8№ 408
гр. София, 03.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДАВърховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Четвърто отделение в откритото съдебно заседание на десети юни две хиляди двадесет и пета година в състав:
Председател: Веска Райчева
Членове: Геника Михайлова
Златина Рубиева
при секретаря К. П. разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 4775 по описа за 2024 г.
Производството е по чл. 290 - 293 ГПК.
До касационно обжалване е допуснато решение № 155/22.07.2024 г. по гр. д. № 139/2024 г. в частта, с която Апелативен съд – Б., потвърждавайки решение № 1216/23.11.2023 г. по гр. д. № 1507/2022 г. на Окръжен съд – Бургас, е отхвърлил исковете по чл. 233 ЗОВС, предявени от Д. М. К. и А. С. П. срещу Министерство на отбраната за сумите 200 000 лв. и 150 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на С. С. П., загинал на 06.11.2019 г. при изпълнение на военната му служба във военно формирование 34590 – Б..
По поставения въпрос, кои лица са материалноправно легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък, загинал при или по повод изпълнение на военна служба, настоящият състав намира следното:
Отговорността за вредите от средна телесна повреда, тежка телесна повреда или смърт при или по повод изпълнението на военната служба (дефинирана в чл. 133 ЗОВС), е уредена в чл. 233 и чл. 234 ЗОВС. Законът и подзаконовите нормативни актове по неговото прилагане предвиждат, че се реализира чрез Министерство на отбраната, респ. военното формирование или съответната структура, в което служи пострадалият военнослужещ или в което е служил загиналият военнослужещ. Длъжник по вземането за обезщетение обаче е държавата. Това е така, защото военната служба е държавна служба с особено предназначение, която включва задължения за подготовка и осъществяване на отбраната на страната, т. е. с националната сигурност. Кредитори са пострадалият военнослужещ – за вредите от телесната повреда, като обезщетение се дължи само при средна или тежка телесна повреда (ал. 1), и съпругата, децата и родителите на загиналия военнослужещ (ал. 2). Отговорността е обективна - държавата отговаря независимо дали лице, различно от пострадалия, има вина за вредите. Непреодолимата сила не я изключва. Аргументът е от сравнителния анализ на ал. 1 и ал. 4 на чл. 233, а и от § 1, т. 8 ДР ЗОВС, които предвиждат, че обезщетението се дължи, когато увреждането е „причинено“, но и когато е „настъпило“ при или по повод изпълнение на военната служба. Изключва я умисълът, т. е. когато пострадалият е съзнавал, че неговото действие или бездействие ще го увреди и е искал или допускал настъпването на вредоносния резултат - чл. 11, ал. 2 НК, приложен съответно. Чл. 233, ал. 4 ЗОВС пояснява, че обезщетение не се дължи и когато телесната повреда и смъртта са причинени/настъпили по време на отпуск или при самоволно отклонение. В трите хипотези на ал. 4 увреждащият резултат не е при или по повод изпълнение на военната служба. В обективните предели на отговорността са всички имуществени и неимуществени вреди от телесната повреда и смъртта на пострадалия, причинени/настъпили при или по повод изпълнение на военната служба. Обезщетението се намалява, когато вредоносният резултат е по причина на непредпазливото поведение на пострадалия, без изискване за противоправност – според степента, в която неговото действие или бездействие е съпричинило увреждането. Аргументите са от сравнителен анализ на ал. 6, вр. ал. 3 на чл. 233 ЗОВС.
