Производството е по реда на чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. К. К. срещу решение №.298/29.07.19 по г. д.№.336/19 на Окръжен съд /ОС/ Перник в частта, с която е потвърдено решение №.107/8.04.19 на Районен съд /РС/ Брезник по г. д.№.170/18 за признаване за установено на основание чл.422 ГПК, че В. К. дължи на „Детска градина №.142“, гр. София, на основание чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД сумата 5919,80лв., ведно със законната лихва считано от датата на подаване на исковата молба 28.05.18 до окончателното изплащане.

Ответната страна „Детска градина №.142“, гр. София, оспорва жалбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

С обжалваното решение е прието от фактическа страна, че В. К. е работила в ищцовата детска градина по трудово правоотношение, което е било прекратено от работодателя; уволнението е било атакувано по съдебен ред; с първоинстанционното решение /постановено по г. д.№.7426/16 на СРС/ исковете с правно основание чл.344 ал.1 т.1-т.3 КТ са били уважени и на касатора са били присъдени 4800,30лв. обезщетение за оставане без работа на основание чл.344 ал.1 т.3 КТ вр. с чл.225 ал.1 КТ, ведно със законната лихва считано от 10.02.16 до окончателното изплащане, и 966лв. разноски, а в полза на СРС - 483,11лв. разноски; с влязло в сила въззивното решение №.9442/30.12.16 по г. д.№.8319/16 на СГС /недопуснато до касация с опр.№.653/1.08.17 по г. д.№.1084/17, ВКС/ първоинстанционното такова е било отменено и исковете – отхвърлени; същевременно на 3.06.16 /т. е. преди постановяване на въззивното решение/ детската градина е превела по банков път: 1/ на В.К. - с два превода сумите 4953,80лв. и 966лв. - с вписано основание в платежните нареждания съответно обезщетение 4800,30лв. и лихви 153,30лв. по г. д.№.7426/16 /за първата сума/ и 966лв. деловодни разноски по г. д.№.7426/16 /за втората/, 2/ на СРС – 483,11лв. с вписано основание в платежното нареждане деловодни разноски по г. д.№.7426/16; на 9.10.17 на ответницата е била връчена покана за заплащане на сумата 6402,91лв., съставляващи съответно 4953,80лв. обезщетение, 966лв. разноски и 483,11лв. деловодни разноски. От правна страна е прието, че при предявен иск с правно основание чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД в тежест на ищеца е да установи извършването на плащане, както и фактите и обстоятелствата, обуславящи отпадане на основанието за плащане с обратна сила, а на ответника - основанието за получаване на престацията, респективно твърденията си, чрез които обуславя задържането й /реш.№.189/4.02.14 по г. д.№.141/12, І ТО/. Съдът е посочил, че първата инстанция правилно е разпределила доказателствената тежест и възраженията за погрешното й възлагане са неоснователни. В случая от представените доказателства безспорно се установяват извършеното от ищеца плащане на ответницата, както и твърденията му относно основанието на същото, а ответната страна не е ангажирала доказателства, които да установяват, че е в правото си да задържи получените суми. При тези обстоятелства тя дължи връщане на получената при отпаднало основание сума, като ирелевантно е дали ищеца квалифицира извършеното от него плащане като такова поради счетоводна грешка или поради техническа грешка. Съдът е намерил, че, предвид отмяната на първоинстанционното решение, жалбоподателката е получила на отпаднало основание само част от претендираната сума – общо 5919,80лв., а не цялата такава 6402,91лв., тъй като сумата 483,11лв., представляваща разноски, е платена не на нея, а на СРС. В случая работникът не носи отговорност за разноски за държавни такси, вещи лица и др. по трудови дела независимо от изхода им, тъй като съгласно чл.83 ал.1 т.1 ГПК ищците работници и служители са освободени от държавни такси и разноски по дела за искове, произтичащи от трудови правоотношения /каквито са тези по чл.344 ал.1 т.1-т.3 КТ/. При тези обстоятелства искът е намерен за доказан и основателен за сумата 5919,80лв., а за разликата над нея до пълния размер 6402,91лв. /т. е. за 483,11лв./ - за неоснователен.

Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава общо на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Сочи и, че е налице основанието на чл.280 ал.2 ГПК, тъй като постановеното решение е нищожно, недопустимо и очевидно неправилно.

Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.

Изложението на касатора не съдържа материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК е налице общо позоваване на основанието на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, без да се посочва ясно формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос. Вместо такъв касаторът излага твърдения за незаконосъобразност на обжалвания акт, като преповтаря дословно съдържащите се в касационната му жалба оплаквания за неговата неправилност. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.281 т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва ако и след като той бъде евентуално допуснат до касационно обжалване-при разглеждане на касационната жалба, а не в настоящата фаза на предварителна селекция по критериите на чл.280 ГПК /чл.290 ал.1 ГПК//т.1 от ТР № 1/2009 от 19 февруари 2010г./. От друга страна касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора и фактите и обстоятелствата в касационната жалба. Това би засилило твърде много служебното начало в ущърб на другата страна, а е възможно и съдът да вложи във въпроса съдържание, което касаторът не е имал предвид. При това положение и доколкото непосочването на правен въпрос от значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /т.1 от ТР № 1/2009 от 19 февруари 2010г./, поради липса на годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, касационно обжалване във връзка с основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК не следва да се допуска.

Не е налице и твърдяната хипотеза на чл.280 ал.2 ГПК. Законът не определя изрично кое съдебно решение е нищожно, но в съдебната практика безспорно се приема, че нищожно е всяко решение, което не дава възможност да бъде припознато като валиден съдебен акт поради липса на надлежно волеизявление - в ТР №.1/11 на ОСГТК на ВКС се сочи, че е нищожно съдебното решение, постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, което не е в писмена форма, абсолютно неразбираемото решение или неподписаното решение. /реш.№.137/ 21.06.17 по г. д.№.3797/16, IV ГО/. Такива пороци не се твърдят и не се установяват във връзка с оспореното въззивно решение. Евентуално ползване на образец на заповед за изпълнение за издаване на процесната такава (№.86/13.04.18-във връзка с оспорването на която е образувано и настоящото исково производство по реда на чл.422 ГПК) - по отменени впоследствие – след издаването й /със съдебно решение №.3988/19.03.19 по а. д.№.2519/17 на ВАС/ текстове на Наредба №.6/20.02.08 за утвърждаване на образци на заповед за изпълнение, заявление за издаване на заповед за изпълнение и други книжа във връзка със заповедното производство - не съставлява порок от горепосочените и не би могло да доведе до нищожност на постановеното по реда на чл.422 ГПК решение. От друга страна не се касае и за недопустимост на въззивния акт, респективно издаването на заповед за изпълнение при горепосочените обстоятелства не би могло да породи подобна. Недопустимо е решението, което е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран-каквато не е разглежданата хипотеза. Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика - и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. Същевременно приетото от въззивния съд за това кои са релевантните факти и какво е разпределението на доказателствената тежест е в съответствие с трайно установената и безпротиворечива задължителна практика на ВКС по въпросите за неоснователното обогатяване /реш.№.746/5.01.11 по г. д.№.727/ 09, ІV ГО, реш.№.167/29.05.15 по г. д.№.6043/14, IV ГО, реш.№.721/3.01.11 по г. д.№.401/09, IV и др./.

С оглед на всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.298/29.07.19 по г. д.№.336/19 на ОС Перник.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: