Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по подадени касационни жалби, както следва: с вх.№ 81857 от 02.07.2014 г. на Е. Д. Н. от [населено място] чрез адвокат Т. М. от САК, с вх.№ 70846 от 09.06.2014 г. на С. Д. Н. от [населено място] чрез адвокат Н. Ш. и с вх.№ 79878 от 26.06.2014 г. на Х. С. Н. от [населено място] чрез адвокат Л. С. от САК, които са насочени против решение № 3172 от 07.05.2014 г. на Софийски градски съд, ГО, ІV „г” състав, постановено по в. гр. д.№ 17325/2013 г.

Жалбите са подадени от легитимирани страни в срока по чл.283 ГПК, отговарят на изискванията по чл.284, ал.1 и ал.2 ГПК и са придружени от изложения по чл.280, ал.1 ГПК.

А. съд е извършил размяна на книжата между страните, като ответницата по касация М. С. О. чрез адвокат С. Р. М. от САК е депозирала отговори срещу жалбите на Е. Д. Н. и С. Д. Н., с които възразява срещу наличието на основания за допускане на жалбите до разглеждане по същество и срещу основателността им. Претендира присъждането на разноски.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК не са постъпили отговори от третото лице – помагач на Б. В. Б..

По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., намира следното:

С обжалваното решение Софийски градски съд, в правомощията на въззивна инстанция, е потвърдил решение № І-134-117 от 13.08.2013 г. на Софийски районен съд, І г. о., 124 състав по гр. д.№ 44456/2011 г., с което на основание чл.108 ЗС е признато за установено по отношение на настоящите касатори, че М. С. О. е собственик по силата на договор за покупко-продажба, оформен с нотариален акт № 41, том ІV, рег. № 27182, дело № 551/2006 г. на нотариус Р. Р. с район на действие СРС, на недвижим имот, представляващ апартамент № 24, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] състоящ се от една стая, дневна, кухня и сервизни помещения с обща площ от 60,81 кв. м., при посочени в диспозитива съседи, принадлежащо избено помещение и 0,738 % идеални части от общите части на сградата и толкова идеални части от правото на строеж върху мястото и касаторите Е. Д. Н., С. Д. Н. и Х. С. Н. са осъдени да предадат на М. С. О. владението на така описания недвижим имот. В. съд е потвърдил първоинстанционното решение и в частта, с която е отхвърлен предявеният от Х. С. Н. срещу М. С. О. инцидентен установителен иск, че Х. С. Н. е собственик на описания недвижим имот по силата на изтекла в нейна полза придобивна давност, считано от 1979 г. до 2000 г.

За да постанови този резултат, въззивният съд е приел за установено (включително при условията на чл.272 ГПК), че с нотариален акт от 08.05.1989 г. Х. С. Н. и съпругът й Д. А. Н. дарили на дъщеря си Е. Д. Н. собствения си недвижим имот – процесния апартамент № 24, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес]. Е. Д. Н. е продала имота на Ц. Л. Д. през 1997 г., а той от своя страна го е продал на Н. Д. Н. в началото на 2001 г. В края на 2001 г. Н. Д. Н. продал апартамента на Б. В. Б.. С решение № 324/10 от 13.07.2011 г. по гр. д.№ 378/2009 г. на ВКС, І г. о., постановено по реда на чл.290 ГПК, е отхвърлен предявеният от Е. Д. Н. срещу Б. В. Б. и Б. Д. Б. иск за установяване, че ответниците не са собственици на същия недвижим имот. В течение на производството по това дело, с нотариален акт от 27.12.2006 г. М. С. О. закупила от Б. В. Б. апартамента.

По искане на Ц. Л. Д. било образувано изп. д.№ 4272/1998 г. срещу Е. Д. Н. за предаване на процесния имот. Призовката за доброволно изпълнение за освобождаване на имота е получена на 10.09.1998 г. от майка й Х. С. Н.. Съдебният изпълнител насрочил въвод във владение на 27.10.1998 г., но с молба от 23.10.1998 г. взискателят Ц. Д. поискал да се отмени въвода, тъй като длъжника Е. Н. е обещала да изпълни доброволно задължението си до края на текущия месец. Разпитан като свидетел, в показанията си Ц. Д. е заявил, че молбата да ползват имота за още известно време била отправена от Е. в присъствието на майка й и брат й. Д. се съгласил те да останат срещу заплащането на наем. При последващо проведените огледи във връзка с продажбата на имота на Н. Д. Н. чрез пълномощника му В. С. Ц. ответниците (настоящи касатори) Е. Д. Н., С. Д. Н. и Х. С. Н. не оспорвали, че Ц. Д. е собственик.

Впоследствие, по искане на Б. В. Б. било образувано изп. д.№ 4859/2002 г. отново за предаване на владението върху процесния имот. В протокол по изп. д.№ 4856/2002 г., изготвен на 16.12.2003 г. е отразено пристъпването към принудително изпълнение - въвод във владение на взискателя Б. Б.. Констатирано е, че на адреса живее лицето Х. С. Н., на която е определен срок за освобождаване владението на апартамента от 17.12.2003 г. до 19.12.2003 г. В обясненията си по реда на чл.176 ГПК Б. В. Б. заявил, че след съставянето на протоколите от 16.12.2003 г. и 17.12.2003 г. Х. Н. напуснала имота. О. на 03.02.2004 г. срещу Е. Н. въвод бил отменен като незаконосъобразен с решение на Софийски градски съд от 15.07.2005 г.

С протокол за принудително отнемане и предаване на вещи от 19.10.2006 г. по изп. д. № 20067800400404 е осъществен въвод в имота в полза на взискателя Б. Б.. Впоследствие с определение от 03.12.2006 г. по гр. д.№ 4006/2006 г. Софийски градски съд е отменил отказът от 14.11.2006 г. по гр. д.№ 23843/2006 г. на СРС, 44 състав и е издал заповед Б. В. Б. да възстанови владението на Е. Д. Н. върху спорния имот, получено на 19.10.2006 г. със съдействието на съдебен изпълнител.

Разпитани са свидетели, като във връзка с установяване възраженията за изтекла придобивна давност в полза на касаторите, като в показанията си Н. Н. В. е заявявил, че от 1983 г. живее в бл.349 на[жк], вх.А. До 2004 г. касаторите били в апартамент 24, след 2004 г. имало някакъв проблем. След около две години те пак се появили. Сега в апартамента живеят С. Н., Е. Н. и майка им. Редовно си плащали членския внос. След 2004 г. имало един господин, който казал, че е собственик - две или две години и половина, но не знае какво станало след това. Мисли, че живеели и някакви други хора като наематели. Присъствал на въвод, извършван от съдия изпълнител, който станал някъде 2004 г.

При така установените факти въззивният съд, прилагайки чл.272 ГПК, е приел от правна страна, че предявените от М. С. О. срещу Е. Д. Н., С. Д. Н. и Х. С. Н. искове по чл.108 ЗС са основателни. Прието е, че договорът за продажба от 27.12.2006 г., оформен с нотариален акт № 41, том IV, peг. № 27182, дело № 551/2006 г. легитимира М. С. О. като собственик. Безспорно е, че Н. упражняват фактическа власт върху вещта, като това се установява и от показанията на свидетеля В.. Произнасяйки се по спорния въпрос дали те имат основание за упражняваната от тях фактическа власт с оглед релевираните и от тримата възражения, че са придобили имота по давност, съдът е приел, че възраженията не са основателни.

