О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

гр. София, № 1954/24.06.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на тринадесети май две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ИВАНОВА

ДИЛЯНА ГОСПОДИНОВА

като разгледа докладваното от съдия Господинова т. д. № 674 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от К. Б. А., М. Т. А. и Б. М. А. срещу решение № 333 от 11.12.2024 г., постановено по в. т.д. № 284/ 2024 г. по описа на Апелативен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 196/ 26.02.2024 г., постановено по гр. д. № 1479/ 2023 г. по описа на Окръжен съд - Варна. С първоинстанционното решение по предявен от „УниК. Б. АД срещу К. Б. А., М. Т. А. и Б. М. А. иск с правно основание чл. 135 ЗЗД е обявен за относително недействителен спрямо „УниК. Б. АД договор за дарение, сключен на 17.03.2022 г., с нотариален акт № 116, том I, peг. № 1673, дело № 103 от 2022 г. на нотариус peг. № 195 на НК, с който К. Б. А. и М. Т. А. са дарили на Б. М. А. собствеността върху поземлен имот с идентификатор -......... по КККР на [населено място], находящ се в [населено място], общ. Варна, обл. Варна, район „....“, „........“, с площ от 1 497 кв. м., заедно с построената в него еднофамилна вилна сграда с идентификатор ........ по КККР на [населено място].

В касационната жалба се излага оплакване за недопустимост на обжалваното решение, като се иска то да бъде обезсилено. Касаторите считат, че въпреки че са били налице предпоставките, предвидени в чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, въззивният съд не е спрял производството по иска по чл. 135 ЗЗД до приключване на преюдициалното за него друго дело, по което се разглеждат предявени искове по чл. 422 ГПК за установяване на вземанията по договора за кредит, с които ищецът се легитимира като кредитор на ответниците К. Б. А. и М. Т. А.. Намират, че доколкото по това производство от един от солидарните длъжници по кредитната сделка - Д. Б. Г., са оспорени вземанията на ищеца, то е от значение за развитието на настоящото дело, независимо че нито един от ответниците не е оспорил издадената срещу него заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК. Касаторите поддържат, че обжалваното решение е и неправилно поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост и искат то да бъде отменено. Заявяват, че по делото не е установено категорично, че ищецът има качеството кредитор на лицата, които са се разпоредили с притежаваните от тях имоти с договора за дарение, който се иска да бъде обявен за относително недействителен, тъй като исковото производство, имащо за предмет вземанията по кредитната сделка, не е приключило. Намират за неправилен изводът на въззивния съд, че дарителите са знаели, че със сключването на договора за дарение увреждат кредитора „УниК. Б. АД. Това е така, защото по образуваното от последния изпълнително дело е бил продаден имот, ипотекиран за обезпечаване на вземанията по договора за кредит, като след тази продажба и в продължение на три години кредиторът не е предприел допълнителни действия за обезпечаване на вземанията си, включително не е наложил тежест върху друг имот, собственост на длъжниците. С оглед на това те са считали, че могат свободно да дарят процесните имоти в полза на сина си, като запазят за себе си правото на ползване, каквито сделки се сключват обичайно в българските семейства. Касаторите се позовават и на допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение, изразяващо се в липса на изложени мотиви по всички техни възражения.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторите поставят няколко въпроса, по отношение на които намират, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Направено е и позоваване на това, че решението е вероятно недопустимо.

Ответникът по касация „УниК. Б. АД е подал отговор на касационната жалба, в който заявява, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Излага подробни съображения за това, че решението е правилно.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима.

