплатен отпуск на няколко пъти по молби от 15.12.2015 год., 25.07.2016 год. и 28.12.2016 год., след което със заповед № 338 от 02.03.2017 год. трудовото му правоотношение било прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, считано от 13.12.2017 год.
Въззивният съд е приел от правна страна, че при наличие на незаконосъобразно образувано наказателно производство, обичайните вреди, изразяващи се в обикновеното безпокойство и страх за бъдещето, напрежението и стресът от неправдата и недоверието в държавата и нейните институции, се предполагат, доколкото са житейски и логически обосновани при съществуващата опасност да бъдат неоправдано засегнати жизненоважни за пострадалия права и интереси. Същевременно е счел за установено по делото настъпването и на вреди, който надхвърлят обичайните терзания на личността при образувано наказателно производство. Посочил е, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, съгласно разясненията в ППВС № 4/1968 год., от значение са редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, имащи отношение към засегнатите неимуществени блага на пострадалия и тяхното справедливо парично овъзмездяване. През годините съдебната практика е утвърдила като такива релевантни обстоятелства данните за личността на увредения, начина му на живот, обичайната среда, контактите и социалния му живот, положението му в обществото, работата му. В случаите на причинени неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, от значение е как обвинението в извършване на престъпление, с оглед установеното относно посочените по-горе обстоятелства, се е отразило върху личния, обществения и професионалния живот, чувствата, честа и достойнството на увредения.
Приел е за установено въз основа на събраните гласни доказателства, че през периода, в който се е водело процесното дело, при всяка среща между свидетеля и ищеца, последният или се подготвял за заседание, или се връщал от такова. Нещата станали още по-трудни, когато делото било изпратено за разглеждане в гр. Пловдив. Ищецът говорел само за делото и за нищо друго, само това го вълнувало. Сринал се физически и психически. Страхувал се и продължава да се чувства несигурен да практикува като лекар, тъй като има чувството, че във всеки момент може пак да го обвинят в извършване на престъпление. Направил опит да се отдели от професионалната среда, за да се възстанови като няколко пъти си взел неплатен отпуск за по 6 месеца, през които периоди „живвал“ малко, но след това всичко се връщало както преди. Страхувал се да поеме дежурство. Към настоящия момент ищецът изпитвал професионални притеснения и страх и не и преодолял отрицателните емоции от наказателното производство, особено като се имало предвид, че образуването му станало достояние на широк кръг от лица, включително в професионалната му сфера.
Ищецът бил лекар с опит зад гърба си и чисто съдебно минало. Нямало данни същият да е неглижирал професионалните си задължения и да е навредил на пациент при упражняването им. Достойнството и честта са свързани с оценката, която един човек дава на себе си и самоуважението. При определени професии – например полицаи, военни, магистрати, митнически служители и пр., очакванията и изискванията на обществото към тях за почтеност и спазване на законите, са изключително завишени. От своя страна това завишава и собствените изисквания на човека към самия него и съответно критериите му за собствената му стойност и самоуважение. Поради това въззивният съд е приел, че доколкото ищецът е лекар по професия в конкретния случай е налице една по-завишена чувствителност на личността, съответно едно по-сериозно засягане на емоционалната сфера на въззивника в сравнение с обикновения случай. Освен това информацията за образуваното срещу него наказателно производство се била разпространила в работната среда на ищеца, съответно логично било, че това е допринесло за притесненията му във връзка с професионалната реализация и репутацията му сред колеги и пациенти.
От свидетелските показания било установено и възникването на несигурност и страх у ищеца да упражнява професията, за която с години се бил готвил и в която продължително време трупал опит и познания. Това безспорно се било отразило отрицателно на професионалното му развитие и нанесло поражения върху личността му и личната му оценка за стойност и себеуважение, респективно е предизвикало несигурност за бъдещето. В резултат на образуваното наказателно производство и продължителната борба по оневиняването, ищецът бил претърпял и други личности изменения, като загубил интерес към други теми в живота извън тази за развитието на делото и за неговото неоправдано засягане от държавата.
