Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Постъпила е касационна жалба с вх. № 260025 от 04.01.2021 г. от В. К. Щ. от [населено място], чрез пълномощника си адв. П. Г. от АК-Пазарджик, против въззивно решение № 260097 от 23.11.2020 г., постановено по в. гр. д. № 668/2020 г. на Пазарджишкия окръжен съд, с което като е потвърдено решение № 569 от 22.07.2020 г. по гр. д. № 1269/2019 г. на Пещерския районен съд, е отхвърлен като неоснователен предявеният от В. К. Щ. против ЕТ“Ангелов – И. А“ [населено място], иск с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ, за сумата от 5 851,14 лв., представляваща обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение поради придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в размер на шест брутни трудови възнаграждения, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 31.05.2019 г. до окончателното й изплащане и са присъдени разноски. Релевира касационните основания за отмяна на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК.

В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката поддържа, че с постановеното въззивно решение, с което е отхвърлен предявеният срещу ответника иск с правно основание чл. 223, ал. 3 КТ, въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси от материално и процесуално естество, значими за изхода на спора, в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като се е позовала на решение № 15 от 02.02.2016 г. по гр. д. № 2520/2015 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 206 от 31.07.2015 г. по гр. д. № 6832/2014 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 800 от 22.03.2011 г. по гр. д. № 776/2009 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 135 от 21.06.2019 г. по гр. д. № 165/2019 г. на ВКС, ІІІ г. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК и решение № 1501 от 03.10.2005 г. по гр. д. № 1044/2003 г. на ВКС, ІІІ г. о., постановено по стария процесуален ред. Поставените правни въпроси са: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички допустими и относими към предмета на спора доказателства в тяхната цялост в мотивите си и да формира изводите си след съвкупната им преценка или може да се позове само на избрана част от доказателствата, без да изложи съображения защо отхвърля като недостоверни останалите; 2. Длъжен ли е съдът да изложи мотиви при приложението на чл. `172 ГПК относно свидетелите и следва ли при направено оплакване относно достоверността на събраните от първоинстанционния съд показания и противоречието им със събраните писмени доказателства да направи допълнителна преценка дали показанията противоречат на определени писмени доказателства и да прецени заинтересоваността на свидетеля, който е в трудово правоотношение с работодателя/страна по делото/; 3. Следва ли ищецът при предявен иск по чл. 222, ал. 3 КТ да излага обстоятелства в исковата молба за причините, поради което спорът между страните не е разрешен доброволно и длъжен ли е работникът/служителят да представя доказателства пред съда, че надлежно е поканил работодателя за заплащане на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ и непредставянето на такава покана влияе ли на допустимостта и основателността на претенцията; 4. Длъжен ли е работодателят да начисли в разплащателна ведомост дължимото обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ и към коя дата/месец е длъжен да го начисли при наличието на прекратено трудово правоотношение с работника; 5. Достатъчно ли е да се приеме за доказано плащането на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ само на база РКО със зачерквания и корекции и осчетоводяване по касова книга, без да е доказан с първичен счетоводен документ – разплащателна ведомост, от която да е видно кога, как и колко и към кого е възникнало задължението на работодателя за изплащане на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ, за да може същото да се осчетоводи с вторични счетоводни документи. За последните три правни въпроса твърди, че разрешаването им е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Ответникът по касационната жалба ЕТ“Ангелов – И. А“ [населено място], представляван от И. Х. А., чрез пълномощника си адв. М. Т. от АК-Пловдив, в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК я оспорва като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставените правни въпроси. Претендира разноски за касационното производство.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:

Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.

За да отхвърли предявения иск с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ, въззивният съд е приел, че между страните е безспорно, че помежду им е съществувало валидно и безсрочно трудово правоотношение, продължило непрекъснато повече от 10 години, което е прекратено със заповед № 11 от 12.04.2019г. на работодателя, издадена на основание чл.326, ал.1 КТ, считано от 13.04.2019г., поради подадена писмена молба от работника на 12.03.2019г., поради навършване на пенсионна възраст. Заеманата преди уволнението длъжност от ищцата е „пакетировач“, като със заповедта е постановено да й бъдат изплатени общо 12 дни неползван платен годишен отпуск за две години, на основание чл. 224, ал.1 от КТ, като в заповедта няма посочено заплащане на работника на обезщетение за придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст/ПППОСВ/. Съдът е приел, че от представения разходен касов ордер/РКО/ № 4 от 15.08.2019г., подписан от ищцата, се установява, че тя е получила сумата от 6 000 лв. като обезщетение по чл.222, ал.3 КТ. Приел е за недоказани твърденията на ищцата, което е в нейна тежест с оглед характера на документа – частен свидетелстващ документ, подписан от нея, че е подписала празен РКО и по него реално е получила не сумата от 6 000 лв. като обезщетение при пенсиониране, както е отразено в него, а сумата от 400 лв. за извършен труд по граждански договор след прекратяване на трудовото правоотношение. Съдът е приел, че в случая процесният РКО е оформен на 15.08.2019 г. за получена от ищцата сума от 6 000лв., на основание чл.222, ал.3 КТ - обезщетение при пенсиониране за осигурителен стаж и възраст като е без значение дали тази сума е начислена във ведомостта за заплати за месеца, през който е прекратено трудовото правоотношение с ищцата. Приел е, съгласно заключението на изслушаната СЧЕ, неоспорена от страните, че всички изискуеми се счетоводни записвания и отразявания по плащането на тази сума вписана в РКО и запис като разход за работодателя са надлежно отразени и от счетоводна гледна точка съответните счетоводни операции и записвания са отразени надлежно, съгласно разпоредбите на ЗСч (ЗАКОН ЗЗД СЧЕТОВОДСТВОТО). От данните по делото, прецени в тяхната взаимна връзка и обусловеност въззивният съд е приел, че РКО е подписан от ищцата и удостоверява, че тя се е съгласила и е получила в брой сумата от 6 000лв. като обезщетение при придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст - чл.222, ал.3 КТ. Сумата е получена от ищцата, за което се е и подписала като е приел за недоказано твърдението й, че тя е подписала празен РКО, както и че е налице погрешно изписано основание за плащане в документа и че съдържанието на документа е вписано в последствие и след полагането на подпис от ищцата. В тази връзка е приел, че полагайки подписа си в този документ ищцата декларира неизгоден за нея факт, че получава сумата, която е вписана в документа, а в хипотеза, когато се твърди, че е подписан празен РКО, рискът е за страната която го е подписала тъй като тя се съгласява безрезервно да получи всичко онова, което бъде впоследствие вписано в документа. В случая съдът е приел, че не е установено ищцата да е била принудена неправомерно от работодателя или от друго лице от фирмата било под натиск, чрез сила или със заплаха, или по друг начин да подпише празен РКО, както и че тя е работила по граждански договор при ответника след прекратяване на ТПО и е получавала възнаграждение, тъй като липсва каквото и да било счетоводно отразяване на такива факти и обстоятелства, нито данни за внасяне на осигурителни вноски и данъци от ищцата или след подаване на декларация като самоосигуряващо се лице. Приел е също така, че е без значение за плащането на обезщетението кога е възникнало основанието за плащане, в случая м. април 2019 г., като няма пречка реално плащането да бъде извършено в един по-късен момент за което работникът би могъл да претендира лихва за забава върху това парично вземане. Няма пречка плащането да се извърши чрез РКО без да е начислено във ведомостите в хипотеза, когато към датата на плащане ТПО с работника е прекратено, както е сторено в конкретния случай и то със съгласието на работника и че в същност въз основа на РКО са направени съответните счетоводни записвания и отразявания, установени от заключението на СЧЕ. Въззивният съд е преценявал свидетелските показания, съобразно разпоредбата на чл. 172 ГПК. В заключение, съдът е приел, че ищцата е получила лично сумата от 6 000лв. на 15.08.2019г. въз основа на съставен РКО №4, представляваща обезщетение, дължимо от работодателя при прекратяване на ТПО, поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, надлежно осчетоводена и искът й с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ за сумата от 5 851,14 лв. като неоснователен, следва да бъде отхвърлен, до който извод е стигнал и първоинстанционния съд, чието решение е потвърдил.

Върховният касационен съд, настоящият състав на Трето гражданско отделение намира, че в случая не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по поставените правни въпроси. В представеното от касаторката изложение на основанията за допускане на касационно обжалване не се обосновава наличието на тези предпоставки. За да са налице основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК/приложима ред. Д.В., бр.86 от 27.10.2017г./, следва въззивният съд да се е произнесъл по даден правен въпрос от материално и/или процесуално естество, от който зависи изхода на спора и който да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС – т. 1 и/или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочените от касатора правни въпроси от значение за изхода на конкретното дело, са обусловили правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК и тяхното разграничение трябва да е ясно. В случая като основание за допускане на касационно обжалване са посочени основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

В представеното от жалбоподателката изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК първите два процесуалноправни въпроса са свързани с приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 172 ГПК и се свеждат до това, че съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, като преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение. В случая тези правни въпроси са от значение за изхода на спора, но същите не са решени от въззивния съд в противоречие със установената съдебна практика, уеднаквена с постановени от ВКС решения по реда на чл. 290 ГПК, включително и с тази, представена от касаторката, а в съответствие с нея. Така с решение № 470 от 16.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1318/2010 г., ІV г. о. и решение № 217 от 09.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 761/2010 г., ІV г. о. е прието, че съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени обстоятелства и върху закона. Той е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. В тази връзка съдът е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право като съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. В случая в съответствие с тази установена съдебна практика на ВКС, както и с тази посочена от касаторката/решение № 206 от 31.07.2015 г. по гр. д. № 6832/2014 г. на ВКС, ІV г. о. и решение № 135 от 21.06.2019 г. по гр. д. № 165/2019 г. на ВКС, ІІІ г. о., / по приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, въззивният съд е приел, че в случая ищцата, чиято е доказателствената тежест, не е установила при условията на пълно и главно доказване, съгласно чл.154, ал.1 ГПК, че процесния РКО, подписан от нея, е с невярно съдържание. От доказателствата по делото е приел, че той като частен свидетелстващ документ удостоверява, че тя се е съгласила и е получила в брой сумата от 6 000лв. като обезщетение при придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст - чл.222, ал.3 КТ. Приел е за недоказано твърдението й, че тя е подписала празен РКО, както и че е налице погрешно изписано основание за плащане в документа и че съдържанието на документа е вписано в последствие и след полагането на подпис от ищцата. В тази връзка е приел, че полагайки подписа си в този документ ищцата декларира неизгоден за нея факт, че получава сумата, която е вписана в документа, а в хипотеза, когато се твърди, че е подписан празен РКО, рискът е за страната която го е подписала тъй като тя се съгласява безрезервно да получи всичко онова, което бъде впоследствие вписано в документа. В случая съдът е приел, че не е установено ищцата да е била принудена неправомерно от работодателя или от друго лице от фирмата било под натиск, чрез сила или със заплаха, или по друг начин да подпише празен РКО, както и че тя е работила по граждански договор при ответника след прекратяване на ТПО и е получавала възнаграждение, тъй като липсва каквото и да било счетоводно отразяване на такива факти и обстоятелства, нито данни за внасяне на осигурителни вноски и данъци от ищцата или след подаване на декларация като самоосигуряващо се лице. Приетото от въззивния съд по приложението на чл. 172 ГПК е в съответствие с установената съдебна практика на ВКС, в т. ч. и тази, посочена от касаторката – решение № 800 от 22.03.2011 г. по гр. д. № 776/2009 г. на ВКС, ІV г. о., като е изложил подробни мотиви защо кредитира показанията на св. М., независимо от някои неточности в нейните показания, свързани с времето през което е изплатено обезщетението на ищцата. Приел е, че те са последователни, достоверни и безпротиворечиво установяват, че обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ е изплатено на ищцата и са извършени всички счетоводни записвания по издадения РКО за процесната сума, получената от ищцата, за което тя се е подписала, тъй като те са в съответствие и с останалите доказателства по делото – писмени и заключението на СЧЕ. В тази връзка съдът е приел, че от показанията на св. П., който не е очевидец, не се установява по категоричен начин дали и кога е работила ищцата по граждански договор, при какви условия и с какво заплащане като твърдяната от него практика в предприятието работниците да подписват празни РКО за възнагражденията си, не е достатъчно да се приеме, че и ищцата също е подписвала такива. Т.е. въззивният съд е извършил преценка по см. на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 172 ГПК, а обосноваността на изводите му не е основание за допускане на касационно обжалване. Евентуалната необоснованост на тези изводи е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след като въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол, какъвто не е настоящият случай.

Останалите три правни въпроса, посочени по-горе, така както са формулирани, не се явяват обуславящи за изхода на делото и не съставляват общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Това е така, тъй като за изхода на спора е без значение обстоятелството дали ищецът в исковата молба е изложил причините, поради които спорът между страните не е разрешен доброволно, както и наличието на покана до работодателя за изплащане на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ; относно задължението на работодателя да начисли в разплащателната ведомост дължимото обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ към определена дата и отразяването му в разплащателна ведомост като първичен счетоводен документ, поради което по тези въпроси не е налице и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.

С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението по поставените правни въпроси на заявените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

При този изход на делото пред настоящата инстанция, касаторката следва да бъдат осъдена да заплати на ответника по жалбата направените разноски за касационното производство в размер на 1 000 лв. адвокатско възнаграждение, съгласно представения списък на разноските по чл. 80 ГПК и представения договор за защита и съдействие от 12.02.2021 г.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 260097 от 23.11.2020 г., постановено по в. гр. д. № 668/2020 г. на Пазарджишкия окръжен съд, по касационна жалба с вх. № 260025 от 04.01.2021 г. от В. К. Щ. от [населено място].

ОСЪЖДА В. К. Щ. от [населено място] да заплати на ЕТ“Ангелов – И. А“ [населено място], представляван от И. Х. А. от [населено място] направените разноски по делото за касационното производство в размер на 1 000/хиляда/ лв.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: