7О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 228

гр. София, 28.03.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети март през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

като разгледа докладваното от съдията М. Г. гражданско дело № 3583 по описа на Върховния касационен съд за 2021 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. Д. С., чрез адв. Ц. И., срещу въззивно решение № 261437/26.02.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 12259/2020 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 190067/02.09.2020 г. по гр. д. № 49798/2017 г. на Софийския районен съд. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от жалбоподателката против Посолство на Република П. в РБългария искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ – за признаване на уволнението й за незаконно и отмяната му; за възстановяването й на заеманата преди уволнението длъжност „административен асистент“ при Посолство на Република П. в Р. България; и за заплащане на обезщетение за оставането й без работа вследствие на незаконното уволнение за периода 26.01.2017 г. – 21.07.2017 г. в размер на сумата 5 739.60 лева.

В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

В изложението си жалбоподателката сочи, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол по следните въпроси: 1) следва ли въззивният съд при постановяване на решение по искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 - т. 3, вр. с чл. 225 КТ да обсъди всички доказателства и възражения на двете страни по делото; 2) длъжен ли е въззивният съд при формиране на преценката си за връчено уведомление за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 62, ал. 4 КТ от трето за правоотношението лице, за което не е приложено писмено доказателство за упълномощаване, да обсъди всички писмени и гласни доказателства, както и всички възражения на страните относно момента на уведомяването на работника или служителя; 3) следва ли въззивният съд при постановяване на решението си по трудов спор, касаещ трудово правоотношение с български гражданин, полагащ труд на територията на посолство на чужда държава в РБългария, да извърши преценка дали трето за трудовото правоотношение физическо лице, без представено по делото пълномощно или документ за упълномощаване и оправомощаване, по силата на който да извърши определени действия в полза на посолството на държавата, има право да връчва уведомление за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 62, ал. 4 КТ и какво е значението на такова уведомяване, извършено по имейл; 4) следва ли въззивният съд в решението си да уточни, за всяко от тези лица, кога е бил началният момент на уведомяване за прекратяване на трудовото правоотношение и от кога тече срокът за защита на работника или служителя; 5) за налагане на дисциплинарно наказание на даден работник или служител, достатъчно ли е изпращането на имейл от трето за трудовото правоотношение лице и то да има силата на прекратително уведомление с произтичащите от това правни последици; 6) при сключен трудов договор между посолството на чужда държава и неин служител, валидни ли са изявленията на трети за правоотношението лица като министъра на външните работи на дадената държава и длъжностни лица, работещи в министерството на външните работи и как следва в този смисъл да се приемат волеизявленията на тези трети за трудовото правоотношение лица - ангажират ли те лицата, между които е сключен трудовият договор; 7) узнаването на факта на уволнение, извършен от работодателя може ли да се счита за уведомяване, с оглед срока за предявяване на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ; 8) когато служител или работник има трудовоправни отношения с посолството на чужда държава на територията на Р. Б. и в трудовия му договор изрично е посочено, че работодател е посолството, при спор между работодател и работник/служител уведомленията и изразяването на воля от министерство на външните работи на съответната чужда държава приема ли се за заместващо волеизявлението на посолството в чуждата държава в отношенията работодател — работник/служител; 9) когато посолството на дадена държава в РБългария е установило граждански/трудови правоотношения със свой служител, от изявлението на трето за отношенията лице — министерство на външните работи - може ли да се приеме, че служителят е уведомен за уволнението си; 10) при изпращане на уведомление по чл. 62, ал. 4 КТ и при липса на представени доказателствени средства за делегиране на правомощия за работодателска компетентност за трето на правоотношението лице, какъв би бил обемът правомощия на това трето лице във връзка с уведомяването за уволнението; 11) има ли правен интерес от обжалване на обвинението, работник или служител, който не е пряко уведомен от работодателя си за уволнение и ще бъдат ли допустими в този случай искове по чл. 344, ал. 1, т.1 — т. 3 КТ; 12) допустимо ли е уведомяването за прекратяване на трудово правоотношение да бъде извършено по ел. поща и от кой момент след такова уведомяване започва да тече 2-седмичния срок по чл. 345, ал. 1 КТ; 13) допустимо ли е от изпращането на писмо на адреса на работник или служител, без валидни доказателства за присъствието на работника или служителя в държавата, в която е изпратено писмото, да се прави извод за надлежно връчване на документ за прекратяване на трудовото правоотношение.

Ответникът по жалбата – Посолство на Република П. в България, чрез адв. А. Г., в писмен отговор изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното:

С обжалваното решение въззивната инстанция е приела, че страните са сключили трудов договор на 11.03.2010 г., като ищцата е заемала длъжността „административен асистент“ в Посолството на Република П. в РБългария. Трудовото правоотношение е прекратено с дисциплинарно уволнение, считано от 19.12.2016 г., на която дата е връчено лично на ищцата решението за уволнение и окончателния доклад на дисциплинарната комисия. Предвид разпоредбата на чл. 21 от Регламент 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета, компетентен да разгледа предявените искове е българският съд, тъй като ищцата има местоживеене в РБългария и обичайното място на полагане на труд е също в България. Посочено е, че пред португалския съд в [населено място] са предявени искове от ищцата срещу Министерство на външните работи и срещу Португалската държава, съответно на 03.04.2017 г. и на 14.03.2017 г., а по настоящото дело искът е срещу португалското посолство, което е и страна по трудовия договор. С оглед на това не е налице идентитет между страните по смисъла на чл. 29, § 3, вр. с § 1 от Регламента, тъй като чуждестранното посолство в областта на трудовото право има специална правосубектност и е надлежно процесуално и материално правно легитимирано да отговаря по искове по чл. 344 КТ на наети от него български работници. Липсва споразумение, което да урежда компетентност на чужд съд, сключено след възникване на спора. В самия трудов договор изрично е посочено, че за неуредените в него случаи се прилага българското право, с оглед на което е налице избор на приложимо право относно основанията и процедурата по прекратяване на договора.

Приемайки, че е компетентен да разгледа спора, въззивният съд е посочил, че след проведено дисциплинарно производство, с решение от 14.12.2016 г. на министъра на външните работи на РПортугалия на ищцата е наложено наказание „дисциплинарно уволнение“ за нарушаване на задълженията й за изпълнение на дейност в обществен интерес с професионална грижа, лоялност и безукорност. Трудовото й правоотношение е прекратено, считано от 19.12.2016 г., когато С. е получила лично (по пощата) изпратения й документ и доклада на дисциплинарната комисия. Настоящата искова молба е подадена на 21.07.2017 г., т. е. - след изтичането на 2-месечния срок по чл. 358, ал.1 т.2 КТ. Фактът, че ищцата е получила и се е запознала с документа за дисциплинарното й уволнение на 19.12.2016 г., се установява и от доказателствата за по-рано заведените от нея дела срещу Министерството на външните работи на П. (на 03.04.2017 г.) и срещу португалската държава (на 14.03.2017 г.), включително и от молбата й от 18.01.2017 г. за налагане на обезпечителна мярка, с които е бил сезиран португалският съд. Тези искови молби са насочени срещу решението за дисциплинарното й уволнение (но спрямо други ответници), с оглед на което към датата на депозирането им жалбоподателката безспорно е била уведомена и запозната с оспорения документ и с основанието за прекратяване на трудовото й правоотношение още към м.12.2016 г., респ. към м.01.2017 г. Защитата на работника/служителя срещу всички пороци на заповедта за уволнение се осъществява чрез иска по чл.344, ал.1, т.1 КТ (вкл. и когато се твърди незаконност на уволнението, поради извършването му некомпетентен работодател). Давностният срок за оспорване на уволнението тече от датата на връчване на документа (заповед или друг документ) за прекратяване на трудовото правоотношение, който в случая за ищцата е изтекъл преди подаването на настоящата искова молба. При тези данни, в заключение е направен извод, че главният иск по чл.344, ал.1, т.1 КТ е погасен по давност и подлежи на отхвърляне заедно с обусловените искове по чл.344, ал.1, т.2 и т.3 КТ.

Предвид тези решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, намира, че предпоставки за допускане на касационния контрол не са налице.

Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, поставени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

По първите два въпроса обжалваното решение не е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС (т. 1 и т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК и т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК), нито с цитираните от страната решения на състави на ВКС. Съдебната практика е установена, че като инстанция по съществото на правния спор въззивният съд е длъжен в рамките на проверката по чл. 269 ГПК, след обсъждане на всички доказателства по делото, на доводите и възраженията на страните, да формира свои собствени решаващи мотиви по предмета на делото и в зависимост от възприетото становище за крайния резултат по спора - да потвърди или да отмени първоинстанционното решение. В случая, въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения - мотивите му съдържат подробен анализ и оценка на всички правнорелевантни факти, доказателства, доводи и възражения на страните; посочено е кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, кои се считат за недоказани и защо. Аргументацията на касатора в изложението по тази група въпроси относно процесуалните задължения на решаващия съд по чл. 235, ал. 2 и чл.236, ал. 2 ГПК, отразява неговата защитна теза и несъгласието му с извършения анализ и оценка на фактите и доказателствата по делото, респ. с крайния решаващ извод за неоснователност на предявените искове, поради изтекъл давностен срок за предявяване на иска за отмяна на уволнението. Такива доводи не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Останалите въпросите в изложението, касаещи начина на уведомяване и връчване на ищцата на решението за уволнение и доклада по дисциплинарната преписка ( въпроси № 3 - №13), също не обуславят селектирането на жалбата. В едната си част въпросите са фактически, а в друга – начина на формулирането им предпоставя факти и обстоятелства, каквито по делото не са приети за установени. Същевременно, доколкото уточнени и обобщени, въпросите касаят начините, по които може да се връчи заповедта за уволнение и момента, от който се прекратява трудовоправната връзка, въззивното решение не противоречи на установената съдебна практика на ВКС (вж. - решение № 332/03.11.2014 г. по гр. д. № 1350/2014 г., IV г. о., решение № 203/30.05.2011 г. по гр. д. № 832/2010 г., III г. о., решение № 72/05.02.2010 г. по гр. д. № 2356/2008 г., IV г. о., решение № 39/27.02.2012 г. по гр. д. № 410/2011 г., III г. о., решение № 49/15.03.2018 г. по гр. д. № 2837/2017 г., IV г. о. и др.). Трудовият договор се прекратява писмено. Когато трудовият договор се прекратява с едностранно волеизявление на работодателя (както е в случая), правният ефект на прекратяването настъпва, когато писменото изявление на прекратяващия договора е достигнало до насрещната страна, т. е. съобразно общите правила на ЗЗД за пораждане на правно действие на изявленията на страните по договора. С достигане на изявлението до работника или служителя, работодателят е изпълнил задължението си за връчване на заповедта за прекратяване на трудовия договор и тя е породила правно действие. Доказването на този факт е в тежест на работодателя и може да стане с всички допустими доказателствени средства, включително със свидетелски показания, установяващи узнаването на заповедта от работника/служителя. Разпоредбата на чл. 335, ал. 2 от КТ не поставя момента на прекратяване на трудовия договор в зависимост от това, дали фактически е налице основанието за прекратяване. Връчването на заповедта за уволнение, автоматично води до прекратяване на трудовото правоотношение, независимо от това дали са били налице посочените в нея основания за уволнение, като този е правнорелевантният момент, към който се извършва преценка, както за спазването на давностния срок за правото на защита на работника/служителя по чл.358, ал.1, т.2 КТ, така и за съществуването и надлежното упражняване на правото на работодателя.

Без значение за настъпване на последиците на прекратяването по чл.335, ал.2, т.3 КТ е дали изявлението е направено от субект, разполагащ с работодателска власт, дали е съобразено или не с изискванията за мотивираност, за наличие на основанието за прекратяване или за спазване на правилата за закрила при уволнение. Тези въпроси имат отношение към законосъобразността на прекратяването, преценката за която се прави към момента на настъпването му, ако спорът подлежи на разглеждане по същество. Поради това, за начален момент, от който започва да тече срокът, в който може да се упражни потестативното право на работника или служителя да иска отмяна на незаконното уволнение, се приема денят, в който актът, засягащ правата му, е произвел правно действие.

Съдебната практика е константна (вж. – реш. по гр. д. №4163/2008 г., ІV г. о., реш. по гр. д.№1451/2009 г., ІV г. о., реш. по гр. д. № 3925/2013 г., IV г. о. и др.), че срокът по чл.358, ал.1, т.2 КТ е давностен и при констатация за изтичането му исковете следва да бъдат отхвърлени като неоснователни, тъй като възражението за изтекла погасителна давност е правопогасяващо. Също така в доктрината и съдебната практика няма колебание, че погасителната давност погасява правото на иск, поради което съдът не се произнася по съществото на спора - в случая дали законосъобразно е упражнено правото на уволнение на приложеното от работодателя основание и то при съобразяване на релевираните от ищеца в исковата молба основания за незаконосъобразност на заповедта за уволнение, след като възражението за погасителна давност е прието за основателно.

В случая, съдът е отхвърлил исковете като погасени по давност, защото е приел за безспорно доказано от събраните по делото писмени доказателства (и от признанията на С. в исковите й молби пред португалския съд и във въззивната жалба по настоящото дело), че на 19.12.2016 г. ищцата е получила лично по пощата (с писмо с обратна разписка) решението за уволнението, а е узнала за него и по-рано - на 16.12.2016 г. (който факт е заявила пред съда). При това положение, без правно значение за началния момент на срока по чл.358, ал.1, т.2 КТ са обстоятелствата кое лице е издало и връчило решението за уволнение, респ. дали то е оправомощено и разполага с работодателска компетентност. В съответствие с установената съдебна практика въззивният съд е приел, че законоустановеният 2-месечен срок за оспорване на уволнението пред съда е започнал да тече от 19.12.2016 г. и е изтекъл преди датата на подаване на настоящата искова молба – 21.07.2017 г., поради което спорът не подлежи на разглеждане по същество.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделениеОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 261437 от 26.02.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 12259/2020 г. по описа на Софийски градски съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.