Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административно-процесуалния кодекс (АПК).
С решение № 8052 от 19.12.2014 г. по административно дело № 8430/2014 г. Административен съд – София-град е: 1) отменил по жалба на В. Ю. Ш. заповед № РД-18-34/12.06.2014 г. на заместник-министъра на здравеопазването; 2) изпратил преписката на заместник-министъра на здравеопазването за ново произнасяне в съответствие с мотивите на съдебното решение в срок два месеца от получаване на преписката.
Така постановеният съдебен акт е оспорен с касационна жалба от заместник-министъра на здравеопазването, подадена чрез надлежно упълномощената главен юрисконсулт Г.. По съображения за неправилност, относими към касационните отменителни основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК – нарушение на материалния закон и необоснованост, касаторът моли обжалваното от него решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което да се остави без уважение жалбата срещу процесната заповед. В проведеното съдебно заседание другият му процесуален представител – юрисконсулт Н., подържа касационната жалба, прави възражение за прекомерност на претендираните разноски от жалбоподателя и претендира заплащане на юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът В. Ю. Ш., действащ чрез пълномощника си адвокат Р., в писмена защита и в съдебно заседание аргументира теза за неоснователност на касационната жалба и моли съдебното решение да бъде потвърдено, като му се присъдят и направените разноски в касационното производство.
Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за допустимост и основателност на касационната жалба и законосъобразност на процесната заповед и предлага първоинстанционният съдебен акт да бъде отменен като неправилен поради неправилно приложение на материалния закон.
Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт.
След като провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира за установено следното:
Оспореното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран съд в рамките на правомощията му.
Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна.
С атакуваната пред Административен съд – София-град заповед на основание чл. 8 във връзка с чл. 7, ал. 3, т. 4 от Наредба № 4 от 2011 г. за условията и реда за допускане и явяване на изпит по чл. 186, ал. 3, т. 3 от ЗЗ (ЗАКОН ЗЗД ЗДРАВЕТО) на граждани на трети държави, придобили професионална квалификация по медицинска професия и/или в областта на здравеопазването в трета държава, във връзка със заявление вх. № Д.-00-1 от 17.06.2013 г. и предложение по т. 14 от протокол № 253 от заседание на Комисията за признаване на професионална квалификация по регулирана медицинска професия и/или специалност в областта на здравеопазването от 16.05.2014 г., заместник-министърът на здравеопазването е отказал да допусне до изпит по чл. 186, ал. 3, т. 3, б. „б“ от ЗЗ (ЗАКОН ЗЗД ЗДРАВЕТО) В. Ю. Ш.. Отказът е аргументиран със съображения, че продължителността на проведеното от заявителя обучение за професионална квалификация или специалност е по-малка от 2/3 от изискваните в България 4 години (48 месеца) за придобиване на специалност в системата на здравеопазването. Административният орган е приел, че общата продължителност на обучението на д-р Ш. е 27 месеца и 10 дни, което е 57 % от продължителността на обучението за придобиване на специалност в Р. Б, а самото обучение на заявителя е разпокъсано в три отделни курса, което не дава възможност за системно овладяване на теоретични знания и практически умения.
За да отмени оспорената пред него заповед Софийският градски административен съд е формулирал извод, че при постановяването й са нарушени изискванията на материалния закон и на целта на закона отм. енителни основания по чл. 146, т. 4 и т. 5 от АПК).
Този извод на съда кореспондира с правилно установените факти по делото, а наведените доводи от касатора не могат да бъдат споделени. Както прецизно е отбелязано в мотивите на проверяваното решение, Ш. е допуснат до изпити по чл. 186, ал. 3, буква „а“ от ЗЗ (ЗАКОН ЗЗД ЗДРАВЕТО), които са положени успешно и не е допуснат до изпита по чл. 186, ал. 3, буква „б“ от ЗЗ (ЗАКОН ЗЗД ЗДРАВЕТО) по мотив, че проведеното от заявителя обучение за професионална квалификация или специалност е по-малко от 2/3 от изискваното в Р. Б, което е основание за отказ по чл. 7, ал. 3, т. 4 от Наредба № 4/2011 г. В случая административният орган не е отчел, че Ш. вече има придобита специалност по анестезиология и реаниматология, поради което въобще не следва да се преценява дали продължителността на преминатото обучение е по-голямо или по-малко от изискваното в България, защото чл. 7, ал. 2, т. 2 от същата наредба предвижда, че комисията предлага допускането до изпит, когато придобитата от заявителя специалност е съответна или може да бъде приравнена на специалност от номенклатурата на специалностите в системата на здравеопазването, определена с наредбата по чл. 181, ал. 1 от ЗЗ (ЗАКОН ЗЗД ЗДРАВЕТО). От данните по делото явства, че придобитата от Ш. специалност може да бъде приравнена на специалност „Анестезиология и интензивно лечение“ от номенклатурата на специалностите в системата на здравеопазването на Р. Б.
Извън горното, невярна е констатацията на ресорната комисия, приета от заместник-министъра на здравеопазването, че продължителността на обучението на Ш. по специалността е общо 27 месеца и 10 дни, защото от доказателствата по делото е видно, че общата продължителност на обучението му по придобитата от него специалност е 35 месеца и 19 дни, което е повече от изискуемите 32 месеца (2/3 от 48 месеца).
Доводите на касатора за разпокъсаност на обучението на Ш. по специалността не могат да обосноват извод за законосъобразност на процесната заповед, доколкото всъщност се касае за последователно, постоянно и устойчиво във времето и по модули обучение, което не само не ограничава възможността за системно овладяване на теоретични знания и практически умения, но напротив, силно подобрява тази възможност и намалява риска от компрометиране на знанията и уменията през годините, какъвто риск съществува при едно компактно обучение, концентрирано единствено в началото на една професионална практика. Освен това, Законът за здравето и цитираната Наредба № 4/2011 г. не съдържат като основание за недопускане на изпит по чл. 186, ал. 3, т. 3, буква „б“ от ЗЗ т. нар. „разпокъсаност на обучението“.
С оглед изложеното Административен съд – София-град обосновано и в съответствие с приложимия материален закон е приел, че оспорената пред него заповед е незаконосъобразна и правилно я е отменил.
Горното обуславя извода за правилност на постановеното от първоинстанционния съд решение, което при липсата на касационни основания за неговата отмяна следва да бъде оставено в сила.
При този изход на спора няма как да бъде уважено акцесорното искане на касатора за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, а основателна се явява претенцията на ответника по касация за присъждане на сторените деловодни разноски за производството пред тази инстанция. Те подлежат на възстановяване от бюджета на органа, издал отмененият акт, и се равняват на 783 лв. заплатено адвокатско възнаграждение на упълномощения да представлява В. Ш. адвокат, съгласно приложения по настоящото дело договор за правна защита и съдействие № 017810 от 05.10.2015 г.
Настоящият съдебен състав намира за неоснователно своевременно направеното от процесуалния представител на касатора възражение за прекомерност, което следва да бъде квалифицирано като такова по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК. Размерът на заплатения хонорар от В. Ш. на упълномощения да го представлява в процеса адвокат не е прекомерно завишен съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото, поради което не следва да се присъжда по-нисък размер на разноските. За да защити интересите на всяка от страните в процеса и да я предпази от заплащане на разноски, които са неоснователно завишени, законът е предвидил правилото за намаляване на прекомерно определения адвокатски хонорар. Съгласно чл. 78, ал. 5 от ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съгласно чл. 36 от ЗАдв (ЗАКОН ЗЗД АДВОКАТУРАТА) (ЗЗД). В ал. 2 е от визирания чл. 36 от ЗЗД законодателят е уредил, че размерът на възнаграждението на адвоката трябва да бъде справедлив и не може да бъде по-нисък от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа. Съгласно чл. 8, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. (изм. ДВ, бр. 28 от 28.03.2014 г.), за процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела без определен материален интерес минималното възнаграждение е в размер на 350 лева. Процесуалният представител на ответника по касация е изготвил писмена защита и е присъствал в откритото съдебно заседание, като според процесуалните му действия е осъществил необходимото, покриващо се от заплатения хонорар. Определено правният спор, по който е бил ангажиран адв. Р., се отличава с по-висока фактическа и правна сложност.
Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение, РЕШИ :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 8052 от 19.12.2014 г. по административно дело № 8430/2014 г. на Административен съд – София-град.
ОСЪЖДА Министерството на здравеопазването на Р. Б, адрес [населено място], [улица], да заплати на В. Ю. Ш., ЕНЧ [ЕГН], адрес [населено място], общ. Б., [улица], сумата от 783 (седемстотин осемдесет и три) лева, представляваща разноски за производството пред касационната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. Особено мнение: