Р Е Ш Е Н И Е

№ 468

София, 21.07.2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и осми май, две хиляди двадесет и пета година, в състав:

Председател: М. П.

Членове: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

при секретаря Анжела Богданова

изслуша докладваното от съдията М. П. гр. д. № 1545 по описа за 2024 г.

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. Ч. Б., [населено място], чрез процесуалния му представител адвокат Д. С., срещу въззивно решение № 687 от 18.12.2023 г. по в. гр. д. № 20/2022 г. на Окръжен съд – В. Т. с което е отменено решение № 260063 от 15.11.2021 г. по гр. д. № 3765/2019 г. на Районен съд – В. Т. и вместо това е признато за установено, че касаторът дължи на К. Г. З. 5828 лв. – авансово плащане, извършено на 22.04.2019 г., по развален договор за поръчка, ведно със законната лихва от 21.11.2019 г., за която сума е издадена заповед № 1485 от 22.11.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 3513/2019 г. на Районен съд – В. Т.

Касаторът е изложил твърдения за неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и необоснованост. Според него съдът не е извършил правилна преценка на доказателствата по делото и не е зачел силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по гр. д. № 1886/2019 г. на Районен съд – Оряховица, до чието постановяване на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е било спряно настоящото производство. Оспорва се и изводът на въззивния съд, че процесното плащане, претендирано от ищеца, се дължи от ответника поради отпаднало основание.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от К. Г. З., със съдебен адрес [населено място], чрез адвокат П. П., с който се искса обжалваното решение да бъде изцяло потвърдено, както и се прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на насрещната страна.

Въззивният съд е приел, че е предявен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 262, ал. 2 и чл. 55 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът И. Ч. Б. дължи на ищеца К. Г. З. сумата 5826 лв., представляваща авансово платена сума по договор за поръчка, развален поради неизпълнение на задълженията на ответника. Установено е, че на 22.04.2019 г. ищецът чрез платежно нареждане по банков път е превел в полза на ответника процесната сума, като е посочено основание „захранване на сметка“. Във връзка с твърденията на ищеца, че плащането е извършено във връзка с договор за изработка от същата дата, е установено, че такъв договор е сключен писмено с търговеца юридическо лице „ИВИКС СТРОЙ“ ЕООД, чийто представляващ е ответникът. Предмет на договора е извършването на СМР - кофраж и изливане на бетон - от търговското дружество по възлагане от ищеца срещу договорена цена 8570 лв., която съгласно чл. 3, ал. 2 от договора следвало да бъде платена на две части – авансово – в брой или по банков път в размер на 5828 лв. и остатъкът от 2742 лв. при отчитане на работата. Съдът е взел предвид решение № 199 от 13.07.2020 г. по гр. д. № 1886/2019 г. на Районен съд - Г. О. потвърдено с решение № 296 от 06.07.2021 г. по в. гр. д. № 782/2020 г. на Окръжен съд – В. Т. с което К. Г. З. е осъден да заплати на „ИВИКС СТРОЙ“ ЕООД сумата 2638,32 лв., представляваща неизплатено възнаграждение по договор за поръчка от 22.04.2019 г. за изработка на бетонни колони и бетонни шапки – ограда на имот [населено място], ведно със законна лихва от 14.10.2020 година до окончателното плащане. Прието е, че по този договор ищецът е платил авансово част от цената, а именно сумата 5828 лв. в брой като е издаден ПКО от 22.04.2019 г., което е видно от приложената към делото квитанция № 22, в която е отразено, че К. З. е платил 5828 лв. в полза на „ИВИКС СТРОЙ“ ЕООД. Издаването на този документ не се отрича от ответника, както и се потвърждава от свидетелските показания. Като е изходил от установената фактическа обстановка и влязлото в сила решение № 199 от 13.07.2020 г. по гр. д. № 1886/2019 г. на Районен съд - Г. О. съдът е приел, че ищецът действително е извършил плащане на сумата 5828 лв. с оглед сключен с ответника договор за поръчка за извършване на СМР. Такъв договор е сключен обаче с „ИВИКС СТРОЙ“ ЕООД, представлявано от И. Б., по който е извършено плащане на същата сума пари и който е изпълнен и от двете страни. Направен е извод, че тъй като платената по банков път чрез платежно нареждане от 22.04.2019 г. сума 5826 лв. е платена във връзка с договор, който всъщност не е бил между страните по настоящото дело и основанието за плащането е отпаднало, то вземането на ищеца съществува и не е погасено по предвидените в закона начини. Доколкото съдът е приел, че са документирани две плащания на една и съща сума - чрез ПКО от 22.04.2019 г. и второ чрез платежно нареждане от 22.04.2019 г., като неоснователни са отхвърлени възраженията на ответника, че се касае до едно и също плащане във връзка със сключения договор.

С определение № 168 от 17.01.2025 г. е допуснато касационно обжалване на решение № 687 от 18.12.2023 г. по гр. д. № 20/2022 г. на Окръжен съд – В. Т. на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка на твърдяното противоречие със задължителната практика на ВКС по въпроса за задължението на съда в мотивите на постановеното решение да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти, и да изложи мотиви защо кредитира едни доказателства, а отхвърля други, както и да обсъди всички твърдения и възражения на страните.

По въпроса, обусловил допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:

Според задължителната практика на ВКС, включително и тази, посочена от касатора, съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти. Съдът не може да основе изводите си по съществото на спора въз основа на произволно избрани доказателства, поради което следва да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да изложи мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. Това задължение има и въззивният съд като инстанция по същество на спора. В рамките на заявените във въззивната жалба оплаквания, той следва да се произнесе по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение като формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на всички събрани по предвидения от ГПК ред доказателства в първата и втората съдебни инстанции. Съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът следва да изложи мотиви за това.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, намира същата за основателна, тъй като въззивният съд не е изпълнил задължението си съобразно гореизложеното. За да стигне до крайния си извод за основателност на иска, съдът е възприел единствено твърденията на ищеца без да ги съпостави със събрания доказателствен материал, включително и представения от самия ищец, и без да обсъди въведените от ответника възражения; неправилно са преценени събраните по делото доказателства, като съдът се е позовал единствено на показанията на свидетелката на ищеца, майка на сина му и с която живее на семейни начала, без да отчете евентуалната заинтересованост в светлината на правилото на чл. 172 ГПК; въпреки че делото е било спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК до постановяване на окончателно решение по друго, обуславящо настоящия спор дело, то в крайна сметка не е зачел последиците му и е постановил акта си в противоречие с установеното в него. Предвид посоченото подадената касационна жалба се явява основателна – въззивното решение подлежи на касиране, а спорът следва да бъде решен по същество, доколкото не е необходимо събирането на нови доказателства.

Основните твърдения на ищеца са, че сумата, чието връщане иска, е платена във връзка със сключен договор за извършване на СМР, който е развален поради неизпълнение. Самият той е приложил като доказателство писмения договор от 22.04.2019 г., в изпълнение на който твърди, че е превел аванса. По искане на ответника производството по гр. д. № 3765/2019 г. е било спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК до постановяване на окончателно решение по гр. д. № 1886/2019 г. на Районен съд – Г. О. чийто предмет е именно доплащането на пълната уговорена цена по този договор. В решение № 199 от 13.07.2020 г., постановено по това дело, потвърдено и с решение № 296 от 06.07.2021 г. по в. гр. д. № 782/2020 г. на Окръжен съд – В. Т. е прието за същия договор, че е действителен, и като такъв е породил задължение за възложителя да заплати в аванс процесната сума от 5828 лв. и остатък от 2742 лв. след приключването на работата от изпълнителя, изразяваща се в кофраж и изливане на бетонни колони и бетонни шапки на ограда в имота на възложителя. И двете инстанции са установили, че спорът касае качеството на изпълнената работа и съответно правото на възложителя да не я приеме и да развали договора. Прието е, че посочените СМР са били изпълнени, а възложителят не е навел своевременно възражения по качеството им, поради което е осъден да заплати остатъка от уговорената цена. Във връзка с направеното от възложителя възражение за прихващане на остатъка от дължимата цена с преведена от него друга сума на същата стойност като аванса за други допълнително уговорени СМР, съдът е приел, че не се установява нито да е било направено такова плащане, нито да е било уговорено нещо допълнително извън представения писмен договор, поради което е отхвърлил възражението за прихващане.

Видно от посоченото между двете дела е налице връзка на обусловеност, доколкото касаят едно и също правоотношение, което не се оспорва и от страните. Връзката между делата, която има предвид чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, на което основание е било спряно настоящото производство, е обективната зависимост между две спорни правоотношения и съотношение на обуславящо и обусловено, която винаги е конкретно съществуваща, безспорно установена, пряко касае допустимостта или основателността на иска по обусловеното дело и поради това не предполага различия в преценките на съда по двете дела. Предвид посоченото и доколкото ищецът в исковата си молба изрично твърди, че сумата, която претендира, е заплатена именно като аванс във връзка с този договор, то необоснован и неправилен се явява изводът на съда, че същата се дължи на отпаднало основание. Въпросът за развалянето на същия договор е бил разрешен по обуславящото дело, поради което не следва да бъде пререшаван по настоящото дело.

Във връзка с посоченото от въззивния съд, че са налице две плащания на една и съща по размер сума, които касаят различни договори, следва да се посочи, че подобно твърдение не е въведено от ищеца в исковата му молба, а за пръв път във въззивната жалба, нито пък се подкрепя от събраните доказателства. Евентуалното наличие на друго правоотношение първоначално е наведено в показанията на свидетелката на ищеца, които обаче следва да бъдат преценени по реда на чл. 172 ГПК с оглед заинтересоваността, но също и не се подкрепят от останалите събрани по делото доказателствата, включително и приетото във влязлото в сила решение по обуславящото дело. Също така съобразно ограничението на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК не могат да послужат и за установяването на договор предвид стойността на сумата.

В заключение, предявеният по реда на чл. 422 вр. чл. 415 ГПК установителен иск е недоказан и неоснователен, поради което следва да бъде отхвърлен, а въззивното решение - отменено.

Във връзка с направеното в касационната жалба искане за присъждане на направените разноските, на касатора трябва да се присъдят 1826,52 лв. деловодни разноски за всички инстанции /от тях 1660 лв. са заплатени адвокатски хонорари, които не следва да бъдат намалявани на основание чл. 78, ал. 5 ГПК доколкото са в съответствие с фактическата и правната сложност на делото и са в предвидените от Наредба № 1/2004 г. размери/.

По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІII г. о.

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 687 от 18.12.2023 г. по в. гр. д. № 20/2022 г. на Окръжен съд – В. Т. и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от К. Г. З., със съдебен адрес [населено място], против И. Ч. Б., В. Т., установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за сумата 5828 лв., представляваща авансово плащане по договор за поръчка от 22.04.2019 г., като неоснователен.

ОСЪЖДА К. Г. З., със съдебен адрес [населено място], да заплати на И. Ч. Б., [населено място], 1826,52 лв. деловодни разноски.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1.

2.