Следователно в резултат на незаконното обвинение за ищеца били възникнали значими емоционални и личностни отрицателни изменения. Освен това в хода на въззивното производство и на основание чл. 266, ал. 3 ГПК ищецът бил установил наличието на още неимуществени вреди, които не били са признати за доказани от първоинстанционния съд. Видно било от заключението на вещото лице по съдебно-медицинската експертиза, че ищецът за първи път бил диагностициран с артериална хипертония, през февруари 2011 год. и с захарен диабет тип 2 с данни за неврологични усложнения от септември същата години, както и с поясно дискова болест, дискова херния на ниво Л3-Л4, остеохондроза, спондилоза, последните с неопределена давност. Артериалната хипертония и захарния диабет тип 2 били мултифакторни заболявания, за които не можело да се посочи една единствена първопричина, но стресът безспорно бил признат като един от причинителите им. Двете отключени от ищеца заболявания били хронични т. е. не подлежали на окончателно лечение, а само на поддържащи терапии с цел избягване на сериозните усложнения, до които могат да доведат, сред които ампутиране на крайници и смърт. Поясно-дисковата болест не била в пряка връзка със стреса, а била възрастово или травматично изменение.
В тази връзка въззивният съд е формирал извода, че образуването на процесното наказателно производство безспорно е било източник на сериозни нива на стрес, който от своя страна дори да не бил основна, бил поне значима съпътстваща причина за възникване на заболяванията на въззивника, а именно артериалната хипертония и захарния диабет тип. Тези състояния били нелечими, щели да съпътстват ищеца до края на живота му и ще изисквали от него да спазва определени правила за начин на живот и хранене, ако иска да ги поддържа в степен, даваща му възможност да води нормален живот. Поради това тези отрицателни изменения в здравословното състояние на ищеца следвало да бъдат отчетени при определяне на размера на обезщетението.
Въззивният съд е отчел продължителността на наказателното производство, съответно периодът, през който ищецът бил живял в несигурност за бъдещето си и страх – 8 години и няколко месеца, като е приел, че тази продължителност надхвърля значително разумния срок по смисъла на чл. 6 ЕКЗПЧ, особено като се има предвид, че делото е имало висок залог съобразно приетите от ЕСПЧ критерии и е касаело жизненоважни за ищеца права и интереси. С поведението си ищецът не бил допринесъл за забавяне на производството по делото, а прокуратурата поддържала постоянно протести срещу оправдателните присъди.
Поради така изложеното въззивният съд е формирал извода, че справедливия размер на обезщетението, който би репарирал всички настъпили неимуществени вреди и в същото време не би накърнил забраната за неоснователно обогатяване възлиза на 40 000 лв. При определянето на този размер е отчел, че част от твърдените от ищеца вреди не са били доказани по делото, както и че наличието на наказателното производство не е довело до засягане на емоционалната и професионалната му сфера, което да обосновава присъждане на по-висок размер на обезщетението. По делото не било установено наличие на пряка причинно-следствена връзка между образуването и поддържането на наказателното дело и евентуални проблемни взаимоотношения в семейството на ищеца. Не се установявало, че ищецът се е отдръпнал от обкръжението си в професионален и личен план. В хода на наказателното производство ищецът бил освободен от военна служба, продължил да практикува като лекар извън военната структура, използвал продължителни неплатени отпуски и накрая трудовото му правоотношение като лекар било прекратено, но нямало данни всички тези обстоятелства да са възникнали в пряка причинно-следствена връзка с процесното наказателно производство. Наложената на ищеца мярка за неотклонение, макар и да не била отменена в продължение на цялото производство, не била създавала значителни затруднения за начина му на живот, поради което не е предизвикала сериозни неблагоприятни последици.
По отношение на претенцията за имуществени вреди въззивният съд е приел, че събраните по делото писмени доказателства, в частност разписки, издадени от адвокат К. С. от САК, не са били оспорени от ответника и следва да бъдат кредитирани, като установяващи извършването на разход, реализиран от ищеца във връзка със защитата му по процесното наказателно производство. Доколкото е налице пряка причинно-следствена връзка между този разход и процесното дело, то тези вреди подлежат също на репариране, при това в пълния предявен размер.
С тези мотиви първоинстанционното решение е отменено в частта му, в която искът за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над 25 000 лв. до размера от 40 000 лв., която претенция е уважена, ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 25.01.2018 год. до окончателното изплащане, а в часта, в която исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ са уважени за сумата от 25 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди и за сумата от 12 800 лв. – обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 25.01.2018 год. до окончателното им изплащане, първоинстанционното решение е потвърдено.
Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване, поради следните съображения:
При изложените от въззивния съд мотиви първият поставен от касатора въпрос е от значение за изхода от спора, но същият не е разрешен в противоречие, а в съответствие със задължителната тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 11 /раздел ІІ от мотивите/ от ППВС № 4/1968 год., т. 11 и 13 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. гр. дело № 3/2004 год., ОСГК, и основаната на нея, трайно установена практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, формирана по реда на чл. 290 ГПК - решение № 57 от 9.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 4641/2015 год., IV г. о., ГК, решение № 6 от 08.02.2017 год. на ВКС по гр. дело № 2666/2016 год., ІV г. о., ГК, решение № 270 от 16.02.2018 год. на ВКС по гр. дело № 284/2017 год., ІV г. о., ГК, решение № 281 от 30.11.2018 год. на ВКС по гр. дело № 582/2018 год., IV г. о., ГК, решение № 388 от 21.06.2024 год. на ВКС по гр. дело № 1960/2023 год.., III г. о., ГК, решение № 192 от 27.03.2024 год. на ВКС по гр. дело № 4814/2022 год., ІV г. о., ГК, решение № 234 от 17.04.2024 год. на ВКС по гр. дело № 889/2023 год., ІV г. о., ГК, решение № 377 от 19.06.2024 год. на ВКС по гр. дело № 4064/2023 год., III г. о., ГК, цитираните от касатора решения и др. Според тази практика, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства поначало са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДВ такива правно-релевантни обстоятелства – критерии за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: тежестта на повдигнато обвинение, дали то е за едно или за повече престъпления, какъв е техния вид – от значение е и дали с обвинението се вменяват едно или няколко престъпления, извършени в длъжностно качество, с користна цел, особено когато обвиняемият е заемал длъжност в държавен орган при завишени изисквания за почтеност и е изпълнявана работа, свързана с отговорности в публичен интерес; дали ищецът е оправдан по всички обвинения или само по част от тях, а по други е осъден; дали е взета мярка за неотклонение – нейния вид и продължителност, както и другите наложени на ищеца ограничения на правата и свободите му в рамките на наказателното производство; продължителността на наказателното преследване срещу ищеца, включително дали същата надхвърля или не разумните срокове за провеждането му; начинът на развитие на наказателното производство срещу ищеца, приключило с оправдаването му, респ. прекратяване, както и броят на съдебните инстанции, разгледали делото; дали през времетраенето на процесното наказателно преследване срещу ищеца са били водени и други наказателни производства, по какви обвинения, какъв е техният изход, тяхната продължителност и наложените на ищеца мерки за неотклонение и други ограничения и ако те също са били незаконни – дали ищецът вече е обезщетен и в каква степен. От значение са и всички останали конкретни обстоятелства, установени по делото, които сочат как и по какъв начин незаконното наказателно преследване се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид е то; конкретните преживявания на ищеца, неговото емоционално и психическо състояние, и изобщо – цялостното отражение на воденото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук, степента на накърняване на доброто му име с оглед социалния му статус, съдебното му минало и пр. Наред с тези обстоятелства, при определяне на обезщетението съдът следва да съобрази и обществените критерии за справедливост, свързани с икономическите условия в страната и жизнения стандарт на населението към периода на увреждането, следвайки принципа за пропорционалност между претърпените от пострадалия неимуществени вреди и паричното им възмездяване.
Присъденото парично обезщетение за неимуществени вреди от деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ следва да съответства на необходимостта от преодоляване на причинените от незаконното обвинение вреди в тяхната цялост, т. е. да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяване на конкретно претърпените неимуществени вреди. Принципът на справедливост включва обезщетяване в най-пълна степен на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и само когато съдът е съобразил всички конкретни обстоятелства от значение за реално претърпените от увредения неимуществени вреди, размерът на обезщетението е определен в съответствие с чл. 52 ЗЗД. Поради това, в мотивите към решението съдът, в т. ч. въззивната инстанция, когато пред нея е спорен въпросът относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, трябва да обсъди всички конкретни обстоятелства, които е взел предвид, като посочи и тяхното значение за определения от него размер на обезщетението.
Такава преценка е направил и въззивният съд в обжалваното решение – съобразил е всички конкретно установени и релевантни обстоятелства, като критерии за приложение на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, и е изследвал и конкретното им отражение върху личността на ищеца. Очертал е кои от тези обстоятелства обосновават по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди – които е счел, че имат превес, а именно: характера на престъплението, за което е повдигнато обвинение – в сферата на професионалната реализация на ищеца като лекар – професия, свързана с високи отговорности, към която очакванията на обществото за почтеност и спазване на законите са повишени, поради което е приел, че то има по-силно негативно отражение върху неимуществената му сфера /добро име, чест и професионален авторитет/, отколкото обвинение за друго престъпление, още повече, че е станало достояние на колегите му – обвинението в убийство по непредпазливост поставя под съмнение качествата на лекаря при това за дълъг период от време, но като деяние причиняването на смърт е морално укоримо поведение и за човека, обвинен в извършването му; неразумната продължителност на наказателното производство и броя на съдебните инстанции, разгледали делото; възникването на страх и несигурност у ищеца да упражнява професията си; влошаване на здравословното му състояние предвид понесеното психично напрежение, което трябва да се отдаде на обвинението /решение № 187 от 03.12.2015 год. на ВКС по гр. дело № 829/2015 год., ІІІ г. о., ГК/, както и тези, които обосновават по-нисък размер: на ищеца е наложена най-лека мярка за неотклонения и липсата на трайни негативни въздействия върху личния и професионалния му живот. Отчел е и икономическите условия в страната към момента на увреждането, като се е позовал на ППВС № 4/1968 год.
Въззивният съд е изяснил изрично и между кои от твърдените вреди и незаконното обвинение не е налице причинно-следствена връзка. Следователно мотивите на обжалваното решение съответстват на тези, които инстанцията по същество дължи при установяване на основанието и определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Несъгласието на касатора с така определения конкретен размер на обезщетението за неимуществени вреди е довод за неправилност на обжалваното решение, относим към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на разглеждане във фазата по чл. 288 ГПК.
Посочените от касатора определения на ВКС, постановени в производство по чл. 288 ГПК, не формират практика на ВКС и не могат да обосноват допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Вторият формулиран в изложението въпрос няма характера на обуславящ, тъй като въззивният съд не е отрекъл възможността при иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да бъде определено обезщетение за имуществени вреди, съставляващи адвокатско възнаграждение, в размер, по-малък от платения в наказателния процес, а е приел, че ответникът не е поддържал във въззивното производство възражението си за прекомерност на адвокатското възнаграждение съобразно действителната фактическа и правна сложност на наказателното дело. Въпросът не кореспондира и с доводите в касационната жалба, които не са свързани с допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение, изразяващо се в необсъждане на въведено/поддържано от ответника възражение.
Третият въпрос в изложението е свързан с доводите на ответника, че имуществените вреди следва да са настъпили в хода на наказателното производство, а датите на съставяне на представените по делото разписки за заплащане на адвокатско възнаграждение са му непротивопоставими. Този въпрос няма решаващо значение за изхода от спора, поради което не осъществява общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като дори за достоверна дата на разписките да се приеме датата на представянето им – датата на подаването на исковата молба, към която същите са били приложени – 31.12.2018 год., то това не обуславя извод за неоснователност на релевираната претенция, доколкото ищецът е бил защитаван от адвокат в досъдебната и съдебната фаза на процесното наказателно производство, а същевременно в НПК не е уредена отговорността за разноски, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение от лицето, признато за невиновно /респ. по отношение на което наказателното производство е прекратено/, т. е. последното не е имало процесуалното задължение да ангажира в рамките на наказателното производство доказателства за сторените разноски.
По отношение на последния въпрос не е налице допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като разрешаването му не е в противоречие със задължителната събедна практика – т. 1 и 2 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 6/2012 год., ОСГТК, съгласно която не се изисква задължително представяне на договор за правна защита и съдействие, достатъчно е да се представят доказателства за упълномощаването на адвоката, който се е явил по делото, както и за заплатеното възнаграждение на същия /липсата на договор може да бъде преодоляна с друг документ, от който межа да бъде направен обоснован извод за постигната мужду страната и нейния пълномощник договореност относно размера на възнаграждението и начина на плащането му/. Освен това в представените разписки е посочено, че заплатените суми представляват възнаграждение за оказана правна помощ и съдействие във връзка с воденото срещу ищеца наказателно производство – обстоятелства, които са констатирани от въззивния съд и са обусловили извод за доказване настъпването на твърдените имуществени вреди.
Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1096 от 04.11.2024 год., постановено по в. гр. дело № 2468/2020 год. по описа на Софийски апелативен съд, Х с-в.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: