Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на Г. Т., [населено място], [улица] срещу Решение №81 от 19.05.2017 г. на Административен съд, [населено място], постановено по административно дело №37/2017 г.

С обжалваното решение съдът отхвърля жалбата на г-н Т. срещу Заповед №17-1139-000037 от 01.02.2017 г. на началника на сектор „Пътна полиция“ в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, [населено място], с която на основание чл. 171, т. 2а от Закон за движение по пътищата е приложил принудителна административна мярка „прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство“ за срок от една година.

Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът не е обсъдил доводите за нищожност на оспорения акт, не е извършил задълбочена проверка съгласно чл. 168 АПК.

Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отмени оспорената заповед. Претендира направените по делото разноски. Касаторът се представлява от адв. А. И., Адвокатска колегия, [населено място].

Ответникът по касационната жалба - началникът на сектор „Пътна полиция“ в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, [населено място], не взема становище.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Решението е постановено при изяснени фактически обстоятелства и правилно прилагане на материалния закон.

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е основателна.

За да постанови обжалваното решение съдът приема от фактическа страна, че:

1. Г. Не Т. е собственик на лек автомобил, марка „Ауди“, модел „А-6“, регистрационен №KU 4110 АС.

2. На 01.02.2017 г., около 21,45 часа, компетентните органи установяват, че г-н Т. управлява собствения си лек автомобил в [населено място], по първокласен път І-6, при комплекс [наименование], посока на Граничния контролно-пропусквателен пункт – Г., след употреба на алкохол, установено с техническо средство – 1,32 промила, и кръвна проба – 1,48%. За нарушението е съставен акт за установяване на административно нарушение №828742.

3. На 01.02.2017 г., със Заповед №17-1139-000037, издадена на основание чл. 171, т. 2а от ЗДвП (ЗАКОН ЗЗД ДВИЖЕНИЕТО ПО ПЪТИЩАТА) (ЗДвП), началникът на сектор „Пътна полиция“ в Областната дирекция на вътрешните работи, [населено място], прилага на г-н Т. принудителна административна мярка „прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство“ за срок от една година. 4. По делото са представени от ответника:

а) протокол за химическа експертиза за определяне на концентрацията на алкохол или друго упойващо вещество в кръвта на Г. Т.;

б) Заповед №277з-91 от 23.01.2015 г. на директора на Областната дирекция на министерството на вътрешните работи, [населено място], с която на длъжностни лица в областната дирекция, в т. ч. на началника на сектор „Пътна полиция“, е делегирано правомощието да прилагат принудителни административни мерки по чл. 171, т. 1, 2, 4, 5, б. „а“ и т. 6 ЗДвП.Зедта е издадена на основание Заповед №8121з-48 от 16.01.2015 г. на министъра на вътрешните работи.

Въз основа на така установените факти съдът приема от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в исканата от закона форма и при спазване на административнопроизводствените правила. Съдът приема, че актът е и материално законосъобразен. Органът правилно е приложил принудителната мярка по отношение на г-н Т.. Факта, че г-н Т. е гражданин на Бивша югославска република Македония, не го освобождава от задължението да спазва законите на страната и по отношение на него е приложима предвидените в чл. 171, т. 2а ЗДвП принудителна мярка.

За неоснователен съдът приема довода на г-н Т. за несъразмерност на срока на принудителната мярка. Съдържанието на алкохол в кръвта – 1,48 промила, което е над границата, за която е предвидена наказателна отговорност, обосновава срока на принудителната мярка.

Въз основа на това съдът прави извод за законосъобразност на оспорената заповед и отхвърля жалбата. Изводът на съда е неправилен.

Касаторът твърди, че обжалваното съдебно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Доводите, които излага в подкрепа на твърдяните пороци на обжалваното съдебно решение са изключително пестели. Те се ограничават до необсъждане от съда на доводите за „липса на материална компетентност от издаващия орган да отменя административни актове на органи на чужда държава“ и неизвършване на задълбочена проверка на оспорения акт по чл. 168 АПК.

Проверката за съответствието на съдебното решение с материалния закон касационният съд е длъжен да извърши и служебно, с оглед на чл. 218, ал. 2 АПК, поради което съдът не следва да се ограничи до доводите на касатора досежно този порок на съдебното решение.

По делото не се спори, че г-н Т. е чужденец по смисъла на чл. 2, ал. 1 от ЗЧРБ (ЗАКОН ЗЗД ЧУЖДЕНЦИТЕ В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ) (ЗЧРБ). По делото съдът не е установил какъв е правният статус на г-н Т. по отношение на пребиваването му в страната, но това е ирелевантно, защото, съгласно чл. 27, ал. 2 от Конституцията, чужденците, които пребивават в страната, имат всички права и задължения по Конституцията и законите, с изключение на правата и задълженията, за които се изисква българско гражданство. Това значи, че г-н Т., като всеки български гражданин е длъжен да спазва законовите изисквания за движение по пътищата и по отношение на него компетентните органи могат да прилагат принудителни административни мерки, при наличие на законовите предпоставки. Сочената от съда разпоредба на чл. 6 ЗЧРБ е конкретизация на конституционната норма досежно трите вида отговорност – гражданска, наказателна и административна, но с оспорената заповед не се възлага административна отговорност, а се прилага принудителна административна мярка.

За да бъде законосъобразна заповедта за прилагане на принудителна административна мярка е необходимо най-напред тя да е издадена от компетентен орган.

Съгласно разпоредбата на чл. 172, ал. 1 ЗДвП принудителните административни мерки по чл. 171 ЗДвП се прилагат с мотивирана заповед на ръководителя на службите за контрол или на оправомощени от тях лица.

