О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 2345София, 23.07.2025 година

Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, в закрито заседание на шестнадесети април две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ:ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

ИВО ДИМИТРОВ

изслуша докладваното от съдия К. Е. т. д. № 150/2025 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Я. А. Т. от [населено място] срещу решение № 4187 от 10.07.2024 г. по в. гр. д. № 2370/2022 г. на Софийски градски съд, IV-В въззивен състав, с което, след частична отмяна и частично потвърждаване на постановеното от Софийски районен съд, Първо гражданско отделение, 173 състав решение № 20202821 от 26.10.2021 г. по гр. д. № 49215/2020 г., по предявени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 86, ал. 1 ЗЗД, чл. 138 и чл. 141, ал. 1 ЗЗД, е признато за установено съществуването на вземания на „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място] към касаторката, в качеството й на поръчител, за главница, лихви и такси в конкретно посочени размери, произтичащи от договор за кредит за текущо потребление от 14.03.2013г. и договор за поръчителство от същата дата, за които суми са издадени заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист от 16.10.2018г. по ч. гр. д. № 5799/2018 г. на Софийски районен съд, Първо гражданско отделение, 173 състав.

Касаторката поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост, с твърдението, че: въззивният съд не е изпълнил задължението си да обсъди всички правнорелевантни факти, доводите и възраженията на страните и да изгради свои самостоятелни изводи по съществото на спора; не се е произнесъл по заявените възражения за недействителност на процесния договор за кредит поради противоречие с разпоредби от Закона за потребителския кредит; не става ясно защо е приел, че предсрочната изискуемост на кредита е обявена на главния длъжник на 08.08.2017 г. и как е определил размерите на задълженията за главница и лихви.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се иска допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК. С част от доводите за неправилност, развити в касационната жалба, се твърди, че същото е постановено в противоречие със задължителната съдебна практика – Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 3 от ППВС № 1/53 г., ППВС № 7/65 г., т. 13 от ППВС № 1/85 г., както и с казуалната практика на ВКС – решение № 144 от 14.12.2018 г. по гр. д. № 5100/2017 г. на III г. о., решение № 248 от 16.11.2015 г. по гр. д. № 1271/2015 г. на III г. о. и др.

Ответникът по касация – „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение, по съображения в писмен отговор от 16.01.2025 г. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено, че: На 14.03.2013 г. между „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място] и А. С. Т. е сключен договор за потребителски кредит за сумата 20 000 лв., платима в срок от 120 месеца, при променлив лихвен процент, фиксиран към датата на сключване на договора – 14.95 % или 0.04 % на ден, ГПР – 16.85 % и съгласно погасителен план; В р. III, т. 7.1-7.10 от Общите условия към договора е предвиден начинът на изменение на лихвения процент по кредита, в т. 8 – комисионни и други разходи по кредита, а в т. 9 –компонентите, включени в ГПР, съответно разходите, които изрично са изключени от същия; За обезпечаване изпълнението на задълженията на кредитополучателя е сключен и договор за поръчителство от 14.03.2013г. между ищеца, като кредитор, ответницата Я. А. Т. и третото за спора лице М. И. И., като поръчители; До 05.05.2015 г. кредитополучателят е обслужвал редовно кредита, като в съответствие с подписания между страните погасителен план е внасял дължимите вноски от по 322.06 лв. месечно; След тази дата е извършено едно плащане – на 06.11.2015г., когато е направена вноска от 325.00 лв.; Поради неизпълнение на поетите от кредитополучателя и поръчителите задължения по кредита повече от 90 дни, на 07.06.2017 г., банката е обявила кредита за предсрочно изискуем и на 26.01.2018 г. е депозирала заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК, като такава е била издадена срещу кредитополучателя и двамата поръчители на 16.10.2018 г. по образуваното ч. гр. д. № 5799/2018 г. на Софийски районен съд, Първо гражданско отделение, 173 състав за сумите, посочени като дължими в извлечението от счетоводните книги.

Във връзка с възражението на ответницата, че процесният договор е недействителен, въззивният съд е приел, че: Договорът отговаря на императивните изисквания на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7, 8, 11 и 20 и чл.12, ал. 1, т. 7 и т. 9 ЗПК – сключен е в писмена форма, посочени са датата и мястото на сключване, видът на предоставения кредит, индивидуализиращи данни за страните, размерът на получената сума, общият размер, който потребителят следва да върне, годишният процент на разходите, годишният лихвен процент по кредита, условията за издължаване на кредита - брой и размер на погасителните вноски и периодичността и датите на плащането им, срокът на договора за кредит, както и останалото изискуемо съдържание според цитираните разпоредби. По отношение твърдението за неспазване на установения размер на шрифта на текста – да не е по-малък от 12, е посочил, че в случая това изискване е неотносимо, доколкото към датата на сключване на договора за потребителски кредит то не е съществувало (прието e с измененията в ЗПК с ДВ бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.). Не е уважил и възражението за нищожност на клаузата на т. 9 от Общите условия, определяща годишния процент на разходите, поради това, че изискването този процент да не е по-висок от петкратния размер на законната лихва (чл. 19, ал. 4 ЗПК) е въведено след сключването на процесния договор за кредит – с измененията на ЗПК с ДВ бр. В, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014г.

Като неравноправна и поради това нищожна, на основание чл. 146 ал. 1 ЗЗП, съдът е преценил клаузата на чл. 7 от Общите условия към договора, предвиждаща възможност за едностранна промяна на лихвения процент само по преценка на банката и при приети вътрешно-банкови решения за промяна на базов лихвен процент на банката, независещи от каквито и да се обективни фактори. Доколкото обаче по делото не е установено нищожната клауза за изменение на лихвения процент да е била приложена и всички изчисления са правени въз основа на първоначално уговорения лихвен процент – 14.95%, решаващият състав е приел, че на ищеца се дължи тази договорна лихва.

Извод за нищожност е направен и за клаузата на т. 19 от Общите условия за мораторна неустойка по съображения, че с оглед размера, в който е уговорена – 24.95 %, надхвърлящ значително размера на законната лихва (ПМС № 100/29.05.2012г. – 10%), същата излиза извън присъщите й функции и затова следва да бъде заместена по реда на чл. 10, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 33, ал. 1, вр. ал. 2 ЗПК до размера на законната лихва, за периода на просрочието.

По отношение датата на настъпване на предсрочната изискуемост решаващият състав е споделил извода на първата инстанция, че това е датата 07.08.2017 г., т. е. първият работен ден след като е изтекъл двуседмичният срок от връчването на нотариалната покана до кредитополучателя по реда на чл. 47 ГПК чрез залепване на уведомление на неговия настоящ и постоянен адрес (който ред е приложим и в нотариалното производство по връчване на книжа съгласно препращащата норма на чл. 50 ЗННД). Приел е, че именно от този момент неплатеният остатък по кредита е станал изискуем както по отношение на кредитополучателя, така и по отношение на поръчителя, като по отношение на поръчителя не е необходимо отделно да бъде обявено настъпването на предсрочната изискуемост на кредита, защото той се е съгласил да отговаря за чуждо задължение и отговаря в обема и/или условията, при които отговаря самият длъжник. С оглед на тази дата, е формирал извод за неоснователност на релевираното от ответницата ескулпиращо възражение за неспазване на предвидения в чл. 147, ал. 1 ЗЗД 6-месечен срок, доколкото заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено преди изтичането на същия – на 26.01.2018 г., т. е. отговорността й като поръчител не е отпаднала.

На база заключението на изслушаната в първоинстанционното производство счетоводна експертиза, въззивният съд е приел, че дължими по процесния договор са сумите: 14 578 лв. – главница; 1896.23 лв. – възнаградителна лихва за периода 07.08.2017г. - 25.01.2018г. (при непроменян лихвен процент върху дължимата главница) и 663.55 лв. (определена по реда на чл. 162 ГПК) – неустойка за забава на непогасените задължения до датата на обявяване на кредита за предрочно изискуем (чл. 33 ЗПК), която е в размер на законната лихва, т. е. за периода 05.05.2015г. - 07.08.2017г. и 08.08.2017г. - 25.01.2018г. Във връзка с главницата решаващият състав е съобразил твърдението на самия ищец, че претенцията му е за сумата 14578 лв. (а не за сумата 17 689.81 лв., за която е издадена заповедта за незабавно изпълнение) предвид постъпило плащане от друг солидарен длъжник. По отношение обаче на принудително събраните суми в хода на изпълнително производство е приел, че не следва да бъдат взети предвид с оглед задължителните указания т. 9 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС.

За недължима е счетена сумата 120 лв. – разходи при изискуем кредит, претендирана като вреди от неизпълнение на задължението на длъжника да погасява редовно месечните си вноски, доколкото същите не са индивидуализирани и не са представени доказателства за реално извършване на такива разходи.

Във връзка с направеното възражение за погасяване по давност на вземанията въззивният съд е споделил становището, застъпено в конкретно посочена практика на ВКС, че давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл. 114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска, а при обявяване на дълга за предсрочно изискуем, давностният срок за вноските от главницата с ненастъпил до този момент падеж, започва да тече от предсрочната изискуемост. С оглед установеното в случая, че длъжникът е изпаднал в забава за плащане на вноската за м. юни 2015 г. (включваща част от главницата и договорна лихва), е приел, че от настъпване на изискуемостта й на 05.06.2015 г. до датата на предявяване на исковете (датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение – 26.01.2018 г.) не е изтекла нито 5-годишната давност за главницата, нито 3-годишната давност за договорната лихва.

Настоящият състав намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато.

Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационно обжалване, необходимо е поставените от касатора въпроси (материалноправни и/или процесуалноправни) да отговарят на определени изисквания – да са обусловили изхода на конкретното дело и по отношение на тях да е осъществено едно или повече от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК основания. Според цитирания тълкувателен акт, посочването на правния въпрос от значение за изхода на делото е задължение на касатора, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес и именно той определя рамките, в които Върховен касационен съд селектира касационните жалби. Изрично е подчертано, че обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол без да е посочен този въпрос и че касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба или в изложението, а може само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода на делото.

В случая, представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК изобщо не съдържа формулирани въпроси, по отношение на които да бъде извършена преценка относно предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, т. е. дали въпросите са обуславящи за изхода на делото, както и дали са налице релевираните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Изложението е буквално повторение на развитите в касационната жалба оплаквания за неправилност на въззивното решение. Следователно, касаторката не е провела разграничение между основанията за допускане на касационното обжалване (280, ал. 1 и ал. 2 ГПК) и основанията за касационно обжалване (чл. 281, т. 3 ГПК). Липсата на поставени въпроси и недопустимостта същите да бъдат изведени служебно от касационната инстанция изключват обсъждане на поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, второто от които е заявено напълно бланкетно – с посочване само на законовата норма, без да е аргументирано наличието на формиращите го две кумулативни предпоставки съгласно указанията в т. 4 от цитираното по-горе тълкувателно решение.

Що се отнася до искането за допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, доколкото не е уточнено коя от визираните в тази разпоредби хипотеза се твърди, че е налице, същото не следва да бъде обсъждано.

При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, на ответника по касация „Банка ДСК“ ЕАД следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв., определено съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 4187 от 10.07.2024 г. по в. гр. д. № 2370/2022 г. на Софийски градски съд, IV-В въззивен състав.

ОСЪЖДА Я. А. Т. от [населено място], [улица], да заплати на „Банка ДСК“ ЕАД, [населено място], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство в размер на сумата 300 (триста) лева.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЧЛЕНОВЕ: