Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на „Водоснабдяване и канализация – Сливен“ ООД, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „Шести септември“ № 27, представлявано от инж. С.Р, чрез адв. С.Р, срещу решение № 214 от 02.01.2019 г., постановено по адм. д. № 384/2017 г. по описа на Административен съд – Сливен, в частта, в която е отхвърлена жалбата на дружеството против Акт за установяване на публично държавно вземане (АУПДВ) № 59/18.08.2017 г. на директора на Басейнова дирекция (БД) "Източнобеломорски район". С акта са установени задължения за такса за водовземане от подземни води за периода 01.01.2010 г. до 31.12.2016 г., в размер на 459 581,52 лв. главница и лихва за забава в размер на 156 213,54 лв. по издадено разрешително за водовземане № 0707/12.12.2001 г. от Министъра на околната страна и водите.
В касационната жалба са изложени доводи за неправилност и необоснованост на решението в обжалваната част. Основното оплакване е за неправилна преценка на първоинстанционния съд по валидността на акта. Касаторът счита, че оспореният АУПДВ е издаден от некомпетентен орган, тъй като не е налице надлежно заместване по силата на изрична заповед, издадена от титуляря на правомощията, нито е налице делегиране поради липса на законовото му уреждане. Позовава се на мотивите по Тълкувателно решение № 4/22.04.2004 г. на ОС на ВАС по т. д. № 4/2002, според което отсъстващият титуляр нарежда заместването му от друго, подчинено нему лице.
Счита за необоснован изводът на съда за определяне на такса за използваните водни количества от водоизточник, който не е част от издаденото разрешително, както и че неправилно не е кредитирана в тази част приетата по делото експертиза. Твърди, че предмет на АУПДВ може да бъде установяване на задължение за използваните водоизточници, отстъпени с Разрешителното, а не и определянето на такса за обект, който не е част от разрешителното, макар фактически да се слива с останалите, както и че по тази причина е неприложим § 9 от ПЗР на ЗВ.
Навежда оплакване за неправилно приложение на материалния закон от страна на съда, при преценката му за наличието на изтекла погасителна давност по отношение на задължението от 2010 г., като оспорва характера на споразумителния протокол, твърдейки, че с него не се спира давността.
Прави възражение, че потвърдените от съда публични вземания за такси не са определени по основание и размер и не са изискуеми, поради което не се дължат лихви, а ако такива се дължат то счита, че датата, от която следва да се начислява е друга – датата на получаване на поканата за доброволно изпълнение.
Моли, обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което АУПДВ да бъде обявен за нищожен. Алтернативно заявява искане решението да бъде отменено и спорът да бъде решен, като се отменени оспорения АУПДВ или делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. Претендира направените по делото разноски в двете съдебни инстанции.
Ответникът - Директорът на Басейнова дирекция "Източнобеломорски район", редовно уведомен, в писмено възражение по делото, оспорва касационната жалба, като счита обжалваното решение за правилно. Представя повторно Заявление за отпуск и Заповед № РД-562/07.08.2017 г. на директора на БД „Източнобеломорски район“. Прави възражение за прекомерност на претендираното от касатора адвокатско възнаграждение.
Върховна административна прокуратура, чрез своя представител по делото, дава мотивирано становище, че касационната жалба е допустима и редовна, но неоснователна.
Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като прецени допустимостта на касационната жалба и отменителните основания, изложени в нея, при спазване на разпоредбите на чл. 218 и чл. 220 АПК, приема за установено следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество е неоснователна, поради следното:
Предмет на оспорване пред административния съд е бил АУПДВ № 59/18.08.2017 г. на Директора на Басейнова дирекция "Източнобеломорски район", относно установените задължения за такса за водовземане от подземни води по издадено разрешително за водовземане № 0707/12.12.2001 г. за периода 01.01.2010 г. до 31.12.2016 г. в размер на 459 581,52 лв. главница и лихва за забава в размер на 159 164,01 лв.
Първоинстанционният съд е отменил акта в частта на установеното задължение за лихва за забава за размера над 156 213,54 лв. до пълния установен с акта размер, а в останалата част е отхвърлил жалбата на дружеството като неоснователна.
Предвид обстоятелствената част и искането на дружеството в касационната жалба, предмет на касационното обжалване е решението в отхвърлителната му част. В останалата необжалвана част първоинстанционният съдебен акт е влязъл в сила.
От фактическа страна по делото е установено, че касаторът е титуляр на Разрешително за водоползване № 0707/12.12.2001 г. издадено от Министъра на околната среда и водите, за водовземни съоръжения Вододайна зона „Депсизи“, включваща тръбен кладенец № 1 и Водоснабдителна група „Север“, включваща осем броя кладенци, издадено от Министъра на околната среда и водите с цел на водоползването питейно – битово водоснабдяване на гр. Н. З и селища от община Н. З.
За периода 01.01.2012 г. - 31.12.2016 г., дружеството е подавало пред БД „Източнобеломорски район“ справки за периода от 01.01.2010 г. до 31.12.2011 г., в последствие декларации по чл. 194б от ЗВод (ЗАКОН ЗЗД ВОДИТЕ) (ЗВ). В тях е посочвало информация за иззетото количество вода по горното разрешително и дължимата сума по Тарифа за таксите за водовземане, за ползване на воден обект и за замърсяване, която възлиза в общ размер на 334 925,96 лв. На обектите по разрешителното били извършени няколко проверки. При извършена проверка на 18.07.2017 г., обективирана в Констативен протокол № СЛ-429/18.07.2017 г., във връзка с изчисляване на дължимите такси по разрешителното, е констатирано, че дружеството не е заплатило дължимата годишна такса за периода 01.01.2010 г. – 31.12.2016 г. в размер на 459 581,52 лв. главница и лихва за забава в размер на 159 164,01 лв., като не е установена разлика между декларираните от лицето количества и суми съгласно подадените декларации и установените такива по време на проверката.
С покана за доброволно изпълнение с изх. № ПО-02-11 от 24.07.2017 г., получена от дружеството на 26.07.2017 г. Директорът на Басейнова дирекция „Източнобеломорски район“ поканил „Водоснабдяване и канализация – Сливен“ ООД да заплати дължимите и незаплатени такси по чл. 194 ал. 1 т. 1 б. „б“ от ЗВ. Съобразно текста на поканата, общо дължимата и незаплатена такса за по цитираното разрешително е в размер на 459 581,52 лв., ведно с дължимата лихва за забава. Длъжникът е уведомен, че при неплащане ще започне производство по издаване на АУПДВ.
След изтичане на срока за доброволно плащане - 18.08.2017 г., директорът на Басейнова дирекция „Източнобеломорски район“ издал АУПДВ, с който установил по основание и размер задължение на „Водоснабдяване и канализация – Сливен“ ООД, ведно със съответните лихви за забава.
В хода на производството пред първоинстанционния съд са приети съдебно–счетоводна и комплексна съдебна технико-икономическа експертиза. За изготвяне на заключенията вещите лица са използвали както приложените доказателствата по делото, така документи, намиращи се у двете страни. Според заключението на комплексната експертиза отнетите водни количества и начислените им в процесния акт такси, са правилно определени от административния орган за ВЗ „Депсизи“. За водоснабдтелна група „Север“ вещото лице е констатирало при проверката на място, че във водоснабдителна група „Север“ има 9 бр. водоизточници, а по Разрешително № 0707/12.12.2001 г. те са 8 бр., поради което е дало отговор, че база за изчисляване на годишните такси следва да е разрешеният годишен воден обем по Разрешително № 0707/12.12.2001 г., тъй като в общия черпателен водоем се събира вода от 9 водоизточника, а не от 8, както е по разрешително. В тази връзка вещото лице заявява, че няма начин да се определят отделните водни количества от всеки отделен водоизточник, тъй като няма монтирано измервателно устройство на отделните водоизточници, а има общо такова, измерващо общото количество, изпратено към потребителите от черпателния резервоар.
Съгласно първоначално изготвената и приета като неоспорена съдебно–счетоводна експертиза, общият размер на лихвите за забава върху дължимата главница по издадения АУПДВ е в размер на 156 213,54 лв.
При така установената фактическа обстановка, решаващият състав е стигнал до правния извод, че обжалваният пред него административен акт е издаден от компетентен административен орган, в кръга на неговите правомощия, въз основа на законосъобразни, предшестващи издаването му, действия, при спазване на всички съществени административнопроизводствени правила и в съответствие с относимите материалноправни норми.
Като е съобразил, че не е спорно липсата на заплащане на установените с АУПДВ суми и не са представени доказателства за противното, е стигнал до извода, че установените в оспорения акт стойности се потвърждават изцяло от представените по делото доказателства, включително и от изготвените и приети по делото като неоспорени от страните съдебно – счетоводна и комплексна експертиза. По отношение на установените с АУПДВ лихви, съдът е кредитирал като обективно и компетентно дадено приетото по делото заключение и разясненията, направени от вещото лице при разпита му в открито съдебно заседание по делото, като е приел акта за законосъобразен за установената с него лихва до размера от 156 213,54 лв.
Решаващият състав не е кредитирал заключението на експерта досежно определените от същия обеми на отнетите и ползвани водни количества от Водоснабдителна група „Север“, поради констатацията му, че от този обект се ползват водни маси от 9 бр. кладенци, а не от 8 водоизточника, както са по разрешителното, което правело невъзможно да се определят точните количества черпана вода от обекта. За този си извод съдът е изложил мотива, че този водоизточник е част от Водоснабдителна група „Север“, не е установено да принадлежи към друг обект, ползва се за водоснабдяване на гр. Н. З и населените места в общината като част от ВГ „Север“ и доколкото се експлоатира по предназначение, за него се дължи следващата се годишна такса на общо основание по смисъла на § 9 от ПЗР на ЗВ.
Относно направеното възражение за давност решаващият състав при съобразяване на разпоредбата на чл. 171, ал.1 ДОПК и падежа на задълженията съобразно приложимата според момента на възникването им Тарифа за таксите за правото на водоползване и/или разрешено ползване на воден обект, приета с ПМС № 154/28.07.2000 г., обн. ДВ, бр. 65/2000 г., изм. с ПМС № 23/02.02.2004 г., ДВ. бр. 11/2004 г.(отм.), е приел, че давностният срок за задълженията от 2010 г. започва да тече от 01.01.2012 г. и изтича на 31.12.2016 г., респ. за задълженията от 2011 г. давностният срок започва да тече от 01.01.2013 г. и изтича на 31.12.2017 г. Въпреки това е счел възражението а неоснователно с мотива, че по делото е представен двустранен споразумителен протокол за разсрочване на задълженията за такса водоползване за периода 2010 г.-2011 г., в размер на 1269401 лв., като е уговорено то да бъде изплатено на 12 равни месечни вноски по 97450 лв. в периода от 31.01.2013 г. до 31.12.2013 г., който има характер на разрешение за разсрочване на публични държавни вземания и съгласно чл. 172 ал. 1, т. 3 ДОПК, давността спира, когато е дадено разрешение за разсрочване или отсрочване на плащането - за срока на разсрочването или отсрочването. По отношение на останалите задължения, съдът е приел за неоснователно направеното възражение за изтекла погасителна давност. Обсъдено е и, че не е изтекъл 10-годишният давностен срок по смисъла на чл. 171, ал. 2 ДОПК.
Изложени са мотиви, че не са допуснати твърдените съществени процесуални нарушения, като е посочено, че са извършени надлежни проверки, резултатите са обективирани в неоспорения констативен протокол и се основават на декларираните от лицето данни. По отношение на лихвите, съдът се е позовал на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, като е съобразил, че установените задължения имат падеж, посочен в Тарифата.
Решението в обжалваната част е валидно, допустимо и правилно.
С допустимите процесуални средства и при спазване на съдопроизводствените правила, първоинстанционният съд е установил фактическата обстановка по делото и е стигнал до обосновани правни изводи. При осъществената проверка на атакуваното решение, настоящият състав не установи да са налице посочените в касационната жалба пороци съставляващи касационни основания по чл. 209 АПК. В съответствие с чл. 168 АПК, съдът е извършил дължината проверка за законосъобразност на оспорения АУПДВ на всички основания по чл. 146 АПК.
Компетентността на органа да издава АУПДВ е уредена в текста на чл. 194б, ал. 1 ЗВ. Според текста на нормата, правомощието по издаване на акт за установяване на публично държавно вземане за незаплатените такси по ЗВод (ЗАКОН ЗЗД ВОДИТЕ), е на директорите на басейнови дирекции, като за същия съществува възможност при наличието на обективна невъзможност да изпълнява правомощията си чрез института на заместването да овласти свой заместник по служба, издавайки изричен акт за това. Още пред първоинстанционният съд ответникът е представил Заявление за отпуск и Заповед № РД-562/07.08.2017 г. на директора на БД „Източнобеломорски район“. С представената заповед директорът на БД "Източнобеломорски район" овластява лицето М.М да го замества за периода на отсъствието му /поради разрешен годишен отпуск към момента на издаване на АУПДВ/, изпълнявайки неговите правомощия в пълен обем, поради което издаденият АУПДВ е валиден.
Не се споделя твърдението на касатора относно приложението на § 9 от ПЗР на ЗВ. Видно от заключението на вещото лице е, че дори да се приеме, че употребеното водно количество е изчислено от 9 бр. водоизточника при дадено разрешение за 8 бр. водоизточника, то не е поставен измервателен уред, който да определи изразходеното водно количество от източниците по разрешителното. Не са представени доказателства, че водите от деветия източник са използвани от друго лице, поради което е налице основание за прилагане на посочения законов текст.
Не може да бъде споделено оплакването, че изводите на съда по отношение на направеното възражение за изтекла погасителна давност са постановени в противоречие със закона. Разпоредбата на чл. 172, ал. 1 ДОПК урежда случаите на спиране на давността, сред които е и хипотезата, в която изпълнението на акта, с който е установено вземането, бъде спряно - за срока на спирането. От представеното по делото споразумение (л. 108 от делото) се установява, че по взаимното съгласие на страните установеното задължение за 2010 г. е разсрочено с уговорката да бъде изплатено на месечни вноски през календарната 2010 г., поради което правилно е преценено от първоинстанционния съд, че задължението не е погасено по давност.
Неоснователен е и другият касационен довод за неправилност на решението по отношение на потвърдените задължения за лихви. Съдът е изложил подробни съображения по материалноправните предпоставки за издаване на оспорения акт, като се е позовал на приетата по делото и неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза. Предвиденото в чл. 194б, ал. 4 ЗВ задължение за директора на Басейнова дирекция за уведомяване не е определено в закона като правопораждащ юридически факт за ликвидност и изискуемост на таксите за водовземане. Срокът за плащане на таксите е определен в Тарифа за таксите за водовземане, за ползване на воден обект и за замърсяване - до 31.01 (за задълженията за 2010 г.) и 31.03. на следващата година. Нормативно определеният краен срок за заплащане на таксите, определя и момента на изпадане в забава, както законосъобразно е приел и първоинстанционният съд.
Като е изложил мотиви относно законосъобразността на оспорения пред него административен акт, първоинстанционният съд е постановил решение, което като правилно следва да бъде оставено в сила.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховен административен съд, състав на осмо отделение,
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 214 от 02.01.2019 г., постановено по адм. д. № 384/2017 г. по описа на Административен съд – Сливен в обжалваната част.
Решението е окончателно.