За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд - Варна е приел, че предмет на разглеждане е конститутивен иск с правна квалификация чл. 135 ЗЗД, предявен от „УниК. Б. АД срещу К. Б. А., М. Т. А. и Б. М. А. за обявяване за относително недействителен спрямо ищеца на договор за дарение, сключен с нотариален акт № 116/ 17.03.2022 г., с който ответниците К. Б. А. и М. Т. А. са дарили на другия ответник Б. М. А. собствените си недвижими имоти, представляващи поземлен имот с идентификатор ....... по КККР на [населено място], находящ се в [населено място], общ. Варна, обл. Варна, район „.....“, „........“, с площ от 1 497 кв. м., заедно с построената в него еднофамилна вилна сграда с идентификатор ......... по КККР на [населено място]. Посочил е, че ищецът се легитимира като кредитор на парични вземания към ответниците К. Б. А. и М. Т. А., възникнали по договор за кредит от 20.03.2008 г. За тези вземания в полза на кредитора е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, по която солидарни длъжници са двамата ответници и лицето Д. Б. Г.. Ответниците не са подали възражение срещу заповедта за изпълнение, поради което спрямо тях тя е влязла в сила. Въззивният съд е счел, че за извода дали ищецът има качеството на кредитор на ответниците, които са се разпоредили със свое имущество с процесния договор за дарение, са ирелевантни фактите по оспорване на заповедта за изпълнение само от длъжника Д. Г. и по образуване с оглед на това на исково производство за разглеждане на предявени срещу това лице искове по чл. 422 ГПК, което към момента не е приключило. Това е така, тъй като солидарните длъжници на задълженията по договора за кредит са обикновени, а не необходими другари, поради което и установителен иск по чл. 422 ГПК може да бъде предявен само спрямо този от тях, който е подал възражение срещу заповедта за изпълнение, като по отношение на останалите, които не са подали възражение, заповедта за изпълнение влиза в сила. Въззивният съд е приел, че сключеният договор за дарение уврежда ищеца, защото води до намаляване на имуществото на неговите длъжници. Това увреждане не отпада поради факта, че в случая вземанията на ищеца по договора за кредит са били обезпечени с учредена ипотека върху друг имот, защото кредиторът не е ограничен да се удовлетвори само от него, а съгласно чл. 133 ЗЗД има право да направи това от цялото имущество на длъжниците. В случая е установено и това, че учреденото обезпечение не е било достатъчно за пълно удовлетворяване на кредитора, тъй като след продажба на ипотекирания имот е останала неудовлетворена част от вземанията по кредитната сделка. Въззивният съд е заключил, че длъжниците са знаели, че увреждат кредитора като сключват договор за дарение на собствените си недвижими имоти, защото към момента на извършване на сделката образуваното срещу тях изпълнително производство е било висящо и публичната продан на ипотекирания имот не е била окончателно приключила, като те са подавали много жалби срещу действията на съдебния изпълнител. Знанието на надарения за увреждането е счетено за ирелевантно, защото сключената сделка е безвъзмездна. Предвид изложеното въззивният съд е направил извод, че предявеният конститутивен иск е основателен, който съвпада с този на първоинстанционния съд.

На първо място при произнасяне по това дали са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, трябва да се посочи, че касаторите се позовават на неговата вероятна недопустимост, което представлява основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Наличието на този порок на решението е обосновано с това, че към момента на постановяването му е съществувала отрицателна процесуална предпоставка за упражняване на правото на иск, а именно висящ преюдициален спор по иск с правна квалификация чл. 422 ГПК, предявен от „УниК. Б. АД срещу Д. Б. Г., имащ за предмет вземанията по договор за кредит от 20.03.2008 г., които са същите вземания, с които ищецът се легитимира като кредитор на ответниците К. Б. А. и М. Т. А. по предявения в процеса иск по чл. 135 ЗЗД.

Съгласно задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 09.07.2019 г. по тълк. д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е недопустимо. Следователно соченият от касаторите порок е от такова естество, че ако съществува, би довел до недопустимост на обжалваното решение. С оглед на това настоящият съдебен състав трябва да се произнесе дали в случая са осъществени предпоставките за спиране на производството до приключване на друго гражданско дело, което се твърди да е преюдициално за него, и оттам дали има вероятност актът на въззивния съд да е недопустим.

Основанието за спиране на гражданското производство по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален за този, по който производството се спира. В мотивите на Тълкувателно решение № 8/07.05.2014 г. по тълк. д. № 8/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е посочено, че преюдициален е този спор, по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство.

Потестативното правото по чл. 135 ЗЗД принадлежи само на лице, което има качеството кредитор, поради което неговото възникване се предпоставя на първо място от наличието на действително вземане на ищеца към ответниците, които са се разпоредили със свое имущество със сделката, която се иска да бъде обявена за относително недействителна. В т. 2 от Тълкувателно решение № 2 от 09.07.2019 г., постановено по тълк. д. № 2/2017 г. по описа на ОСГТК на ВКС са дадени задължителни указания за това каква проверка извършва съдът, който е сезиран с конститутивния иск по чл. 135 ЗЗД, за това дали лицето, което е упражнило предвиденото в закона потестативно право, има качеството на кредитор на лицето, извършило действието, което се твърди да е увреждащо. В него е прието, че съдът по Павловия иск изхожда от положението, че вземането съществува, ако то произтича от твърдените факти, тъй като негов предмет не е самото вземане на кредитора, а потестативното му право да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка или друго действие, с които длъжникът го уврежда. Съдът може да приеме обратното само ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо. С оглед на това и с тълкувателното решение са дадени задължителни указания, че когато наред с висящото производство по предявен конститутивен иск по чл. 135 ЗЗД е налице и висящо исково производство, имащо за предмет вземането на кредитора, с което той се легитимира като носител на потестативното право, последното е от значение за правилното решаване на спора по отменителния иск и следователно е налице връзка на преюдициалност по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК между двете производства. Преюдициално за иска по чл. 135 ЗЗД обаче не може да бъде всяко дело, по което е предявен иск с предмет вземането на кредитора, а само такова, по който ще бъде постановено решение, което ще се ползва със сила на пресъдено нещо относно вземането, която ще важи между кредитора и длъжника, който се ответник по иска по чл. 135 ЗЗД.

По правилото на чл. 298, ал. 1 ГПК влязлото в сила съдебно решение е задължително само в отношенията между страните по делото, по което то е постановено, като съгласно чл. 223, ал. 1 ГПК силата на пресъдено нещо на решението важи, освен между главните страни в процеса, и в отношенията между третото лице помагач и насрещната страна по спора. От представените по делото доказателства е видно, че исковото производство, което касаторите твърдят да е преюдициално за настоящото, е образувано за разглеждане на предявени искове по чл. 422 ГПК с предмет вземания по договор за кредит, сключен на 20.03.2008 г., между „УниК. Б. АД, като кредитор, и К. Б. А., М. Т. А. и Д. Б. Г., като длъжници. Страни по него са „УниК. Б. АД, като ищец, и Д. Б. Г., като ответник. По това дело не са участвали нито като главни, нито като подпомагащи страни физическите лица, които са ответници по предявения иск по чл. 135 ЗЗД и които също са страни по договора за кредит от 20.03.2008 г., а именно К. Б. А. и М. Т. А.. Ето защо и решението, което ще бъде постановено в производството по предявените искове по чл. 422 ГПК, няма да се ползва със сила на пресъдено нещо спрямо тях. Този извод не се променя от факта, че исковото производство е образувано след проведено заповедно такова, в което като длъжници са участвали освен лицето Д. Б. Г. и двамата ответници при твърдения, че отговарят солидарно за изпълнение на задълженията, поети към ищеца по договора за кредит от 20.03.2008 г., за които се иска издаване на заповед за изпълнение. Установява се, че по това заповедно производство е издадена заповед за изпълнение срещу тримата солидарни длъжници, но само един от тях, който е Д. Б. Г., е подал възражение срещу нея, а останалите двама, които са ответниците К. Б. А. и М. Т. А., не са подали такова. В процеса солидарните длъжници имат качеството на обикновени другари, по отношение на които спорът за дължимостта на вземането към кредитора може да бъде разрешен по различен начин, поради което и подаденото от един от тях възражение срещу заповедта за изпълнение, с което се оспорва дължимостта на вземанията, за които тя е издадена, не ползва останалите, които не са подали такова в установения в закона преклузивен срок за това. Спрямо невъзразилите длъжници заповедта за изпълнение влиза в сила и поражда действие, като това не се влияе от развитието на производството по исковете по чл. 422 ГПК, предявени само срещу възразилия солидарен длъжник, срещу когото единствено са допустими. Следователно дори и с решението по тези искове да бъде отречено съществуването на вземания на ищеца към Д. Б. Г., възникнали по договора за кредит от 20.03.2008 г., това няма как да се противопостави на ответниците и оттам не би имало никакво значение за делото, образувано за разглеждане на иска по чл. 135 ЗЗД. С оглед на това висящото исково производство, на което се позовават касаторите, не е преюдициално за настоящото и не са били налице предпоставките за неговото спиране на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК от въззивния съд, поради което няма вероятност обжалваното решение да е недопустимо. Това означава, че не е осъществено основанието за неговото допускане до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК.

На следващо място, в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторите посочват, че в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по шест въпроса.

Първите два от тях са следните: 1) Следва ли въззивният съд да се произнесе по спорния предмет като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди изложеното във въззивната жалба? и 2) Допуснати ли са процесуални нарушения с липсата на собствени мотиви във въззивното решение и препращането към мотивите на първоинстанционния съд?.

Вторият от въпросите в частта, в която касае задълженията на въззивния съд да мотивира решението си дори когато препраща към мотивите на първата инстанция, не съответства на извършените по делото процесуални действия, защото от съдържанието на обжалваното решение е видно, че в него изобщо не е направено препращане към мотивите на първоинстанционния съд нито частично, нито изцяло. Ето защо той не е от значение за изхода на спора и не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. В останалата част тези въпроси засягат общ правен проблем и ще бъдат разгледани като един обобщен въпрос, който се отнасят до задълженията на въззивния съд при решаване на делото и конкретно до задълженията му да изложи мотиви в постановеното от него решение за направените собствени изводи, като обсъди всички събрани в процеса доказателства. Този обобщен въпрос касае прилагането на процесуалноправните норми в ГПК, уреждащи въззивното производство, поради което има характера на процесуалноправен и е обуславящ за изхода на спора.

По него е налице формирана съдебна практика, която е както тази, цитирана от касатора, така и служебно известната на съда такава. Това е задължителната практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, която е обективирана в много на брой решения, сред които са и следните: Решение № 240 от 15.01.2019 г., постановено по т. д. № 518/2018 г. по описа на ВКС, I т. о., Решение № 63 от 17.07.2015 г., постановено по т. д. № 674/2014 г. по описа на ВКС, II т. о., Решение № 192/29.01.2018 г., постановено по т. д. № 44/2017 г. по описа на ВКС, I т. о., Решение № 139 от 27.08.2024 г., постановено по т. д. № 2767/2022 г. по описа на ВКС, II т. о., Решение № 50168 от 09.12.2022 г., постановено по т. д. № 1983/ 2021 г. по описа на ВКС, II т. о. В тези актове е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК.

