ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 548
гр. София, 28.03.2023 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател: Жива Декова
Членове: А. Ц. Ф. Владимиров
като разгледа докладваното от Ф. В. К. гражданско дело № 20228002103641 по описа за 2022 година
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. И. И. чрез адв. К. против решение № 630 от 28.06.2022 г. по гр. д. № 732/2022 г. на Окръжен съд - Бургас.
Ответната страна - Изпълнителна агенция по рибарство и аквакултури (ИАРА) - [населено място] чрез юрк. П. е подала отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който се ангажира становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:
Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 687 от 13.04.2022 г. по гр. д. № 8960/2021 г. на Районен съд - Бургас. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от Н. И. И. против ИАРА искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 - т. 3, последният във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ: за признаване на уволнението му със заповед № 122/22.10.2021 г. на изпълнителния директор на ИАРА за незаконно и неговата отмяна; за възстановяване на предишната работа на длъжността „заместник изпълнителен директор на ИАРА и за осъждане на работодателя да заплати на ищеца обезщетение за оставане без работа за периода от 27.10.2021 г. до 27.04.2022 г. в размер на 21 555. 21 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване исковата молба - 22.12.2021 г. до изплащането.
Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел за безспорна по делото следната фактическа обстановка: ищецът Н. И. е назначен с трудов договор от 11.07.2017 г., сключен с изпълнителния директор на ИАРА, на длъжността „заместник изпълнителен директор на ИАРА; със заповед № 122/22.10.2021 г. на изпълнителния директор на ответната агенция на основание чл. 19а, ал. 2 от Закона за администрацията (ЗЗД) и чл. 4, ал. 4 от Устройствения правилник на ИАРА, считано от деня на връчването е прекратено трудовото му правоотношение по преценка на органа, който го е назначил, без предизвестие; прекратяването е настъпило с лично връчване на заповедта за уволнение на 02.11.2021 г. Като спорен въпрос по делото е определен моментът на връчване на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение и какви са обстоятелствата в тази връзка, съобразно факта, че в периода 27.10.2021 г. - 02.11.2021 г. ищецът е ползвал отпуск по болест. Посочено е, че първоинстанционният съд е изяснил делото от фактическа страна и е достигнал до правни изводи, които се споделят от въззивната инстанция, поради което на основание чл. 272 ГПК окръжният съд е препратил към мотивите на районния. С решението е съобразена разпоредбата на чл. 19а, ал. 2 ЗЗД, според която правоотношенията със заместник-министрите, областните управители, заместник областните управители, както и с посочените в чл. 19, ал. 4 от същия закон еднолични органи, техните заместници и членовете на колегиални органи, могат да бъдат прекратени без предизвестие от органа, който ги назначава, съответно определя, по негова преценка. Въззивният съд е приел, че ищецът, според заеманата от него длъжност, попада в обхвата на цитираната разпоредба и за прекратяване на трудовото му правоотношение е приложимо основанието по чл. 19а, ал. 2 ЗЗД - т. е. то се упражнява по преценка на органа, който е извършил назначението. Развити са доводи, че това основание за освобождаване е специално, като преценката не е обвързана с основанията по КТ, а е по целесъобразност и в този смисъл не подлежи на съдебен контрол. Според инстанцията по същество единствено меродавни при спор относно законосъобразността на уволнение на посоченото основание са две обстоятелства, които следва да се установят: дали лицето е заемало длъжност, посочена в чл. 19а, ал. 1 ЗЗД, за която се прилага чл. 19а, ал. 2 ЗЗД и дали освобождаването от длъжност е извършено от оправомощен за това орган. Прието е, че в тези случаи законът не поставя изисквания за мотивиране на уволнителната заповед чрез посочване на фактически основания, тъй като те са въпрос на целесъобразност и не подлежат на съдебен контрол. Въззивният съд е изложил аргументи в отговор на основното оплакване във въззивната жалба, касаещо ненадлежното според страната връчване на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение и момента от който тя е породила правните си последици. Изтъкнал е, че по делото липсват данни уволнителната заповед да е връчена на ищеца на 27.10.2021 г., поради което прекратяването на трудовото правоотношение с него не е настъпило на посочената дата, а на 02.11.2021 г., когато връчването е извършено. По довода на ищеца за нарушение на чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ при връчване на уволнителната заповед, доколкото за времето от 27.10.2021 г. до 02.11.2021 г. е бил във болнични, решаващият състав е приел, че този факт не опорочава прекратяването на трудовия договор. Предвид спецификата на конкретното трудово правоотношение е посочено, че за него е неприложима разпоредбата на чл. 333, ал. 1 КТ, поради което работникът не се ползва от там предвидената специална закрила. Изложени са съображения, че е без значение в случая в кой момент заповедта за прекратяване на трудовия договор е влязла в сила, след като уволнението е извършено от компетентния за това орган и при спазване на условията на чл. 19а, ал. 2 ЗЗД.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото -основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Поставени въпросите са със следното съдържание:
1. „От кой момент настъпва прекратяването на правоотношение възникнало съгласно Закона за администрацията и от значение ли е дата на връчването за заповедта за прекратяването/уволнението?;
2. „Допустимо ли е служебното правоотношение да бъде прекратено преди датата на връчването на заповедта за уволнение?.
Страната поддържа, че по поставените въпроси е налице основание за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (като възпроизвежда текстово разпоредбата), без да сочи конкретна съдебна практика, в отклонение с която да е постановено въззивното решение. Във връзка с поставените питания се прави искане за достъп до касация и по чл.
280, ал. 1, т. 3 ГПК с доводи за липсата на формирана съдебна практика по тях.
Обосновават се също предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК с твърдения, че съществува вероятност обжалваното решение да е нищожно, респ. недопустимо, а също и очевидно неправилно. Тук се сочи, че въззивният съд не е разгледал заявени от ищеца защитни възражения, а други такива е отхвърлил неправилно, а също и че решението му е постановено при неправилно тълкуване и прилагане на материалния закон.
Касационното обжалване не следва да се допуска.
Поставените въпроси не осъществяват общо основание и не могат да обосноват допускане на касационен контрол. Те се поставят на плоскостта на тезата на жалбоподателя, че процедурата по прекратяване на трудовото правоотношение е изцяло порочна, респективно издадената заповед се явява незаконосъобразна, неправилна и необоснована. Чрез навеждането им касаторът изразява несъгласието си с изводите на въззивния съд за неоснователност на предявените искове, доколкото прекратяването на трудовия договор в случая е извършено от компетентния за това орган, по преценка на последния и при спазване на условията по чл. 19а, ал. 2 ЗЗД. В изложението към касационната жалба страната по същество преповтаря фактите от касационната жалба, които според неговото убеждение са релевантни за спора, а не извежда питанията от решаващите мотиви на въззивния съд по конкретното дело и там дадените правни разрешения. Питане, което е изводимо от становище на страната по правилността на решението не притежава характеристиката на релевантен правен въпрос с обуславящо изхода по делото значение. То, по своята същност, съставлява касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, което се разглежда в производството по чл. 290 ГПК, но е извън предмета на това по селекция на касационната жалба - по чл. 288 ГПК. Наред с изложеното, въззивният съд е приел, че прекратяването на трудовото правоотношение с ищеца в хипотезата на чл. 19а, ал. 2 ЗЗД е настъпило на датата, на която уволнителната заповед му е връчена - т. е. придал е правно значение именно на този момент, от който насетне правната връзка между страните, основана на трудов договор е прекратена (преустановена). Изцяло ирелевантно е и второто питане, защото правоотношението с ищеца не е служебно, а трудово, поради което решаващият състав не е излагал съображения и формирал правни изводи във връзка с прекратяване на служебно правоотношение.
Непосочването на правния въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение е достатъчно основание да се откаже достъпа до касация без да се разглеждат заявените допълнителни предпоставки за това - вж. мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
За пълнота на мотивите следва да се посочи също така, че касаторът не е обосновал и специалните предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по повдигнатите въпроси - в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не се сочи съдебна практика на ВКС или ВС, вкл. задължителна такава, на която обжалваното въззивно решение да противоречи. Не са изложени и мотиви с какво отговорът на ВКС по въпросите ще допринесе за точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на постановките, дадени с т. 4 на ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. В тази връзка н е се представят доказателства за съдебна практика, която е формирана при неточно приложение на закона - чрез дадено неправилно според страната тълкуване на конкретни разпоредби и в резултат на това са обективирани правни разрешения, съвпадащи с приетите от въззивния съд, нито пък са ангажирани доказателства за съдебна практика, която касаторът счита, че следва да се актуализира.
Не се откриват също поддържаните пороци на въззивното решение и по трите хипотези на чл. 280, ал. 2 ГПК, съдържащи самостоятелни основания за допускане на касационно обжалване.
Решението не е нищожен съдебен акт. Доводът на страната е немотивиран, а и не се констатира с обжалваното решение въззивният съд да е излязъл извън пределите на правораздавателната си власт или да е разгледал спора и постановил решението в незаконен състав в нарушение на чл. 20, предл. 2 ГПК; същевременно съдебното решение е материализирано в надлежна писмена форма и е подписано от членовете на съдебния състав съобразно изискванията на чл. 235, ал. 4 и чл. 236, ал. 3 ГПК, като изразената от съда правораздавателна воля е ясно и разбираемо формулирана.
То не и процесуално недопустимо. Постоянна е практиката на ВКС в разбирането, че недопустимо е това решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. Недопустимо е решението, което е постановено въпреки липсата на правото на иск или ненадлежното му упражняване, както и когато съдът е бил десезиран. Недопустимо е решението, постановено след оттегляне или отказ от иска, при липса на искане за възобновяване на производство, спряно по взаимно съгласие на страните. Липсата на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка прави решението недопустимо. Когато порокът се състои в нередовност на исковата молба, която не е била отстранена, след дадения за това срок, решението също е недопустимо. Недопустимо е решението, когато въззивната и касационната инстанция са постановили решение по същество макар, че жалбите е следвало да се оставят без разглеждане, като недопустими, напр. при просрочие на въззивна жалба, когато това не е констатирано от съда. Решението е недопустимо, когато съдът се е произнесъл по непредявен иск или е постановил решение плюс петитум - т. е. в случаите, при които съдът е дал защита в обем по - голям от търсената. Изобщо, когато съдът е нарушил принципа на диспозитивното начало, решението се явява процесуално недопустимо. В настоящия случай такъв порок на въззивното решение не се установява.
Липсва и предпоставката по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за достъп до касация -сочената от страната очевидна неправилност на обжалваното решение. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила - т. е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Наред с изложеното, наличието на разглежданото селективно основание не се мотивира, а това е в задължение на касатора.
В заключение, не е обосновано приложно поле на сочените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2 ГПК, което има за правна последица недопускане до касационен контрол на въззивното решение.
При този изход на делото касаторът дължи на ответника по жалбата заплащане на поисканите разноски за настоящото производство под формата на юрисконсултско възнаграждение. Същото се определя в размер на 100 лв. съгласно правилата на чл. 78, ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 25а, ал. 3 от Наредбата за заплащането на правната помощ и чл. 37 от Закона за правната помощ.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, III г. о.
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 630 от 28.06.2022 г. по гр. д. №
732/2022 г. на Окръжен съд - Бургас.
ОСЪЖДА Н. И. И. с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място],[жк], вх. ., ет. ., ап. .. да заплати на Изпълнителна агенция по рибарство и аквакултури с адрес [населено място], [улица] сумата от 100 (сто) лева - разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове:
1.