По делото органът е представил Заповед №277з-91 от 23.01.2015 г. на директора на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, [населено място], с която е оправомощил началника на сектор „Пътна полиция“ да прилага принудителни административни мерки. Видно от мотивите на тази заповед, тя е издадена на основание Заповед №8121з-48 от 16.01.2015 г. на министъра на вътрешните работи. Тази заповед не е приложена по делото, но е ноторно, че с нея министърът на вътрешните работи определя областните дирекции на Министерството на вътрешните работи като служби за контрол по смисъла на чл. 165, ал. 1 ЗДвП.

С оглед на това и в съответствие с разпоредбата на чл. 172, ал. 1 ЗДвП директорът на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, [населено място], с приложената Заповед №277з-91 оправомощава длъжностни лица от областната дирекция, в т. ч. началника на сектор „Пътна полиция“, да издават заповеди, с които да прилагат принудителни административни мерки по чл. 171 ЗДвП.Стелно, издалият оспорената заповед орган е оправомощен да издава заповеди, с които да прилага принудителни административни мерки, но Заповед №277з-91 оправомощава началника на сектор „Пътна полиция“ за издаването на заповеди за прилагане на точно определени принудителни мерки – тези по чл. 171, т. 1, 2, 4, 5, б. „а“ и т. 6 ЗДвП. Процесната принудителна мярка е по чл. 171, т. 2а ЗДвП.Стелно, за прилагането на тази принудителна административна мярка не е налице надлежно оправомощаване на органа, издал оспорения акт.

Вярно е, че Заповед №277з-91 е издадена две години преди влизане в сила на разпоредбата на чл. 171, т. 2а ЗДвП и обективно не би могла да включва тази принудителна мярка в оправомощаването. Но избраният от органа – директора на областната дирекция, начин на изрично посочване на принудителните мерки, които могат да бъдат прилагани от началника на сектор „Пътна полиция“ изисква изрично оправомощаване и за мярката по чл. 171, т. 2а ЗДвП. Без изрично в нарочен писмен акт да е посочена и мярката по т. 2а на чл. 171 ЗДвП началникът на сектор „Пътна полиция“ няма правомощието да издава заповед, с която да прилага принудителната мярка. Факта, че в закона е предвидена възможност за делегиране на правомощия от ръководителя на службата за контрол на длъжностни лица от службата, както и факта, че оправомощаване е извършено за част от предвидените в чл. 171 ЗДвП принудителни мерки, не може да обоснове извода на съда за наличието на надлежно делегирана власт на издалия оспорената заповед орган.

Компетентност по делегиране чрез аналогия не може да се създава. За компетентността по делегация е необходимо винаги да има първо, законова възможност за делегиране, и второ, нарочен писмен акт, който изрично да възлага съответната компетентност. В случая, второто изискване не е налице – няма изричен писмен акт, който да делегира на началника на сектор „Пътна полиция“ правомощието да издава заповеди, с които да прилага принудителната административна мярка по т. 2а на чл. 171 ЗДвП.

Това прави оспорената заповед издадена от некомпетентен орган. Съдът като не установил този порок на оспорената заповед постановил неправилно съдебно решение. Тъй като порокът некомпетентност е толкова съществен, че води до липса на валиден правен акт, то проверката за законосъобразност на оспорения акт по останалите пороци на чл. 146, т. 2, 3, 4 и 5 АПК е лишена от правно основание. Това прави ненужно обсъждането на доводите на касатора досежно пропорционалността на срока на приложената принудителна мярка. Следва да се посочи, че съдът е изпълнил задължението си по чл. 9, ал. 4, чл. 170, ал. 1 и чл. 171, ал. 4АПК, но неправилно е ценил представените по делото доказателства във връзка с компетентността на органа.

Съгласно чл. 220 АПК в касационното производство е налице забрана за нови фактически установявания. С оглед на това и на факта, че настоящото съдебно производство е образувано по касационна жалба на адресата на акта, съдът следва да се произнесе при събраните по делото доказателства. От събраните по делото доказателства е видно, че оспореният отказ е издаден от началника на сектор „Пътна полиция“ в областната дирекция, без по делото да е доказано делегирането от директора на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, [населено място], на правомощие за издаване на заповед за прилагане на принудителна административна мярка по чл. 171, т. 2а ЗДвП.

Това прави оспореният отказ издаден от некомпетентен орган. Първоинстанционният съд, като не е установил този факт е постановил неправилно съдебно решение, което следва да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което да се обяви нищожността на обжалвания отказ. Тъй като административното производство не е започнало по искане на адресата на акта съдът не следва да връща преписката на органа за ново произнасяне.

С оглед на горното съдът следва да отмени обжалваното решение и вместо него да постанови друго, с което да обяви нищожността на Заповед №17-1139-000037.

С оглед на изхода от спора, направено от касатора искане и на основание чл. 143, ал. 1 АПК съдът следва да осъди Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, [населено място] – юридическото лице, в чиято структура е органът – ответник, да заплати на касатора направените по делото разноски. Видно от доказателствата по делото касаторът е направил разноски за държавни такси в размер на 10,00 и 5,00 лв. и 150,00 лв. адвокатско възнаграждение, договор за правна защита и съдействие №19635 от 07.03.2017 г.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение №81 от 19.05.2017 г. на Административен съд, [населено място], постановено по административно дело №37/2017 г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОБЯВЯВА нищожността на Заповед №17-1139-000037 от 01.02.2017 г. на началника на сектор „Пътна полиция“ в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, [населено място], с която на основание чл. 171, т. 2а от Закон за движение по пътищата на Г. Т., [населено място], [улица] приложена принудителна административна мярка „прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство“ за срок от една година.

ОСЪЖДА Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, [населено място], [населено място], ел. да заплати на Г. Т., [населено място], [улица] 165,00 (сто шестдесет и пет) лева разноски по делото.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.