В изложението за допускане на касационно обжалване противоречието на въззивното решение с разрешенията, дадени в посочената съдебна практика, е обосновано с това, че апелативният съд не е изложил съображения по заявеното от ответниците възражение, че е налице висящо исково производство със страни „УниК. Б. АД и Д. Б. Г., което има за предмет вземанията на ищцовото дружество по договора за кредит от 20.03.2008 г., с които то се легитимира като кредитор на ответниците К. Б. А. и М. Т. А. по предявения иск по чл. 135 ЗЗД и по което до момента не е установено, че тези вземания съществуват. От мотивите на обжалвания акт обаче е видно, че въззивният съд е разгледал това възражение, като е извършил проверка за това кои субекти са страни по соченото исково производство и какъв е неговият предмет. В резултат на тази проверка е установил, че то се предхожда от образувано заповедно производство, по което в полза на ищеца „УниК. Б. АД е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК срещу ответниците К. Б. А. и М. Т. А. и солидарно задълженото с тях лице Д. Б. Г., както и че срещу тази заповед е подадено възражение само от последното физическо лице, но не и от ответниците. С оглед на това и като е приел, че солидарните длъжници на едно парично задължение са обикновени, а не необходими другари, въззивният съд е направил самостоятелен правен извод, че подаденото от солидарния длъжник Д. Б. Г. възражение не влияе върху правното положение на ответниците и по отношение на тях заповедта за изпълнение е влязла в сила и трябва да бъде зачетена при преценката дали ищецът има качеството на техен кредитор, като образуваното исково производство, по което те не са страна, е ирелевантно за делото. Предвид изложеното трябва да се приеме, че обжалваното решение е постановено в съответствие с разрешенията, дадени в цитираната съдебна практика на ВКС, и не е налице поддържаното от касаторите допълнително основание за неговото допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения процесуалноправен въпрос. Не е налице и второто сочено от касаторите основание за допускане на касационно обжалване по този въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, защото към момента е създадена практика на ВКС по него, като не е настъпил някакъв факт, който да налага нейното осъвременяване.

В изложението за допускане на касационно обжалване касаторите формулират и следния въпрос: Налице ли е основание за спиране на настоящото производство до приключване на в. т.д. № 634/2023 г. по описа на Апелативен съд - Варна, по което след указания на ВКС делото е върнато за ново разглеждане за установяване наличие на обективната предпоставка на предсрочна изискуемост?

Този въпрос всъщност се отнася до това дали са осъществени предпоставките по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на производството от въззивния съд до приключване на соченото друго исково производство, поради което той е свързан с доводите за вероятна недопустимост на обжалваното решение, които вече бяха разгледани от настоящия съдебен състав при обсъждане на самостоятелното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК.

Следващите два въпроса са: 1) Подлежи ли на изпълнение заповедта за изпълнение по отношение на необжалвалите я длъжници, в случай че по оспорване от друг съдлъжник се установи, че банката кредитор неоснователно е предявила вземане и кредитът не е бил предсрочно изискуем и към датата на издаване на заповедта за изпълнение не е установено вземането по размер? 2) Установената липса на предсрочна изискуемост по договор за банков кредит ползва ли солидарните длъжници независимо, че не са оспорили издадената заповед за изпълнение и че солидарните длъжници по договора за кредит са обикновени другари, а не необходими другари?

Въпреки че са формулирани отделно, с тези въпроси също се поставя един правен проблем, поради което ще бъдат обединени в един въпрос, който конкретизиран от съда съгласно указанията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., постановено по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, е: Оспорването от един от солидарните длъжници на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение, чрез подаване на възражение по чл. 414 ГПК ползва ли останалите солидарни длъжници, срещу които тази заповед за изпълнение е издадена, които не са подали възражение срещу нея в установения в закона срок за това?

Този въпрос е свързан с тълкуване на нормите, уреждащи последиците от подаване на възражение срещу заповедтa за изпълнение на парично задължение само от някое от солидарно отговорните лица, срещу които тя е издадена. Ето защо той има характера на правен. По него се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, като това е обусловило извода му за това дали ищецът има качеството кредитор на лицата, които са сключили договора за дарение, който се твърди да е увреждащ и оттам дали за него е възникнало потестативното право по чл. 135 ЗЗД. Ето защо по отношение на този въпрос е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По този въпрос касаторите се позовават на две от допълнителните основания за достъп до касация, които са тези по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, но не излагат конкретни съображения за осъществяването на нито едно от тях.

На първо място, те не сочат практика от вида на тази по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в противоречие с която този въпрос е разрешен от въззивния съд. Въпреки това, трябва да бъде отбелязано, че на съда е служебно известно, че по въпроса за това какви са последиците от подаване на възражение срещу заповедта за изпълнение само от едно от солидарно задължените лица, срещу които тя е издадена, е налице практика на ВКС. В съобразителната част по т. 5в от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г., постановено по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е прието, че солидарните длъжници имат самостоятелно материалноправно положение, като не са необходими другари както в исковото производство, така и в заповедното производство и произнасянето на съда по отношение на тях може да е различно. Този извод е направен по отношение на главния длъжник и поръчителя, но важи и за всички други лица, които отговарят солидарно без значение от основанието, на което е възникнала солидарната им отговорност. С оглед на това в тълкувателното решение е разяснено, че правен интерес от предявяване на установителен иск по чл. 422 ГПК е налице само по отношение на длъжник, оспорил вземането, за което е издадена заповед за изпълнение, чрез възражение, като по отношение на останалите солидарни длъжници, които не са подали възражение, заповедта за изпълнение на общо основание влиза в сила /чл. 416, предл. 1 ГПК/. От мотивите на обжалваното решение е видно, че апелативният съд се е позовал точно на тези разяснения, дадени в цитираното тълкувателно решение, и прилагайки ги е счел, че оспорването от един от тримата солидарни длъжници, който не е страна по делото, на заповедта за изпълнение на парично задължение, издадена в полза на ищеца за вземания, с които той се легитимира като кредитор на ответниците К. А. и М. А., няма действие по отношение на останалите двама, които са посочените ответници. Предвид това е заключил, че по отношение на ответниците издадената в полза на ищеца заповед за изпълнение е влязла в сила и образуваното производство за разглеждане на предявен иск по чл. 422 ГПК, по което те не са страна, не би имало значение за преценката дали ищецът се легитимира като техен кредитор. Това разрешение напълно съответства на даденото такова в посочената задължителна практика, поради което не е налице основанието за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, предвидено в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по поставения правен въпрос. Съществуването на съдебна практика по този въпрос изключва осъществяването на второто основание за достъп до касация, на което се позовават касаторите, което е това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Последният от поставените от касаторите въпроси е: В случай че по отношение на издадена заповед за изпълнение не е установено качеството кредитор на банката, то установено ли е правото й на иск по чл. 135 ЗЗД срещу ответниците? Този въпрос е свързан с доказването в производството по предявен иск по чл. 135 ЗЗД на качеството кредитор на ищеца спрямо лицата, които са извършили сделката или действието, които се твърди да са увреждащи. Както беше посочено в настоящото определение, с оглед на задължителните указания, дадени в т. 2 от Тълкувателно решение № 2 от 09.07.2019 г., постановено по тълк. д. № 2/2017 г. по описа на ОСГТК на ВКС, проверката, която прави съдът по конститутивния иск по чл. 135 ЗЗД за това дали ищецът има качеството кредитор, се извършва само въз основа на заявените от него в процеса правопораждащи факти на вземането, с което той се легитимира като такъв, като съдът изхожда от положението, че това вземане съществува, ако произтича от твърдените факти и може да приеме обратното само ако то е отречено със сила на пресъдено нещо. Следователно в производството по предявен иск по чл. 135 ЗЗД не се изисква съществуването на вземането, с което ищецът се легитимира като кредитор на лицата, извършили атакуваното действие или сделка, да бъде установено по делото при условията на пълно и главно доказване. Предвид това въпрос, свързан с доказването на това вземане, какъвто е поставеният от касаторите, няма как да е част от предмета на делото по Павловия иск. В допълнение следва да се посочи, че в случая въззивният съд е констатирал, че вземанията, които ищецът заявява, че има към ответниците, са установени по задължителен в техните отношения начин с влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, което изключва възможността те да бъдат оспорвани и съответно тяхното съществуване отново да се изисква да бъде доказвано в друг процес между същите страни при липса на твърдения за новонастъпили факти, какъвто е настоящият. Това също е аргумент, че формулираният въпрос е извън предмета на делото. След като въпросът не е включен в предмет на делото, то той не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК и по него не може да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.

По изложените съображения следва да се заключи, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 333 от 11.12.2024 г., постановено по в. т.д. № 284/ 2024 г. по описа на Апелативен съд - Варна.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 333 от 11.12.2024 г., постановено по в. т.д. № 284/ 2024 г. по описа на Апелативен съд - Варна.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.