Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл.119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).

Образувано е по касационна жалба на В. В. Д. срещу решение № 576/18.04.2016г., постановено по адм. дело № 758/2015г. по описа на Административен съд – Благоевград. Посочените в жалбата пороци въвеждат касационни основания по чл. 209, т. 3, предл. 1, 2 и 3 АПК - неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се отмяна на оспореното съдебно решение и постановяване на друго по същество на спора, с което да се отмени обжалвания административен акт. Претендира се присъждане на разноски.

Ответникът – Директор на Териториално поделение на Националния осигурителен институт гр. Б.д (ТП на НОИ – Благоевград) не ангажира становище по касационната жалба.

Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно и счита, че следва да бъде оставено в сила.

Върховният административен съд - шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.

С обжалвания съдебен акт, предмет на касационен контрол за законосъобразност, първоинстанционният съд отхвърля жалбата на В. В. Д. срещу Решение № 1040-01-29/08.09.2015 год. на Директора на ТП на НОИ гр. Б.д, с което е потвърдено разпореждане № ПОВН-15/10.01.2012 год. на Ръководител на контрола по разходите на ДОО при ТП на НОИ – гр. Б.д.

При постановяване на процесното решението първоинстанционният съд приема за безспорно установено, че Д. подава молба – декларация до дирекция на Районно управление „Социално осигуряване“ (РУ “СО”) гр. Б.д за изплащане на обезщетение за отглеждане на малко дете на основание чл.53 КСО. На оспорващата е разрешено ползването на отпуск за отглеждане на малко дете до две годишна възраст, считано от 28.07.2008 год. до 26.10.2009 год. Във връзка със Заповед № 746/03.11.2011 год. на Директора на РУ „СО“ гр. Б.д е извършена проверка на разходите на ДОО в [община]. След приключване на проверката е съставен констативен протокол № 92-00-97/08.12.2011 год., съгласно който детето А. Д. е родено на 26.10.2007 год. и е прието в Обединено детско заведение (ОДЗ) [населено място], яслена група [населено място] на 28.04.2009 год. Въз основа на съставения констативен протокол е постановено Разпореждане № ПОВН-15/10.01.2012 год. на Ръководител на контрола по разходите на ДОО, с което е разпоредено оспорващата да възстанови недобросъвестно полученото за периода 28.04.2009 год. – 30.09.2009 год. (включително) парично обезщетение за отглеждане на малко дете в размер на 1234.28 лева главница и 600.01 лева – лихви. Същото е потвърдено от Директора на ТП на НОИ с Решение № КРД-3/27.02.2015 год., като е възприето, че горното задължение произтича от неправилно изплатени парични обезщетения за отглеждане на малко дете до 2 години за периода 28.04.2009 год. – 30.09.2009 год., в който период детето А. Д. Д. е настанено в ОДЗ [населено място], яслена група [населено място]. Решението е оспорено пред Административен съд – Благоевград и с Решение № 1173/16.07.2015 год., постановено по адм. д.№ 247 по описа на съда за 2015 год. е отменено и преписката е върната на Директора на ТП на НОИ – гр. Б.д за ново произнасяне. Решението е влязло в сила на 07.08.2015 год. По повод на горното съдебно решение, Директорът на ТП на НОИ гр. Б.д с оспореното Решение № 1040-01-29/08.09.2015 год. оставя без уважение жалбата на оспорващата Д. и потвърждава разпореждане № ПОВН-15/10.01.2012 год. на Ръководител на контрола по разходите на ДОО при ТП на НОИ гр. Б.д. За установяване размера на полученото от оспорващата обезщетение за отглеждане на малко дете по делото е приложена съответна справка. Първоинстанционният съд обосновава извод относно неизпълнение от страна на оспорващата на задължението й да декларира промяната на обстоятелствата (настаняването на детето в детско заведение) в определения от закона тридневен срок. Съотнасяйки релевантната правна уредба към установената фактическа обстановка, решаващият съд приема за правилен и в съответствие с изискванията на материалния закон, извода на административния орган за неправомерно изплатеното на касаторката парично обезщетение за отглеждане на дете до навършване на двегодишна възраст, за периода 28.04.2009 год. – 30.09.2009 год. (включително), тъй като за същия период детето е било настанено в детско заведение.