По отношение на Х. С. Н. е прието, че през 1989 г. посредством дарение се е разпоредила с имота в полза на дъщеря си Е. Д. Н.. Не е установено упражняваната впоследствие фактическа власт да е при условията на демонстрирано намерение за своене, напротив – след 1998 г. същата е била наемател на Ц. Д., т. е. държател, а не владелец. По тези съображения е приет за неоснователен и предявеният от Х. Н. инцидентен установителен иск, че е придобила собствеността поради изтекла в нейна полза придобивна давност. В отговор на оплакванията й във въззивната жалба е прието, че противно на поддържаното от нея, нотариалния акт № 15 от 08.05.1989 г. за извършеното дарение е представен по делото от Е. Н. в срока за отговор на исковата молба и това писмено доказателство е прието от първоинстанционния съд в първото съдебно заседание на 21.03.2013 г. От това доказателство, надлежно събрано по делото, се установява, че през 1989 г. Х. Н. и съпругът й Д. Н. са се разпоредили с имота в полза на своята дъщеря Е. Н.. В резултат от съвкупната преценка на ангажираните по делото писмени и гласни доказателства е формиран извода, че Х. Н., включително в качеството й на ищца по инцидентния установителен иск, не е доказала, че след 1989 г. е продължила да упражнява фактическата власт върху имота непрекъснато в продължение на десет години, нито че упражняваната такава е била с демонстрирано по отношение на дъщеря й Е. Н. намерение за своене. Отчетено е и процесуалното бездействие на Х. Н., която независимо от знанието за висящото изп. д.№ 4272/1998 г. с взискател Ц. Д. не е заявила собствени права върху имота и не е предприела действия за защита на такива. Като неоснователно е определено и възражението й, че решението на СРС в частта по иска с правно основание чл.108 ЗС е неправилно, тъй като М. О. не е установила по безспорен начин, че е придобила процесния имот на валидно правно основание и по-конкретно че не е ангажирала доказателства за факта, че нейният праводател Б. Б. е бил собственик на имота. Собствеността е доказана с договора за продажба от 27.12.2006 г., а същевременно по делото е прието решението на ВКС от 13.07.2011 г., с което е отхвърлен предявения от Е. Н. срещу Б. Б. отрицателен установителен иск, че той не е собственик на имота. Отбелязано е, че макар решението да няма сила на пресъдено нещо по отношение на Х. Н. (доколкото тя не е страна по делото), това влязло в сила решение е задължително не само за съда, който го е постановил, но и за въззивния съд по силата на чл.297 ГПК. Зачитането на силата на пресъдно нещо, което се различава от регулиращото й действие, се състои в задължението на всеки държавен орган да възприеме като свое скрепеното със сила на пресъдено нещо съдебно установяване и да изхожда от него в своята служебна дейност спрямо лицата, обвързани от силата на пресъдено нещо. Влязлото в сила решение на ВКС има сила и по отношение на М. О., тъй като тя е придобила имота от Б. Б. по време на процеса, в който е прието за установено, че Б. Б. се легитимира като собственик на процесния имот към момента на предявяване на иска от Е. Н.. Като неоснователно е преценено и последното възражение, че от страна на М. О. не са ангажирани доказателства, легитимиращи нейния праводател като собственик на недвижимия имот.

По отношение на Е. Д. Н. и С. Д. Н. е прието, че след продажбата на имота от Е. Н. на Ц. Д., посочените касатори са останали да живеят в имота, но като наематели, като при извършените огледи на имота, с цел последващите му продажби, двамата не са предявявали никакви претенции към същия и не са възпрепятствали огледа му от потенциалния купувач. След придобиването на имота от третото лице помагач Б. Б. през 2001 г. е установено от писмените доказателства, че Б. Б. е бил въведен във владение на имота на 16.12.2003 г. и на 19.10.2006 г. Съдът приел, че след 2001 г. упражняваната фактическа власт от Е. Д. Н. и С. Д. Н. върху спорния недвижим имот е била прекъсвана за повече от шест месеца, поради което и на основание чл.81 ЗС давността е прекъсната с изгубването на владението в продължение на повече от шест месеца. Обобщено е, както че двамата не са упражнявали фактическа власт върху вещта като владелци за периода преди 2001 г., а след него - фактическата им власт върху вещта е била прекъсвана за повече от шест месеца, така също, че те не са упражнявали непрекъснато владение в 10-годишния период, поради което и не са придобили правото на собственост върху процесния имот на основание чл.79, ал.1 ЗС преди предявяване на иска по чл.108 ЗС.

В отговор на оплакванията на Е. Д. Н. във въззивната й жалба е посочено, че противно на доводите в жалбата, инцидентният установителен иск е искът, който се предявява допълнително по висящия процес от ищеца или от ответника, за да се установи съществуването или несъществуването на правоотношение, което е преюдициално спрямо спорното право, предмет на първоначалния иск. Този иск се разглежда заедно с главния иск, като съдът дължи произнасяне и по двата в решението си. Становището на Е. Д. Н. за необходимостта от разделяне на производствата по двата иска и за отделното им разглеждане не намира опора в закона. Относно доводът, че решението от 08.02.2006 г. по гр. д.№ 60/2004 г. на СРС, 41 състав не е отменено в частта, с която съдът е отменил нотариалните актове, легитимиращи праводателите на М. О. като собственици на процесния апартамент, е отбелязано, че правомощието на съда по чл.431, ал.2 ГПК отм. е последица от уважаване на иск за собственост, а не е самостоятелен иск. Ето защо, след като с решение № 324/10 от 13.07.2011 г. по гр. д.№ 378/2009 г. на ВКС, І г. о. изцяло е отменено решението на СГС от 23.07.2008 г., с което е потвърдено това на СРС от 08.02.2006 г., и касационната инстанция е постановила друго, с което е отхвърлен предявения от Е. Д. Н. отрицателен установителен иск, на практика е отменено изцяло и решението на СРС в т. ч. и в частта с която е отменен нотариалния акт, легитимиращ Б. Б. като собственик на имота. Относно възражението, че М. О. не е ангажирала доказателства, че е придобила имота на валидно правно основание, тъй като не са представени нотариални актове, легитимиращи Ц. Д., Н. Н. и Б. Б. като собственици на апартамента въззивният съд се е позовал на субективните предели на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение на ВКС, по което Е. Д. Н. е страна и като такава е обвързана от установеното с решението съществуване на отричаното от нея спорно материално право, а именно правото на собственост на ответника Б. Б. върху процесния апартамент. За неоснователно е намерено и възражението, че Е. Н. е придобила имота по давност, изтекла в периода 2001 г. - 2011 г. След извършеното от нея на 23.06.1997 г. разпореждане с имота в полза на Ц. Д., последният също се е разпоредил с него, като го е продал на Н. Д. Н. на 30.01.2001 г., а впоследствие (на 29.12.2001 г.) правото на собственост е преминало в патримониума на Б. В. Б. - праводател на М. О.. От ангажираните писмени доказателства безспорно се установява, че на 16.12.2003 г. Б. Б. е въведен във владение на имота във връзка с изп. д.№ 4856/2002 г. и за втори път - на 19.06.2006 г. От показанията на свидетелите К., М. и В. се установява, че упражняваната от Е. Д. Н., С. Д. Н. и Х. С. Н. фактическа власт е била прекъсвана за повече от шест месеца. При това положение с оглед чл.81 ЗС е посочено, че с изгубване на владението, давността е прекъсната.

В отговор на оплакванията на С. Д. Н. във въззивната му жалба е посочено, че е неоснователно възражението му, че решението на СРС, в частта с която е уважен предявения срещу него иск по чл.108 ЗС е недопустимо, тъй като СРС се е произнесъл по нередовна искова молба. В конкретния случай е поддържано, че е налице ненадлежно упражнено от ищцата М. О. право на иск, тъй като същата не е изпълнила в срок (вкл. и продължения такъв) дадените й от съда указания за отстраняване нередовността на исковата молба, а именно за представяне на данъчна оценка на имота във връзка с определяне на дължимата държавна такса по иска. Прието е, че това становище не отговаря на данните по делото, тъй като М. О. е изпълнила указанията на съда и след служебно изпратено удостоверение за данъчна оценка на имота, в дадения от съда с разпореждане от 06.01.2012 г. срок е представила доказателства за внесена държавна такса. На второ място е поддържано, че атакуваното решение е неправилно, тъй като съдът въпреки липсата на представени от М. О. доказателства, които да я легитимират като собственик, е приел, че искът по чл.108 ЗС е доказан и основателен. Прието е, че в случая са налице всички посочени предпоставки за основателността на иска с правно основание чл.108 ЗС – предвид представения договор за покупко-продажба от 27.12.2006 г., приетото за безспорно по делото между страните обстоятелство кои лица упражняват фактическата власт върху имота и неоснователността на възражението за изтекла придобивна давност. Относно последното е посочено, че по делото от страна на С. Н. не са ангажирани никакви доказателства, поради което същото е недоказано.

Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа от касатора Х. С. Н. в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК с довод, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие на задължителна съдебна практика (решение № 955 от 29.12.2009 г. по гр. д.№ 2640/2008 г. на ВКС, І г. о. – по описа на ІV г. о.) по въпроса „В кои случаи може да бъде зачетена силата на пресъдено нещо на съдебно решение по отношение на лице, което не е било страна в производството, по което решението е постановено?”. Както изрично е признато в обосновката към въпроса, въззивният съд е посочил, че решение № 324/10 от 13.07.2011 г. по гр. д.№ 378/2009 г. на ВКС, І г. о. няма сила на пресъдено нещо по отношение на Х. С. Н.. Съдът е обсъждал задължителната сила на този акт от гледна точка приложението на чл.297 ГПК, поради което така формулираният въпрос не е обуславящ за крайния изход на спора.

На следващо място допускане на касационното обжалване се иска в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК с довод, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие на задължителна съдебна практика по въпросите „Чия е доказателствената тежест за установяване на субективния елемент на владението - намерението за своене? Ако бъде установено, че едно лице е владяло недвижим имот в различни времена, то длъжно ли е да доказва промеждутъка между тях? Ако по делото се установи съгласието на собственика, друго лице да упражнява фактическа власт върху имота, то само по себе си годно ли е да трансформира владението на това лице в държане? ”. Нито един от тези въпроси няма изискваното съобразно т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК обуславящо значение за крайния изход на спора по предявения от М. С. О. срещу Х. С. Н. иск по чл.108 ЗС или по предявения от Х. С. Н. срещу М. С. О. инцидентен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК. Това е така, защото всички те предполагат по делото да е установено, че Х. Н. е имала качеството „владелец” спрямо спорния имот, какъвто извод не се съдържа никъде в обжалваното решение. Напротив – изрично е посочено че същата е била държател, а не владелец, както след извършеното през 1989 г. дарение в полза на дъщеря й Е. Д. Н., така и след 1998 г., когато е била наемател на Ц. Д.. Така формирания от въззивния съд извод кореспондира със събраните по делото доказателства и разясненията по т.1 от ППВС № 6 от 27.12.1974 г. Извършвайки дарението от 1989 г., по волята на самата Х. Н. е осъществено трансформиране на упражняваната от нея до този момент фактическа власт като част от правомощията на собственика в държане на имота за надарената Е. Н.. Упражняването на фактическата власт след 1989 г. е за другиго и следователно у Х. Н. липсва намерение да държи цялата вещ като собствена. По правило упражняването на фактическата власт продължава на основанието, на което е започнало, докато не бъде променено. По принцип е възможно държателят на един имот да превърне с едностранни действия държането във владение, но тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на действителния собственик. Ако държателят се позовава на придобивна давност, при спор за собственост той трябва да докаже, че е извършил действия, с които е престанал да държи вещта за собственика и е започнал да я държи за себе си с намерение да я свои, като тези действия са доведени до знанието на собственика. Завладяването на имота и промяната трябва да се манифестира пред собственика и да се осъществи чрез действия, отблъскващи владението му и установяващи своене, като във всеки отделен случай всички тези обстоятелства трябва да бъдат доказани от лицето, което се позовава на придобивния способ по чл.79 ЗС. В случая нито се твърди, нито се установява извършването на действия от такова естество по отношение на Е. Н., Ц. Д. и последващите приобретатели на имота. Самото бездействие на Х. Н. да предприеме защита на собствени права във връзка с осъществените действия по изп. д.№ 4272/1998 г. и изп. д.№ 4856/2002 г. явно свидетелства за отсъствието на намерение за своене на имота в течение на релевирания от нея с инцидентния установителен иск период от време. С оглед изложеното не е налице основание за допускане на касационното обжалване по депозираната от Х. Н. касационна жалба.

Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа от касатора С. Д. Н. на първо място с довод за вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение, тъй като е постановено по нередовна искова молба, защото дължимата държавна такса не е събрана своевременно. К. съд не споделя това становище, доколкото допустимостта на съдебния акт е обусловена от надлежното упражняване на правото на иск – от и срещу надлежни страни, при наличие на положителните процесуални предпоставки и отсъствие на процесуални пречки. Въпросът дали исковата молба е редовна от гледна точка разпоредбата на чл.128, т.2 ГПК изобщо няма отношение към преценката за допустимостта на въззивното решение. В резултат от извършената от касационния съд служебна проверка в тази връзка не се установява правото на иск в случая да е упражнено ненадлежно, съответно - не е налице основание за допускане на касационното обжалване поради вероятна недопустимост на атакувания акт.

К. С. Д. Н. поддържа още, че касационното обжалване следва да се допусне в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като в противоречие с цитираната от него задължителна съдебна практика въззивният съд не е изпълнил задължението си да разгледа и обсъди всички относими доводи на страните. Така поставения въпрос преповтаря оплакванията на касатора от касационната жалба. По него ВКС би могъл да отговори само с решение по същество – в рамките на проверката като редовна трета инстанция, а не в проверката по допустимост на касационното обжалване. По тази причина този въпрос не може едновременно да бъде и такъв, с който да се обосновава извод за допускане на обжалването. Отделно от това не се установява противоречие между въззивното решение и Решение № 57 от 02.03.2011 г. по гр. д.№ 1416/2010 г. на ВКС, III г. о., тъй като с въззивното решение С. Д. Н. е получил отговор на заявените с въззивната му жалба на оплаквания, а несъгласието на касатора с дадените от съда отговори не съставлява основание за допускане на обжалването.

К. С. Д. Н. поддържа също, че касационното обжалване следва да се допусне в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите „Има ли правомощия въззивната инстанция да приеме за недоказан един приет за установен от първоинстанционния съд факт, ако не е сезирана с жалба за неправилното му установяване или с доводи за необоснованост на фактическата констатация на първоинстанционния съд?” и „Ако въззивната инстанция, без да е сезирана с доводи за това, може да приема, че един неоспорен в производството пред първоинстанционния съд факт е подлежал на доказване, то кога и по какъв начин се осигурява правото на участие на страната, която се позовава на този факт и която при подадена насрещна жалба или възражения би имала право на ответни процесуални действия, които действия въззивната инстанция е длъжна да съобрази, както в производството пред нея, така и при постановяване на въззивното решение? ”. Пояснява, че въззивната инстанция е приела за недоказано осъществяването на фактическа власт, въпреки че това обстоятелство не е оспорено пред първоинстанционния съд и не е подадена жалба срещу необоснованост на решението на първоинстанционния съд или изложени доводи от насрещната страна във връзка с установеното наличие на фактическа власт върху имота. Въпросите са поставени некоректно, тъй като предполагат районният съд да е формирал извод, че С. Н. се е намирал в имота в качеството на владелец, а такъв извод не присъства в първоинстанционното решение. Напротив – изрично е прието, че както Е. Д. Н., така и С. Д. Н. след продажбата на имота от Е. Н. на Ц. Д., е останал да живее в имота, но като наемател, т. е. държател. Некоректната постановка на въпросите ги определя като неотносими спрямо крайния изход на спора, което означава, че същите не удовлетворяват общото основание за допускане на касационно обжалване.

К. Е. Д. Н. иска допускане на касационното обжалване в приложното поле на чл.280, ал.1, т.2 и 3 ГПК по въпросите: (1) „Допустимо ли е съдът да разширява обхвата на силата на пресъдено нещо и при отхвърлен отрицателен установителен иск, че дадено лице не е собственик на недвижим имот, съдът да твърди априори, че това означава, че лицето (ответникът по такъв иск) е собственик на имота? ”, (2) „Възможно ли е мотивите и направените правни изводи по едно влязло в сила съдебно решение да имат обвързваща сила и/или сила на пресъдено нещо по отношение на неучаствали в самото производство страни (като изключим правоприемниците на страните по делото и евентуално разрешените с решението искания и възражения за право на задържане и прихващане)? ”, (3) „Допустимо ли е съдебният състав да включва в предмета на доказване по делото и да прилага преклузия на доказателства за факти, ноторно и служебно известни на съда, а именно - влязлото в сила друго съдебно решение? ”, (4) „Възможно ли е по едно и също дело съдът да се позове на служебното начално и на чл. 297 от ГПК относно задължителната сила на влязлото в сила решение за съда, който го е постановил, за всички съдилища, учреждения и общини в Р. Б. и едновременно да откаже приложението на горепосочените принципи, т. к. дадено влязло в сила съдебно решение не е приложено по делото? ”, (5) „При извършен въвод в процесния недвижим имот, който в последствие е отменен като незаконосъобразен по отношение на извадения от него владелец, възстановява ли се със задна дата придобивната давност на владелеца, който е бил незаконно отстранен от имота, към момента на осъществяване на въвода в имота? ” и (6) „При приложение на хипотезата на чл. 81 от Закона за собствеността следва ли да се посочат началната и крайната дата на периода, през който владението е било изгубено? ”.

