Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по касационна жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], подадена чрез упълномощен представител адв. И. П., против решение № 2578 от 18.04.2017 г., постановено по адм. дело № 5263/2015 г. от Административен съд София-град. С жалбата и в съдебно заседание се релевират касационни основания по смисъла на чл. 209, т.3 от АПК - неправилност на решенето. Касационният жалбоподател оспорва изводите на първоинстанционния съд и твърди, че при издаване на обжалвания съдебен акт е допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушен е материалния закон и е необосновано. Развива подробни аргументи в касационната жалба срещу решението на КЕВР и моли Върховния административен съд да отмени обжалваното съдебно решение, както и да отмени решение № Ц-6/13.03.2014г. в обжалваната част. Претендира присъждане на сторени разноски и за двете инстанции.

Ответникът - Комисията за енергийно и водно регулиране /КЕВР, Комисията/, чрез редовно упълномощен процесуален представител юрисконсулт Б., с писмен отговор и в съдебно заседание оспорва касационната жалба като неоснователна. Излага становище за неоснователност на касационната жалба и прави искане за оставяне в сила на обжалваното съдебно решение като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност.

Заинтересована страна - [фирма], [населено място],чрез юрк. С., в открито съдебно заседание изразява становище за неоснователност и недоказаност на касационната жалба. Прави искане съдът да остави в сила оспореното решение като правилно и обосновано. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Счита, че при постановяване на решението съдът е обсъдил фактическите обстоятелства, които са от значение за направения извод за законосъобразност на оспорения акт и обосновано е приел, че изготвеното решение на КЕВР съответства на критериите за законосъобразност. Според участващият в производството прокурор решението на КЕВР е изготвено при правилно прилагане на материалния закон и спазване на процедурните правила. С приемането на решението са осъществени и целите на закона - качествено и сигурно задоволяване на потребностите от ел. енергия, конкурентен и финансово стабилен пазар. Счита, че с направения извод за законосъобразност на акта за определяне на цената за достъп съдът е постановил правилно решение в съответствие с материалноправните норми, регулиращи отношенията, а правният извод е обоснован и съответен на доказателствата, поради което предлага да бъде оставено в сила.

Върховният административен съд, четвърто отделение, като прецени доводите на страните и данните по делото, намира касационната жалба на [фирма] за ПРОЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМА - подадена от надлежна страна в преклузивния срок, визиран в нормата на чл. 211, ал. 1 от АПК.

Разгледана по същество същата е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения:

С обжалваното решение № 2578 от 18.04.2017 г. е отхвърлена жалбата на [фирма] срещу решение № Ц–6 от 13.03.2014 г. на Държавната комисия за енергийно и водно регулиране, към настоящия момент преименувана на Комисия за енергийно и водно регулиране, в частта му по Раздел I.1. и раздел ІІ. Жалбоподателят е осъден да заплати на Комисия за енергийно и водно регулиране сторено по делото разноски в размер на 300 лева - юрисконсултско възнаграждение. За да достигне до този резултат решаващият съд е приел, че процесният административен акт е издаден от компетентен орган, на когото са възложени функции по регулиране на дейностите в енергетиката – чл. 10 от ЗЕ (ЗАКОН ЗЗД ЕНЕРГЕТИКАТА) /ЗЕ/ и с чл. 21, т. 8 от ЗЕ на ДКЕВР е предоставено правомощието да осъществява регулирането на цените в случаите, предвидени в ЗЕ, както и да определя ежегодно пределна цена за сключване на сделки на пазара на балансираща енергия. Съдът се е позовал на раздела за ценовото регулиране, в който законодателят е предвидил, че на регулиране от Комисията подлежат цените за достъп и/или за пренос през електропреносната и електроразпределителните мрежи - чл. 30, ал. 1, т. 10 и т. 13 ЗЕ. Обсъдено е изменението на ЗЕ (обн. ДВ бр. 54 от 2012 г. в сила от 17.07.2012 г.), според което в чл. 84, ал. 2 от ЗЕ е регламентирано, че производителите на ел. енергия са длъжни да сключат договори за достъп с оператора на електропреносната мрежа и/или с оператора на електроразпределителна мрежа, в които се уреждат правата и задълженията на страните във връзка с диспечирането, предоставянето на студен резерв и допълнителни услуги, като легално определение за "достъп" е формулирано в § 1, т. 15 от ДР на ЗЕ - това е правото за използване на преносната мрежа и/или разпределителните мрежи за пренос на електрическа енергия или природен газ срещу заплащане на цена. Първостепенният съд е приложил нормата на чл. 84, ал. 2 от ЗЕ във връзка с § 197 от ПЗР на ЗИД на ЗЕ и е преценил, че в закона е посочено условията за достъп да се уреждат с договор между оператора на електроразпределителната мрежа и производителя на електрическа енергия, с който следва да се уредят правата и задълженията на страните във връзка с диспечирането, предоставянето на студен резерв и допълнителни услуги, който договор производителите на електрическа енергия задължително следва да сключат с оператора на електропреносната и/или електро-разпределителната мрежа и той представлява необходимо условие за изпълнение на договорите за продажба на електрическа енергия, съгласно текста на чл. 82, ал. 3 от ЗЕ. В мотивите на обжалваното решение е обсъден § 197, ал. 2 от ПЗР на ЗИД на ЗЕ, чрез който е уредено специално правомощие на Комисията да определи подходящата на регулиране цена за достъп, като част от условията за достъп до сключването на договор и то по отношение на несключили в определения от закона срок договор производители на електрическа енергия. Първоинстанционният съд е счел, че оспореното решение № Ц-6 от 13.03.2014г. на ДКЕВР в атакуваната му част е постановено при спазване на административно-производствените правила и не са налице сочените от жалбоподателя нарушения на първо място относно правото му на участие в административното производство, доколкото в съответствие с чл. 14 от ЗЕ, е проведено обществено обсъждане, като информацията, включително докладът и проектът на решение са обявени на интернет страницата на КЕВР, достъпна до всички лица, като Комисията е изпратила и индивидуални писма до заинтересуваните организации. По този начин е спазено изискването на чл. 26 от АПК. Обсъдил е, че в ЗЕ липсва задължение за изпращане на индивидуални покани до всички производители на ел. енергия, включително такива до електроцентрали с мощност до 5 МВт съгл. чл. 39, ал. 4 ЗЕ, които не подлежат на лицензионен режим в КЕВР, поради което съобщението до тях следва да бъде изпратено по реда на чл. 26, ал. 2 вр. чл. 61, ал. 3 от АПК, каквото в случая е сторено и което е изцяло в съответствие и с чл. 25, ал. 3 от ЗЕ и чл. 38, ал. 3 от Правилник за дейността на КЕВР и нейната администрация.

Първоинстанционният съд е приел за неоснователни възраженията на жалбоподателя за нарушена процедура по приемане на процесното решение., тъй като няма законодателна пречка в рамките на едно административно производство да бъдат постановени два административни акта, каквото в случая е сторено с Решение № Ц-33/14.09.2012 г. /отменено от ВАС/ по отношение на временните цени за достъп на основание чл. 32, ал. 4 от ЗЕ и с процесното решение по отношение на окончателните цени за достъп. Приел и това, че атакуваното решение е постановено в съответствие с административнопроизводствените правила и с реда, предвиден в ЗЕ и Наредба № 1 от 18.03.2013 г. за регулиране на цените на електрическата енергия (НРЦЕЕ).

На следващо място съдът е констатирал, че в доклада на работната група от 13.03.2014 г. е прието, че при определяне цената за достъп на производителите от ВИ (възобновяеми източници), ДКЕВР е взела предвид разходите, заявени от [фирма] за закупуване на допълнителна резервна мощност във връзка с балансиране на производителите от ВИ, като приходите от цената за достъп следва да възстановят разходите на [фирма] във връзка със закупуване на допълнителна резервна мощност. В утвърдената цена за достъп до електропреносната мрежа с Решение № Ц-25/29.07.2013 г. тези разходи за закупуване на допълнителна мощност не са предвидени. Именно тези съображения сочат, че цената за достъп не е дискриминационна и следва да бъде заплатена от производителите на енергия от ВИ, доколкото същата има непостоянен характер и това е причината за необходимостта от закупуване на допълнителни мощности. Тези мотиви са залегнали и в атакуваното решение на КЕВР. В този смисъл съдът е приел, че не е налице нарушение на чл. 23, т. 5 и чл. 31, т. 1 от ЗЕ, тъй като равнопоставеност между отделните категории енергийни предприятия не означава еднакви цени за достъп, а равни възможности за участие на енергийния пазар, съобразени с вида на произвежданата енергия, като участието на една категория производители не следва да води до неоснователно обременяване на други дружества от електроенергийната система, в случая на [фирма], което следва да извърши допълнителни разходи за закупуване на допълнителна резервна мощност във връзка с непостоянното производство на ел. енергия от ВИ.Съдът е обсъдил и това, че разходите за закупуване на допълнителни мощности с цел да бъде осигурен пренос на енергия, произведена от ВИ, са различни от разходите за балансиране на електроенергийната система, които са свързани с количествата енергия, произведени от участниците в балансираща група и причинените в хода на производството небаланси, подробна регламентация за което се съдържа в Правилата за търговия с електрическа енергия (ПТЕЕ). С оглед изложеното съдът е приел, че атакуваното решение е законосъобразно, поради което е отхвърлил жалбата.

Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно и при постановяването му не са осъществени нарушения, съставляващи касационни основания, които изискват отмяната му. Съдът задълбочено е обсъдил доказателствата по делото в тяхната съвкупност и съотносимост. Приетите за установени фактически констатации се подкрепят от приложените доказателства. Спрямо релевантните и установени факти съдът е приложил правилно материалния закон. Настоящият състав констатира, че в касационната жалба, с която е сезиран, се излагат подробни възражения за неспазване на процесуалните правила и допуснати нарушения на материалния закон, както и за недостатъчна мотивираност на оспорения административен акт. От съществено значение в случая е това, че предмет на съдебна проверка в касационното производство е не обжалваният пред първоинстанционния съд административен акт, а постановеното от него съдебно решение, върху което се извършва касационен контрол, съгласно изискванията на чл. 209 от АПК.

Настоящата инстанция приема, че определената цена за достъп до електропреносната мрежа за производители от слънчева и вятърна енергия /2.45 лв./МВтч/ е определена в съответствие с материалноправните разпоредби на Наредба № 1 от 18.03.2013 г. за регулиране на цените на електрическата енергия. В този смисъл процесната цена за достъп е определена като съотношение на утвърдените необходими приходи и прогнозните количества произведена ел. енергия от слънце и вятър, по метода „норма на възвръщаемост на капитала“ по смисъла на чл. 4, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 18.03.2013 г. за регулиране на цените на електрическата енергия. Цената за достъп е определена съгласно чл. 27 вр. чл. 9, ал. 1, вр. чл. 10, ал. 5 от Наредба № 1 от 18.03.2013 г., като „възвръщаемост на капитала“ е изчислена като произведение на „регулаторна база на активите“ и одобрената „средно-претеглена норма на възвръщаемост на капитала“ /съгл. относимата част от формулата по чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1 от 18.03.2013 г./. В случая, цената за достъп включва именно разходите за осигуряване на необходим резерв/разполагаемост, съгласно чл. 27, ал. 4, предл. 1 от Наредба № 1/2013 г. и разходи за компенсация, представляващи други компоненти по смисъла на същата разпоредба и във връзка с т. 53а от ДР на ЗЕ, съгласно която системните услуги уреждат и задълженията на пазарните участници, каквито задължения представляват извършените вече разходи за закупуване на необходим резерв. Извършената от КЕВР компенсация е в съответствие с разпоредбата на чл. 31, т. 2 от ЗЕ, съгласно която цените на енергийните предприятия следва да възстановяват икономически обоснованите разходи за дейността им, включително разходите за управление, експлоатация и поддръжка на енергийните обекти, както и за поддържане на резервни и регулиращи мощности.

Неоснователно е оплакването в касационната жалба за нарушение на принципа, заложен в чл. 31, ал. 1 ЗЕ - цените да са недискриминационни и основани на обективни критерии и определени по прозрачен начин. Настоящата касационна инстанция приема, че цената за достъп се дължи от производителите на електрическа енергия от слънчева и вятърна енергия, за разлика от преференциалната цена за продажба на енергия, която не се дължи, а се получава от тези производители и има съвсем различен характер в сравнение с цената за достъп до електропреносната мрежа. Вярно е, че законодателят е предвидил преференциална цена за изкупуване на ел. енергията от производителите на енергия от слънце и вятър, но това по никакъв начин не означава, че тези производители нямат задължения произтичащи от характера на електроенергийната система и постигането на баланс в тази система, която е основна цел на законодателя. В този смисъл заплащането на цени за достъп до мрежата представлява едно от задълженията на производителите на електрическа енергия от слънце и вятър, което по никакъв начин не влиза в противоречие с правото им да получават цената за произведената от тях енергия. По този начин се постига необходимият баланс между интересите на енергийните предприятия и клиентите, доколкото е недопустимо всички останали производители на електрическа енергия, както и клиенти, да бъдат натоварени с тежестта на разходите, произтичащи от дейността на една група производители. Във връзка с това възражение следва да се посочи и това, че производството на електрическа енергия от вятър и слънце се влияе в най-голяма степен от метеорологичните условия. Поради което и създава най-голяма опасност за енергийната система - заради внезапни пикове и спадове в производството на електрическа енергия именно на тези производители. Ето защо, за да бъде балансирана системата, е необходимо закупуването на допълнителни услуги, както и признаването на по-големи разходи за диспечиране на посочените централи. С оглед изложеното следва изводът, че процесната цена за достъп на тези производители не е дискриминационна, а е обоснована на реалните разходи за управление на енергийната система, както и на обективни критерии - силното влияние на метеорологичните условия и на икономическата обстановка.

Неоснователни, разгледани по същество са и възраженията на касационния жалбоподател в посока съществено нарушение на административнопроизводствените правила във връзка с образуването на производството по утвърждаването на цените. Настоящата съдебна инстанция споделя изводите на първоинстанционния съд, че действително с подадените от страна на операторите на електропреносната и електроразпределителните мрежи Заявления от 13.09.2012 година производството е започнало по реда на отменената НРЦЕЕ.Оата на цитираната Наредба и приемането на нова Наредба № 1 от 18.03.2013 г. за регулиране на цените на електрическата енергия обаче не е предпоставка за започване на нова административна процедура по определяне на окончателни цени за достъп на производители на ел. енергия от възобновяеми източници съгл. чл. 84, ал. 2 от ЗЕ във връзка с § 197, ал. 2 от ПЗР на ЗИДЗЕ, обн. в ДВ, бр. 54 от 17.07.2012 г., в сила от 17.07.2012 година. В този смисъл доколкото цитираната разпоредба на ЗЕ дава право на операторите на мрежи при липса на сключен договор за достъп в 2-месечен срок, считано от 17.07.2012 г. да поискат условията да бъдат определени от КЕВР, то и след изтичане на този срок операторите валидно са сезирали Комисията освен с искане за определяне на временни цени по чл. 32, ал. 4 от ЗЕ, заявено като „особено искане”, така и на окончателни цени за достъп, предвид липсата на сключени договори по чл. 84, ал. 2 от ЗЕ. Не е спорно, че в хода на административното производство от страна на КЕВР на операторите са давани указания за представяне на допълнителни доказателства и видно от кореспонденцията между заявителите и КЕВР е, че производството се отнася именно до определяне на окончателни цени за достъп. Няма законодателна пречка в рамките на едно административно производство да бъдат постановени два административни акта, каквото в случая е сторено с Решение № Ц-33 / 14.09.2012 г. (отменено от ВАС) по отношение на временните цени за достъп на основание чл. 32, ал. 4 от ЗЕ и с процесното решение № Ц-6/13.03.2014 г. по отношение на окончателните цени за достъп.

Съдът не споделя възражението посочено в касационната жалба за съществено нарушение на съдопроизводствените правила при постановяването на оспореното решение. Видно от представените по делото доказателства правилно първоинстанционният съд е разпределил доказателствената тежест. Въпросът за доказателствената тежест е въпрос за последиците от недоказването. Доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да приеме за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан. Съгласно общото правило за разпределение на доказателствената тежест между страните – всяка страна носи доказателствената тежест относно тези факти, от които извлича изгодни за себе си правни последици, които именно затова предетендира като настъпили. В случая в открито заседание проведено на 09.10.2105 г. съдът изрично на осн. чл. 170 от АПК е указал на ответника, че носи доказателствена тежест относно съществуването на обстоятелства и фактически основания, посочени в обжалвания акт, както и изпълнението на законовите изисквания по издаването му. Следва да се отбележи и това, че в административния процес, съобразно препращащата разпоредба на чл.144 от АПК, са приложими правилата на ГПК по отношение на тежестта на доказване и по-специално нормата на чл. 154, ал. 1 от ГПК, съгласно която, всяка от страните следва да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. Настоящият състав приема, че съобразно общото разпределение на тежестта в процеса правилно първоинстанционният съд е приложил цитираната от ГПК разпоредба и е указал на жалбоподателя, че носи доказателствена тежест относно съществуването на фактите и обстоятелствата посочени в жалбата, от значение за делото.

Крайният извод на настоящата съдебна инстанция е, че сочените отменителни основания не са налице. Напротив – изводите на първоинстанционния съд са основани върху подробно обсъждане и преценка на всички доказателства, като е съобразена спецификата на процедурата и правилно са тълкувани и приложени относимите правни норми от материалния закон - в случая по ЗЕ и издадената въз основа на него Наредба № 1 от 18.03.2013 г. за регулиране на цените на електрическата енергия. Следва да бъде посочено, че наведените доводи в жалбата в подкрепа на касационните оплаквания по съществото им са аналогични с доводите и оплакванията в жалбата пред първоинстанционния съд, които обосновано и правилно са обсъдени, а понастоящем не се подкрепят с доказателства или доводи, които да обосновават наведените отменителни основания. В хода на тези разсъждения, последица от преценката на доказателствата в съпоставка с наведените в касационната жалба доводи, Върховният административен съд в настоящия си състав приема, че изводите на първостепенния съд не са оборени в хода настоящото производство и касационният жалбоподател не е представил доказателства, опровергаващи правилността на атакуваното съдебно решение.

По изложените съображения съдът приема, че касационната жалба е неоснователна, а обжалваното съдебно решение не страда от инвокираните с касационната жалба пороци, поради което същото следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода на спора и на основание чл. 143, ал. 4 от АПК във връзка с чл. 78, ал. 8 от ГПК и чл. 37, ал. 1 от ЗПрП (ЗАКОН ЗЗД ПРАВНАТА ПОМОЩ), касационният жалбоподател следва да заплати на ответника и на заинтересованата страна претендираното юрисконсултско възнаграждение, в размер на 100 лв. за всеки от тях, който размер е определен съобразно чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ.

Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение, РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 2578 от 18.04.2017 г., постановено по адм. дело № 5263/2015 г. по описа на Административен съд София-град.

ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], да заплати на Комисията за енергийно и водно регулиране разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение, в размер на 100 /сто/ лева.

ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], да заплати на [фирма] разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение, в размер на 100 /сто/ лева. РЕШЕНИЕТО е окончателно.