В заключение, решаващият съд развива съображения за наличие на предпоставките на материалния закон за издаването на горното разпореждане, независимо, че едва в редакцията на чл.53, ал.4 от КСО от ДВ бр.49/2010 год., в сила от 01.07.2010 год. детските ясли са добавени в законовия текст. Изведено е, че за преустановяване изплащането на паричното обезщетение за отглеждане на дете до две годишна възраст при условията на чл.53, ал.4 от КСО (в редакцията му действала към момента на изплащане на паричното обезщетение) е без значение дали детето е настанено в детско заведение на пълна държавна издръжка или в детска ясла, позовавйки се на Тълкувателно решение № 77 от 17.IX.1980 год. на ОСГК.

Върховният административен съд - шесто отделение споделя изцяло изводите на първоинстанционния съд и намира постановеното от него решение за валидно, допустимо и правилно.

Решаващият съд изпълнява задължението си по чл. 168 АПК като извършва съответния съдебен контрол на оспорения административен акт по критериите, посочени в чл. 146 АПК и установява правнорелевантните за спора фактически обстоятелства. Направените правни изводи напълно се подкрепят от събраните доказателства и следва да бъдат споделени.

Настанено в детско заведение по смисъла на чл. 53, ал. 4 КСО е това дете, което е прието в детската ясла и не е отписано. С въведената промяна в текста Д. В. бр. 100/2010 г. е извършено уточнение, посочвайки като детско заведение и детските ясли, който смисъл до него момент се извлича по тълкувателен път от визираната разпоредба и във връзка с чл. 27, ал. 4 от Правилник за прилагане на ЗНП (ЗАКОН ЗЗД НАРОДНАТА ПРОСВЕТА). (В този смисъл решение № 7821/11.06.2010 г. по адм. дело № 5637/2010 г. на Върховния административен съд, VI отделение; решение № 14321/25.11.2010 г. по адм. дело № 8556/2010 г. на Върховния административен съд, VI отделение; решение № 3864/23.03.2010 г. по адм. дело № 13788/2009 г. на Върховния административен съд, VI отделение).

Неоснователни са наведените в касационната жалба възражения за неправилност на изводите в първоинстанционното решение по отношение на въпросите за спиране на давностния срок по чл.115 КСО.

Погасителната давност като юридически факт (разбиран като бездействие на кредитора или ненастъпване на други погасителни обстоятелства) не погасява правото на кредитора, а поражда правото на длъжника да възрази срещу дължимостта на вземането, което е насочено към кредитора. За изтекла погасителна давност може да се възразява и извънсъдебно, и в съдебен процес. П.ението произтича от материалноправното отношение между кредитора и длъжника. Възражението е право на длъжника да откаже изпълнение на кредитора си поради изтекла погасителна давност. Погасителната давност има за функция привеждането в съответствие на правното и фактическо основание - бездействието на кредитора е фактическото положение, в резултат на което, след изпълнение на предвидени в закона предпоставки, му се отказва възможността да го търси по принудителен ред. Позоваването на изтеклата погасителна давност обаче не води до погасяване на самото субективно право, за разлика от придобивната давност. Предвидените от законодателя срокове създават дисциплина в сложилите се материални правоотношения, тъй като стимулират кредиторите да упражняват правото си на вземане и допринасят за установяването на обективната истина. От друга страна, неприлагането на служебното начало при давността дава възможност неблагоприятните й последици да зависят от волята на длъжника. В случая, предвид данните по делото и с оглед на направеното от оспорващия възражение за изтекла погасителна давност на публичното вземане към него, решаващият съд е извършил задълбочен анализ за приложението на този институт и съществуване на вземането.

Погасителната давност е материалноправен институт, поради което и при липса на изрична правна норма, следва да се приложи тази разпоредба, която е в сила към момента на възникване на спорното правоотношение. Разпоредбата на чл. 115, ал. 1 от КСО (в редакцията й от ДВ бр. 109 от 2008 г., в сила от 01.01.2009 год.), подобно на чл. 171, ал. 1 от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К.) (ДОПК) предвижда вземанията на Националния осигурителен институт за неправилно извършвани осигурителни плащания, неоснователно изплатени парични обезщетения и надвзети пенсии и лихвите върху тях да се погасяват с изтичане на петгодишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, за която се отнася.

Решаващият съд правилно приема, че в случая, потвърденото разпореждане касае периода от 28.04.2009 год. - 30.09.2009 год., от което следва, че началният срок на погасителната давност е започнал да тече от 01.01.2010 год. и изтича на 01.01.2015 год. Разпореждане № ПОВН-15 на Ръководителя по контрола на разходите по ДОО при ТП на НОИ гр. Б.д е издадено на 10.01.2012 г., т. е. преди изтичане на петгодишния давностен срок.

За вземанията, след 01.01.2009 год., каквото е и процесното е приложима редакцията на нормата на чл.115 от КСО след изменението от ДВ бр. 109 от 2008 год., в сила от 1.01.2009 год. Към датата на издаване на оспореното разпореждане - 10.01.2012 год. петгодишният давностен срок не е изтекъл и вземането на НОИ не е било погасено по давност. Законосъобразен е извода на първоинстанционния съд досежно приложението на ДОПК за неуредените в КСО случаи при установяване на публични задължения.

Предвид гореизложеното, в конкретния случай относно спирането на давността (доколкото разпоредбата на чл.115 от КСО в относимата й редакция не съдържа правила) е приложима разпоредбата на чл. 172, ал. 1, т. 1 от ДОПК, съгласно която давността спира, когато е започнало производство по установяване на публичното вземане - до издаването на акта, но за не повече от една година. За започване на производството по установяване на публично вземане в хипотезата на възстановяване на неправилно изплатени суми за обезщетение за отглеждане на малко дете следва да се приеме издаването на разпореждането, от който момент спира да тече давността. Последната спира и в случаите, когато актът, с който е определено задължението, се обжалва, т. е. и за времето, през което се провежда административното и съдебното му оспорване съгласно чл. 172, ал. 2, т. 4 от ДОПК. Следователно в настоящия случай, давностния срок по чл.115, ал.1 от КСО не е изтекъл, както правилно възприема решаващият съд.

Атакуваният съдебен акт се основава на задълбочена преценка на събраните доказателства, издаден е в съответствие с приложимите за казуса материалноправни разпоредби, като е постановен при спазване на съдопроизводствените правила. При изготвянето на същия са взети предвид релевантните за спора обстоятелства и факти и изразените от страните становища по тях и е отговорено на всички относими инвокирани доводи.

Относно направеното възражение за необоснованост на съдебния акт, следва да се подчертае, че необосноваността като касационно основание опорочава формирането на вътрешното убеждение на съда в насоките, които не са нормирани от закона. Такива са грешките при прилагане на правилата на логическото мислене, на опитните правила, на каузалните връзки между явленията и др. Грешки от такова естество не са били допуснати от решаващия съд. Фактическата обстановка е точно установена и подведена под вярната правна квалификация, като формираните изводи се основават на събраните доказателства.

С оглед на изложеното настоящият състав намира, че обжалваното решение е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила.

Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд - шесто отделение, РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 576/18.04.2016г., постановено по адм. дело № 758/2015г. по описа на Административен съд – Благоевград. РЕШЕНИЕТО е окончателно.