ЗОВС, ППЗОВС, Наредба № Н-12/12.04.2010 г. за условията и реда за изплащане на възнагражденията и обезщетенията на военнослужещите и действащата към момента на увреждането Наредба за военномедицинската експертиза уреждат административен ред за реализиране на отговорността по чл. 233 ЗОВС. Неспазването на този ред не е процесуална пречка претенцията да се заяви „по общия исков ред“ - чл. 233, ал. 5 ЗОВС и практиката на Върховния касационен съд по прилагането на разпоредбата, а преди – по чл. 249, ал. 6 ЗОВС (отм.). По иска по чл. 233 ЗОВС съдът е компетентен да определи характера и степента на телесната повреда, когато не са установени с констативния индивидуален административен акт на Централната военномедицинска комисия към Военномедицинската академия, а редът за установяване на трудова злополука по КСО не се прилага. Когато съдът установи основанието на иска, но увреденото лице е получило обезщетение от Министерство на отбраната и/или от застрахователя, искът се отхвърля изцяло или с общия размер на платеното. Длъжникът е погасил вземането изцяло или отчасти и/или същият риск – вредите от телесната повреда или смъртта на пострадалия военнослужещ е осребрен от застрахователя. Непредяваването на иска по чл. 233 ЗОВС след административно производство, приключило с отказ за обезщетение или с определянето му, е израз на възприетите последици на влезлия в сила индивидуален административен акт от неговия адресат.
Изложеното налага извод, че отговорността на държавата по чл. 233 ЗОВС е подробно разписана в закона. Тя се различава от отговорността, уредена в чл. 45 и чл. 49 ЗЗД, и от имуществената отговорността по чл. 200 КТ по предпоставки за възникване, тежест, обхват и т. нат., като ЗОВС и подзаконовите актове по неговото прилагане разписват и факултативен, административен ред за разглеждане на претенцията за обезщетение. Макар обезщетението да включва всички вреди от увреждането - имуществени и неимуществени, когато се определя по административен ред, размерът му е нормативно определен и не надхвърля предвиденото в чл. 233, ал. 1 и ал. 2, вр. чл. 234 ЗОВС. Когато претенциите са заявени „по общия исков ред“ (чл. 234, ал. 5 ЗОВС) съдът е длъжен да установи отделно дали и какви са настъпилите имуществени и неимуществени вреди, като определи обезщетението за неимуществените по справедливост. Чл. 52 ЗЗД се прилага, доколкото нормира всяко обезщетение за неимуществени вреди, предвидено в обективното материално право, а не поради съотношение на чл. 52 ЗЗД на обща спрямо чл. 233 ЗОВС, нито поради това, че чл. 233 ЗОВС е разпоредба, препращаща към чл. 52 ЗЗД или към чл. 45 и 49 ЗЗД. Относно прилагането на обществения критерий за справедливост, който не е абстрактно понятие, запазено задължително действие има т. 11 ППлВС № 4/23.12.1968 г. и казуалната практика на Върховния касационен съд, доразвиваща постановките за обстоятелствата, които са от значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Кръгът на кредиторите на обезщетението е очертан изчерпателно в чл. 233, ал. 1 и ал. 2 ЗОВС. Поради изричната разпоредба на чл. 233, ал. 2 ЗОВС, не се прилага нормативното тълкуване с ППлВС № 5/24.11.1969 г. на ВС и с ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. ОСНГТК на ВКС, които очертават кръга на лицата с право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на лице, починало поради непозволено увреждане. Той се отнася за отговорност с деликтен характер. Не се прилага и практиката на Върховния касационен съд, която възприема същия кръг на кредиторите по чл. 200 КТ при смърт на работник/служител поради трудова злополука. Следователно отговорът на повдигнатия материалноправен въпрос е:
Чл. 233, ал. 2 ЗОВС изчерпателно очертава кръга на лицата, които могат да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък, загинал при или по повод изпълнение на военната служба. Това са съпругата (съпругът), децата и родителите на загиналия военнослужещ.
При този отговор неоснователни са касационните жалби на Д. М. К. и А. С. П., че в нарушение на материалния закон въззивният съд е отхвърлил исковете им срещу Министерство на отбраната. Макар по делото да е установено, че С. С. П. е загинал на 06.11.2019 г. при изпълнение на военната си служба във военно формирование 34590 – Б. и първият ищец е лицето, с което загиналият е живял на съпружески начала без брак, а вторият ищец е брат на загиналия, чл. 233, ал. 2 ЗОВС изключва възможността да получат обезщетение.
Неоснователно е оплакването в касационните жалби, че чл. 233, ал. 2 ЗОВС противоречи на чл. 6 от Конституцията, а и на чл. 14 от Конвенцията за правата на човека и основните свободи. Съображения:
Тълкувателно решение № 14/10.11.1992 г. на Конституционния съд на Р. Б. (обн. ДВ., бр. 17/1992 г.) разяснява, че прогласеното в чл. 6 КРБ равенство на всички граждани пред закона е основен принцип, който стои в основата на гражданското общество и на държавата. Формулиран е като основно право на гражданите. Равенство пред закона означава равнопоставеност на всички граждани пред закона и задължение за еднаквото им третиране от държавната власт. За да гарантира принципа, чл. 6, ал. 2 от Основния закон посочва определени социални признаци, които са точно и изчерпателно изброени и не могат да бъдат основание за неравно третиране. Личното положение е сред тях и попада в групата на онези признаци, които фактически се придобиват или изменят в процеса на социалната реализация на гражданите в обществото в резултат на упражняване на определени права. Конституционният съд разяснява също, че ограничения на права и предоставяне на привилегии на определени социални групи според Конституцията е допустимо, и намира за необходимо да подчертае, че във всички тези случаи се касае за обществено необходими ограничения на правата или предоставяне на привилегии на определени групи граждани при запазване приоритета на принципа на равенство на всички пред закона. С. К. принципно не допуска национално законодателство, което третира неравно българските граждани (чл. 6) и прогласява частната собственост за неприкосновена (чл. 17, ал. 3). Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат, а разпоредбите й имат непосредствено действие (чл. 5, ал. 1 и ал. 2).
Сходно е разрешението в КЗПЧОС за правата и свободите, предвидени в Конвенцията. Чл. 14 забранява дискриминацията и като задължава държавата да осигури упражняването на правата и свободите, предвидени в Конвенцията, забранява на държавата всяка мярка, която води до дискриминация, като Конвенцията се основава на социални белези като тези в чл. 6, ал. 2 КРБ. Различната правна техника, използвана в международния договор, постига сходен резултат с произтичащия от Основния закон. Принципът за равенство е фундаментален, а Конвенцията и Протоколите към нея не допускат национално законодателство, което, основано на признаците по чл. 14, третира неравно носителите на правата и свободите, предвидени в Конвенцията и Протоколите към нея. Личното положение, което се основава на родство и брак, е сред тези признаци. Защитата на собствеността е в чл. 1 от Протокол № 1 към КЗПЧОС. Практиката на ЕСПЧ по чл. 14 също разяснява, че Конвенцията допуска разлика в третирането, когато е разумна и обективно обоснована, а Конвенцията изисква разликата да преследва законна цел при съществуваща разумна връзка на пропорционалност между използваните средства и преследваната цел, като договарящата държава се ползва от свобода на преценка при решаването дали и до каква степен различията в иначе сходни ситуации оправдават различно третиране – решение от 29 април 2008 г. по делото Burden v United Kingdom и решение от 12 май 2009 г. по делото Korelc v Slovenia. КЗПЧОС и Протоколите към нея са част от вътрешното право на страната с предимство пред нормите от вътрешното законодателство, които им противоречат (чл. 5, ал. 4 КРБ).
Кръгът на лицата по чл. 233, ал. 2 ЗОВС, които имат право да получат обезщетение от смъртта на техен близък, загинал при или по повод изпълнение на военната служба, се основава на родство – деца и родители, и сключен брак – съпруга/съпруг, т. е. на личен признак, който е сред признаците по чл. 6, ал. 2 КРБ, а и по чл. 14 КЗПЧОС. Чл. 233, ал. 2 ЗОВС предвижда парично вземане, което представлява актив от имуществото/частна собственост, която е неприкосновена (чл. 17, ал. 3 КРБ) и защитена от Конвенцията (чл. 1 от Протокол 1 към нея). Доколкото чл. 233, ал. 2 ЗОВС се отнася за децата, родителите, съпруга/съпругата на всеки военнослужещ, загинал при или по повод изпълнение на военната служба, не е възможен извод за пряка дискриминация/неравно третиране измежду адресатите на разпоредбата.
За да се обоснове или изключи извода за непряка дискриминация – поставянето на кредиторите по чл. 233, ал. 2 ЗОВС в по-неблагоприятно положение от кредиторите по чл. 49 ЗЗД при смърт на близък от непозволено увреждане при или по повод изпълнение на възложена работа на делинквента и от кредиторите по чл. 200 КТ при смърт на близък от трудова злополука, в какъвто смисъл също са направени оплаквания в касационните жалби, е необходимо трите отговорности да се сравнят. Те произтичат от привидно неутрални разпоредби.
Още с ППлВС № 5/30.12.1959 г. е изяснено, че отговорността на възложителя на работата има обезпечително гаранционна функция и съдържа във фактическия си състав непозволеното увреждане на лицето, натоварено с работата, при или по повод изпълнението на която са причинени вредите. Възложителят отговаря за вреди, причинени от чужда дейност – на делинквента, в същия обем и към същите лица, към които отговаря делинквентът. В основанието на отговорността на възложителя е непозволеното увреждане. Прилага се кръга на лицата, които имат право да получат обезщетение от смърт поради непозволено увреждане, очертан в ППлВС № 5/24.11.1969 г. на ВС и в ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. ОСНГТК на ВКС: децата, родителите и съпруга на починалия от непозволеното увреждане, но и отглежданото, но неосиновено дете, съответно отглеждащият го, когато единият от тях почине, лицето, съжителствало на съпружески начала с починалия и по изключение, всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, т. е. възможни кредитори на вземането по чл. 49 ЗЗД са братята и сестрите на починалия от непозволено увреждане.
В ТР № 45/19.04.1990 г. по гр. д. 33/1989 г. е изяснено, че отговорността на работодателя за вреди от трудова дейност или професионално заболяване по чл. 200 КТ се различава от гражданската отговорност по ЗЗД по предпоставки за възникване, тежест, обхват, размер на обезщетяване и т. нат. Съдебната теория и практиката на Върховния касационен съд, установена след тълкувателното решение, приема, че тази отговорност е обективна – не съдържа субективен елемент във фактическия състав, и се обяснява с риска. С чл. 200 КТ законът поставя риска върху работодателя, като го задължава да понесе последиците от увреденото здраве на работника/служителя, когато е в пряка или косвена връзка с трудовата дейност. Това е така, защото работната сила се престира в интерес на работодателя. В своята практика Върховният касационен съд приема също, че при смърт от трудова злополука работодателят отговаря към лицата в кръга по ППлВС № 5/24.11.1969 г. на ВС и ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. ОСНГТК на ВКС.
Отговорността по чл. 233 ЗОВС също се различава от гражданската отговорност по ЗЗД, но и от отговорността по чл. 200 КТ по предпоставки за възникване, тежест, обхват, размер на обезщетяване и т. нат., включително по предвидения в закона административен, факултативен ред за реализиране. И тя е обективна, като законът възлага на държавата риска за вредите от средна и тежка телесна повреда на военнослужещ, причинена/настъпила при или по повод изпълнение на военната служба, и от смъртта на военнослужещ, загинал при или по повод изпълнение на военната служба. Обяснението е в това, че вредата е в пряка или косвена връзка от дейност с особено предназначение - военната служба е насочена към подготовката и осъществяване на въоръжената защита на страната, т. е. обслужва интересът на държавата и обществото. Съгласно чл. 233, ал. 2 ЗОВС лицата, които имат право да получат обезщетение за вредите от смъртта е ограничен до съпруга/съпругата, децата и родителите на загиналия, т. е. кръгът на възможните кредитори е по-тесен от кръга на възможните кредитори по чл. 49 ЗЗД и чл. 200 КТ.
Между трите разпоредби – чл. 49 ЗЗД, чл. 200 КТ и чл. 233 ЗОВС има сходство. Обезщетими са все вреди от внезапно увреждане на здравето или смърт, причинени/настъпили при или по повод на дейност, извършена в чужд интерес – съответно на възложителя, на работодателя и на обществото. Възложителят отговаря по чл. 49 ЗЗД за чуждите виновни и противоправни действия – на натоварения с работата делинквент, защото дейността/работата обслужва неговия интерес. Отговорността на работодателя по чл. 200 КТ е обективна, а законът поставя в негова тежест риска, защото работната сила се престира в негов интерес. Работодател може да е държавен орган, държавно предприятие, но и частноправен субект, т. е. конкретният интерес може да е публичен или частен. Отговорността по чл. 233 ЗОВС също е обективна, а законът поставя в тежест на държавата риска, защото военната служба винаги обслужва публичен интерес. Тази разлика в основанието на отговорността по чл. 233 ЗОВС се проектира върху стеснения кръг на лицата, които могат да получат обезщетение за смъртта на военнослужещ, загинал при или по повод изпълнението на военна служба – съпругата/съпругът, децата и родителите, съпоставен с кръга на възможните кредитори по чл. 49 ЗЗД при смърт от непозволено увреждане при или по повод изпълнението на възложена работа и на възможните кредитори по чл. 200 КТ при смърт от трудова злополука. Длъжник по обезщетението е винаги държавата и обезщетението се изплаща от държавния бюджет. Ограничението на кръга на лицата по чл. 233, ал. 2 ЗОВС е обществено необходимо в смисъла, разяснен в ТР № 14/10.11.1992 г. на Конституционния съд, и преследва законна цел – да се обезщетят лицата, които са в най-тясна родствена връзка със загиналия, и неговата съпруга/съпруг, т. е. отговорността на държавата, която се реализира от държавния бюджет, да е в разумни граници, така както е разяснено и в практиката на ЕКПЧ по чл. 14 КЗПЧОС. Необосновим е и извод за непряка дискриминация, забранена от принципа по чл. 6 КРБ и забраната по чл. 14 КЗПЧОС.
Неоснователни са и оплакванията в касационните жалби, че чл. 233, ал. 2 ЗОВС противоречи на чл. 20 Хартата на основните права на Европейския съюз, която прогласява равенство на хората пред законите и на чл. 21 ХОПЕС, която забранява дискриминацията. Съгласно чл. 51 ХОПЕС Хартата има ограничено приложно поле. Нейните разпоредби се отнасят за институциите, органите, службите и агенциите на Съюза при зачитане на принципа на субсидиарност, както и за държавите-членки, единствено когато те прилагат правото на Съюза. В този смисъл те зачитат правата, спазват принципите и насърчават тяхното прилагане в съответствие със своите компетенции и при зачитане на предоставените в Договорите компетенциите на Съюза (§ 1). Хартата не разширява приложното поле на правото на Съюза извън компетенциите на Съюза, не създава никакви нови компетенции или задачи за Съюза и не променя компетенциите и задачите, определени в Договорите ( § 2). Цитираните разпоредби провеждат концепция, разяснена в решението по делото kerberg Fransson (Judgment of 26 February 2013, kerberg Fransson (C-617/10) ECLI:EU:C:2013:105), според която Европейският съюз е длъжен да осигури защита на основните права в рамките на предоставената му компетентност. По никакъв начин той не може да въздейства върху националните законодателства там където държавите не са обвързани с прилагането на правото на Съюза. Правното положение, дадено в чл. 233, ал. 2 ЗОВС, не попада в приложното поле на правото на Съюза, нито в предоставената му компетентност – начинът, по който е уредена отговорността на държавата по чл. 233 ЗОВС, е чисто вътрешна ситуация и на Съюза не е предоставена компетентност в тази област, а Хартата сама по себе си не би могла да очертае такава компетентност и в частност, такава компетентност не очертават чл. 20 и чл. 21 ХОПЕС.
При този изход на спора и по аргумент от обратното на чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касаторите/на ищците остават направените по делото разноски.
При тези мотиви, съдътРЕШИ :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 155/22.07.2024 г. по гр. д. № 139/2024 г. на Апелативен съд – Б. в частта по отхвърлените искове по чл. 233 ЗОВС на Д. М. К. и А. С. П. срещу Министерство на отбраната.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.