Касационното обжалване не може да се допусне и по така поставените въпроси. Първият от въпросите не е обуславящ изхода на спора по предявения от М. С. О. срещу Е. Д. Н. иск по чл.108 ЗС. Произнасяйки се по този иск съдът е формирал извод, че ищцата е собственик на имота въз основа на представения с исковата молба нотариален акт от 27.12.2006 г. В срока по чл.131 ГПК касаторката Е. Д. Н. е оспорила правата на О., противопоставяйки им възражение за изтекла в нейна полза придобивна давност. По отношение решение № 324/10 от 13.07.2011 г. по гр. д.№ 378/2009 г. на ВКС, І г. о. е поддържала, че е неотносимо. Не е възразявала, че нотариалният акт от 27.12.2006 г. не е произвел транслативно вещно-правно действие. При липсата на подобно възражение, с оглед диспозитивното начало в процеса, съдът е бил длъжен да зачете сделката от 27.12.2006 г. като легитимираща М. С. О. като собственик, без да подлага на обсъждане въпроса бил ли е собственик на вещта продавача Б. Б. или не. Вторият въпрос също не е обуславящ изхода на спора по предявения от М. С. О. срещу Е. Д. Н. иск по чл.108 ЗС, доколкото последната е страна в производството, приключило с постановяването на решение № 324/10 от 13.07.2011 г. по гр. д.№ 378/2009 г. на ВКС, І г. о. и по отношение на нея същото разпростира своите субективни предели на силата на пресъдено нещо съобразно чл.298, ал.1 ГПК, а по отношение на М. О. – на основание чл.298, ал.2 ГПК. Третият и четвърти въпроси не са подкрепени от никаква обосновка относно това какво налага произнасянето на ВКС в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, респ. в каква насока е исканото произнасяне. Петият и шестият въпроси са поставени некоректно, тъй като предполагат по делото да е формиран извод, че Е. Н. се е намирала в имота в качеството на владелец, а такъв извод не присъства в обжалваното решение. Напротив (както се посочи по-горе) както спрямо С. Н., така и по отношение на Е. Д. Н. изрично е прието, че след продажбата на имота на Ц. Д., Е. Н. е останала да живее в имота като наемател, т. е. държател. Това е решаващият мотив, поради който възражението на тази касаторка за изтекла в нейна полза придобивна давност е намерено за неоснователно, поради което разсъжденията на съда относно приложението на чл.81 ЗС нямат обуславящо значение за изхода на спора.

С оглед настоящото произнасяне касаторите следва да понесат отговорността за направените от ответницата по касация разноски за защитата й срещу отделните касационни жалби, както следва: Е. Д. Н. следва да заплати сумата 1 500 лева съобразно Д. от л.36, а С. Д. Н. следва да заплати сумата 1 500 лева съобразно Д. от л.73.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 3172 от 07.05.2014 г. на Софийски градски съд, ГО, ІV „г” състав, постановено по в. гр. д.№ 17325/2013 г.

ОСЪЖДА Е. Д. Н. ДА ЗАПЛАТИ на М. С. О. сумата 1 500 (хиляда и петстотин) лева - разноски за защитата пред ВКС.

ОСЪЖДА С. Д. Н. ДА ЗАПЛАТИ на М. С. О. сумата 1 500 (хиляда и петстотин) лева - разноски за защитата пред ВКС.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: