Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 160, ал. 6 от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К) (ДОПК).

Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ (ОДОП) – София при Централно управление на Национална агенция за приходите (ЦУ на НАП) срещу решение № 82 от 07.01.2020 г. по адм. дело № 2771/2018 г. по описа на Административен съд – София-град (АССГ), с което е отменен по жалбата на „Мултиелектроникс“ АД /в ликвидация/ ревизионен акт № Р-2225-1000471-091-001/28.06.2017 г., издаден от орган по приходите при Териториална дирекция (ТД) на НАП – София, мълчаливо потвърден от директора на дирекция „ОДОП“ - София при ЦУ на НАП.

Касаторът твърди, че са налице касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК, тъй като съдът е приел, че РА подлежи на отмяна само на основание изтеклата погасителна давност, без да е обсъдил по същество размера и основанието на установените задължения. Иска решението да бъде отменено и да се потвърди РА, като изрично се посочи, че същият не подлежи на принудително изпълнение, алтернативно да върне делото за ново разглеждане от друг състав на Административен съд София-град. Претендира разноски за двете инстанции.

Ответникът – „Мултиелектроникс“ АД /в ликвидация/ чрез юрк.. К, оспорва касационната жалба. Счита, че решението е правилно и иска да се остави в сила. Претендира разноски по делото.

От „Мултиелектроникс“ АД /в ликвидация/ чрез юрк.. К е предявена частна жалба срещу Определение № 942 от 05.02.2020 г. по адм. д. № 2771/2018 г. по описа на АССГ, с което е отхвърлена молбата на дружеството за допълване на горепосоченото решение в частта му за разноските. Частният жалбоподател поддържа, че атакуваният съдебен акт е неправилен и претендира неговата отмяна.

Ответникът по частната жалба – директорът на Дирекция „ОДОП“ – София при ЦУ на НАП чрез юрк.. П, оспорва частната жалба. Счита, че определението е правилно и иска да се остави в сила.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната и частната жалби са процесуално допустими, а по същество - основателни. По отношение на касационната жалба:

Върховният административен съд, състав на Първо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и посочените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Предмет на проверка пред административния съд е бил ревизионен акт № Р-2225-1000471-091-001/28.06.2017 г., издаден от орган по приходите при Териториална дирекция (ТД) на НАП – София, мълчаливо потвърден от директора на дирекция „ОДОП“ - София при ЦУ на НАП, с който на ревизираното лице са установени задължения по ЗДДС (ЗАКОН ЗЗД Д. В. Д СТОЙНОСТ) (ЗДДС).

Административният съд е установил, че ревизията е възложена от компетентен орган. РА съдържа всички реквизити, предвидени в чл. 120 от ДОПК.Пстанционният съд е приел за основателно направеното възражение от ревизираното лице за изтекла давност спрямо установените с РА задължения, съобразно нормата на чл. 171, ал. 2 от ДОПК и е отменил РА. По отношение на разпоредбата на чл. 160, ал. 4, изр. 2 от ДОПК е посочил, че не е приложима, тъй като давностният срок не е изтекъл в хода на ревизионното производство, а в последствие. Решението е валидно, допустимо и правилно.

По делото не е спорно, че давността по чл. 171, ал. 2 от ДОПК е изтекла в хода на съдебното производство.

Неотносимо към спора е твърдението на касатора, че 5 – годишна погасителна давност е изтекла именно в хода на процесното ревизионно производство, поради което първоинстанционният съд е следвало да се произнесе по основанието и размера на задължението установено с процесния РА.Пстанционният съд се е позовал като основание за отмяна на процесния РА на нормата на чл. 171, ал. 2 от ДОПК, уреждаща института на абсолютния 10-годишен давностен срок. С оглед на това позоваването от страна на касатора на изтичането на давността по чл. 171, ал. 1 от ДОПК е неотносимо към задълженията на съда по чл. 160, ал. 4, изр. 2 от ДОПК, тъй като това е различен правен институт от посочения в нормата на чл. 171, ал. 2 от ДОПК.

Съгласно нормата на чл. 160, ал. 4, изр. 2 от ДОПК когато давностният срок е изтекъл в хода на ревизионното производство и е уважено възражение за изтекла давност, съдът се произнася по основанието и размера на задължението, като изрично посочва, че ревизионният акт не подлежи на принудително изпълнение. Между страните няма спор, че 10-годишен давностен срок е изтекъл в хода на съдебното производство, поради което първоинстанционният съд не дължи предвиденото в нормата на чл. 160, ал. 4, изр. 2 от ДОПК произнасяне.

С оглед изложеното касационната жалба е неоснователна, решението е законосъобразно и не страда от пороците, посочени при обжалването, поради което ще следва да бъде оставено в сила. По отношение на частната жалба:

С обжалваното определение АССГ е отхвърлил молбата на „Мултиелектроникс“ АД /в ликвидация/ за допълване на постановеното по делото решение № 82 от 07.01.2020 г. по адм. дело № 2771/2018 г. по описа на АССГ за присъждане на 30 000 лева разноски за юрисконсултско възнаграждение.

За да постанови този резултат първоинстанционният съд е приел, че разноски по делото не се дължат, тъй като ответната страна с поведението си не е станала причина за завеждане на делото, тъй като РА е отменен поради обективни причини, които не стоят в причинна връзка с оспорения акт, а именно – наличие на изтекъл 10- годишен давностен срок. С оглед на това искането за допълване на решението в частта за разноските е отхвърлено.

Определението на АССГ е неправилно като постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон.

Основните оплаквания на частния жалбоподател са за неправилност на определението, като според него неправилно съдът приема, че не са налице основания за ангажиране на отговорността на ответната страна за разноски.

По направените оплаквания настоящата съдебна инстанция съобрази следното:

По делото няма спор за факти и същите правилно са установени от първоинстанционния съд. Спорът се свежда до това дължат ли се разноски на жалбоподателя за оспорването предвид на това, че РА е отменен поради наличие на изтекъл 10- годишен давностен срок.

По изложените по-горе мотиви първоинстанционният съд е приел, че искането за присъждане на разноски е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Настоящата съдебна инстанция не споделя този негов извод и го намира за необоснован с оглед фактите по делото и при неправилно тълкуване на материалния закон.

На първо място неправилно административният съд приема, че по делото не е доказана вина на ответната страна за завеждане на делото, поради което същата не дължи разноски. Отговорността за разноски има обективен, а не санкционен характер, т. е. страната понася отговорността за разноски по делото обективно, без значение дали поведението й за завеждане на делото е виновно или не.

На второ място, нормата на чл. 78, ал. 2 от ГПК, намираща приложение по силата на чл.144 АПК разпорежда, че ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца. Тълкуването на същата налага извода, че разпоредбата има две кумулативни изисквания – 1. с поведението си ответника не е дал повод за завеждане на делото и 2. ако признае иска. В случая тези две изисквания не са налице, тъй като към момента на подаване на жалбата ревизионният акт не е бил оттеглен или отменен и същото е имало правен интерес за подаване на жалбата. Поради какви причини ревизионният акт е бил отменен от съда е без значение за отговорността на ответната страна за разноски, тъй като както бе посочено, отговорността за разноски е обективна, а не санкционна.

На основание изложеното следва да бъде прието, че жалбоподателят е имал правен интерес от оспорването към момента на подаване на жалбата, поради което същият има право на разноски.

Като е приел друго и е отхвърлил искането за допълване на решение № 82 от 07.01.2020 г. по адм. дело № 2771/2018 г., АССГ е постановил едно неправилно определение, което следва да бъде отменено и на основание чл. 222, ал. 1 и чл. 248, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК искането за допълване на решението следва да бъде уважено, като Национална агенция по приходите бъде осъдена да заплати на „Мултиелектроникс“ АД /в ликвидация/, разноски по делото за първата инстанция в размер на 30 000 лв., представляващи юрисконсултско възнаграждение, съгласно представения списък с разноски.

По отношение на разноските:

С оглед изхода на спора на касатора не се дължат разноски.

На „Мултиелектроникс“ АД /в ликвидация/ следва да се присъдят разноски за касационната инстанция в общ размер на 29510,86 лева, представляващи юрисконсултско възнаграждение в размер на 29360,86 лева и държавна такса в размер на 150 лева.

По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на Първо отделение,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 82 от 07.01.2020 г. по адм. дело № 2771/2018 г. по описа на Административен съд – София-град

ОСЪЖДА Националната агенция за приходите да плати на „Мултиелектроникс“ АД /в ликвидация/, сумата в размер на 29510,86 лева, представляваща разноски по делото за касационна инстанция.

ОТМЕНЯ Определение № 942 от 05.02.2020 г. по адм. д. № 2771/2018 г. по описа на АССГ, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА Националната агенция за приходите да плати на „Мултиелектроникс“ АД /в ликвидация/, сумата в размер на 30000 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение по делото за първата инстанция.

Решението не подлежи на обжалване.