Производството е по чл. 288 и сл. ГПК.

С решение № 260419 от 20. 01. 2021 г. по в. гр. д. № 14577/2019 г. на Софийски градски съд, II-Г въззивен състав, е потвърдено решение № 541575 от 21. 11. 2018 г. по гр. д. № 5257/2017 г. на СРС, ГО, 143 с-в, с което е признато за установено, по предявените от К. А. Т. и П. А. Т. против М. В. М., М. Д. Д.-М. и Л. А. Л. установителни искове за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК, че К. А. Т. и П. А. Т. са собственици, всеки от тях на по 1/2 идеална част, на недвижим имот - незастроено дворно място с площ от 845 кв. м., находящо се в [населено място], местност „Вилна зона Б.“, нанесено като поземлен имот с идентификатор. ... по кадастралната карта на [населено място], а по регулационния план от 1998 г. на вилна зона Б. съставляващо парцел. ...-им.. ..., в кв.. ...

Решението е обжалвано от Л. А. Л., чрез адв. К. С., САК, като неправилно, поради необоснованост на извода на въззивния съд, че процесният имот е бил собственост на наследодателя на ищците А. Т., необоснованост на извода, поради необоснованост на извода, че подписът положен за продавач в договора за покупко-продажба сключен с н. а. №. ... г. не е на А. Т. (този извод бил основан единствено на заключението на съдебно-почерковата експертиза, като са игнорирани показанията на нотариус К., според които същата е извършила проверка за установяване самоличността на явилите се лица), както и поради необоснованост на извода, че имотът не е владян от ответниците М. в периода 15. 11. 2002 г. – 30.06.2003 г. и от касатора Л. в периода 30. 06. 2003 г. до 12. 11. 2008 г. Твърди се и допуснато нарушение на материалния закон – чл. 79, ал. 1 и ал. 2 и чл. 70 ЗС, чл. 116 ЗЗД, чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД. Сочат се и допуснати процесуални нарушения – на чл. 235 и чл. 236 ГПК (необсъждане на всички събрани по делото доказателства, неизвършване на обстоен анализ на свидетелските показания поотделно и в съпоставка с писмените доказателства, липса на мотиви защо се дава вяра на показанията на едни свидетели, а показанията на други се игнорират), неправилна преценка на обсъдените, нарушение на чл. 172 ГПК. Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по поставени процесуалноправни въпроси. Жалбоподателят се позовава и на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

Подадена е касационна жалба и от ответниците М. В. М. и М. Д. Д.-М., чрез адв. К. М., с която се развиват съображения за неправилност на въззивното решение, поради допуснато нарушение на съдопроизводствените правила: необсъждане на събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и неизлагане на съображения защо се приемат за достоверни едни свидетелски показания, а други не, каквото е изискването на чл. 235 и чл. 236 ГПК; неправилна преценка на обсъдените доказателства; неразглеждане на направено от посочените ответници възражение по чл. 79 ЗС и по чл. 82 ЗС – за придобиване по давност на процесния имот от ответника Л., чрез владение, към което е присъединено и владението на праводателите му М. и М. М.; нарушение на чл. 172 ГПК. Твърди се и необоснованост на фактическите изводи, както и допуснато нарушение на материалния закон – чл. 79, 82, 83 ЗС и чл. 116 ЗЗД.Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

Ответниците по касационните жалби К. А. Т. и П. А. Т., с писмени отговори, подадени чрез процесуалния им представител адв. А. Г., са изразили становище за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, правилност на същото и неоснователност на касационните жалби. Претендират присъждане на разноски за касационната инстанция.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, за да се произнесе, съобрази следното:

За да достигне до извод за основателност на предявените от К. А. Т. и П. А. Т. против М. В. М., М. Д. Д.-М. и Л. А. Л. установителни искове за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК, въззивният съд е приел, че ищците са собственици на процесния имот на главното заявено придобивно основание – наследяване на А. Т., починал на 7. 05. 2015 г., който към смъртта си е бил собственик на процесния имот на основание договор за покупко-продажба, сключен с н. а. №. ... г., с Ц. Б. Т., а прехвърлителката Ц. Б. Т. е била придобила собствеността върху продадения имот на основание земеделска реституция по РПК № 4147/4. 06. 1993 г. и договори за доброволна делба от 6. 07. 1995 г. и 13. 12. 2000 г.

За неоснователно е прието възражението на ответниците М. за придобиване на собствеността върху имота на основание договор за покупко-продажба, сключен с н. а. №. ... г., между тях и наследодателя на ищците А. Т.. Този договор е приет за нищожен на основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 ГПК, като сключен при липса на съгласие от страна на продавача, предвид установеното от заключението на съдебно-почерковата експертиза, че подписът, положен за продавач, не е на А. Т., а е на лице, представило се за А. Т. и опитало да имитира подписа му. Прието е, че този извод не се разколебава от показанията на нотариус К., според които същата е извършила лично проверка на самоличността на явилите се страни по сделките, тъй като едва след 2009 г. на нотариусите е предоставен достъп до полицейските база данни за проверка документите за самоличност на явилите се лица. Прието е за недоказано възражението на ответниците М., че наследодателят на ищците е извършил плащане на продажната цена, знаел е за сделката и с конклудентни действия е потвърдил същата. Обратното – доказано е, че с редица молби по прекратеното гр. д. № 20527/2003 г. на СРС, 38 с-в наследодателят на ищците е твърдял, че не е присъствал на сделката и не е подписвал нотариалния акт. А и нищожната правна сделка не подлежи на последващо саниране чрез потвърждаване на действията.

За неоснователно е прието възражението на ответниците М. за придобивна давност – заявеният от същия период на владение (от сключване на договора на 15. 11. 2002 г. до продажбата на имота на ответника Л. на 30. 06. 2003 г.) е под предвидената в чл. 79 ЗС продължителност. Прието е, че направеното от ответниците М. възражение за придобивна давност, изтекла в полза на ответника Л., е недопустимо и не следва да се разглежда, тъй като същите не притежават процесуална легитимация по чл. 26, ал. 2 ГПК да предявяват чужди права (на ответника Л.).

За неоснователно е прието възражението на ответника Л. за придобиване на собствеността върху процесния имот на основание договор за покупко-продажба, сключен с ответниците М., с н. а. №. ... г. – същият е придобил от несобственик, предвид нищожността на придобивното основание на праводателите му М..

Прието е, че с отговора на исковата молба по чл. 131 ГПК, подаден от ответника Л., последният не е направил възражение за придобивна давност, а само е оспорил твърдението на ищците за осъществявано от тях владение върху имота. Такова възражение не е било направено и в прекратеното гр. д. № 20527/2003 г. на СРС, 38 с-в.

Дори да се приеме, че възражение за придобивна давност е направено в срока по чл. 131 ГПК, то същото е недоказано и неоснователно. Ответникът Л. е поискал само един свидетел за установяване на твърдението си, че ищците не владеят и не са владели имота – св. Н. К., от чиито показания е установено, че същият, в качеството си на брокер на недвижими имоти, за пръв път е посетил имот в кв. Б., предлаган от ответника Л. за продажба, преди три години – т. е. през 2015 г. Настоящият иск, спиращ течението на придобивната давност, е предявен на 27. 01. 2017 г., до който момент е било невъзможно изтичането и на кратката 5 годишна придобивна давност.

Прието е, че показанията на свидетелите К. П. и Л. П. не следва да се обсъждат при преценка възражението за придобивна давност на ответника Л. (ако се приеме, че такова е направено), тъй като тези свидетели са ангажирани от ответниците М., по повод направеното от тях недопустимо възражение за придобивна давност, изтекла в полза на ответника Л., а и ответникът Л. не е направил изявление искането за разпит на доведените от ответниците свидетели да се счита и за негово доказателствено искане.

Прието е, че данните по прекратеното гр. д. № 20527/2003 г. на СРС, 38 с-в, също не обосновават извод за упражнявано владение от ответника Л.. Действително, с молба от 13. 11. 2003 г. пълномощникът на ищеца А. Т. – адв. В., е признала, че към посочената дата фактическа власт върху имота е упражнявал Л.. Установено е, обаче, от показанията на свидетелите на ищците – св. Д. Ц., техен едноутробен брат, С. П. и Х. А., че още през 2005 г. ищците са си върнали владението върху имота, а владението на ответника Л. е било прекъснато (в периода 2005 г. - 2008 г. спорното място е било оградено с ограда, поставена от ищеца К. А. Т., баща му А. Т. и свидетелите Ц., П. и А.). Показанията на свидетеля Ц. са обсъдени по реда на чл. 172 ГПК, като е прието, че същите се подкрепят от показанията и на другите свидетели на ищците и не се оборват от показанията на свидетелите на ответниците М.. Не са ангажирани доказателства от ответника Л. след 2005 г. отново да е установил фактическа власт върху спорния имот.

В изложението на основанията по чл. 280 ГПК към касационната жалба на Л. А. Л. са поставени следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да направи преценка на извънсъдебно признание на факт от праводател на страна по спора, с оглед на всички останали доказателства и обстоятелства по делото.

2. Следва ли съдът да приеме безусловно показанията на свидетел само заради факта, че е бил очевидец, ако показанията му противоречат на показанията на други свидетели, както и следва ли да изложи аргументи защо кредитира едни показания за сметка на други.

3. При направено възражение за придобивна давност в срока по чл. 131 ГПК, дали възражението за присъединяване на владение по чл. 82 ЗС се преклудира с изтичане на срока по чл. 131 ГПК или може да бъде направено на по-късен етап от процеса.

Първите два въпроса се поставят във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а третият – във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по първия въпрос.

В съответствие с указанията по приложението на чл. 175 ГПК, дадени с посоченото и представено от касатора решение № 108 от 25. 06. 2020 г. по гр. д. № 1538/2019 г. на ВКС, 4 г. о. и на останалите решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, посочени във връзка с този въпрос, въззивният съд е приел за доказано твърдението на ищеца, че в молба от 13. 11. 2003 г., подадена от адв. В., като пълномощник на А. Т. по приключилото гр. д. № 20527/2003 г. на СРС, се съдържа признание на обстоятелството, че към този момент (13. 11. 2003 г.) фактическа власт върху имота е упражнявал Л. Л.. Изводът, че през 2005 г. фактическата власт на Л. Л. върху имота е отнета от ищците и няма данни ответникът Л. след 2005 г. отново да е завладял имота не е резултат от незачитане на направеното от наследодателя на ищците признание по приключилото гражданско дело, а се базира на събраните в настоящото исково производство гласни доказателства (свидетелите Д. Ц., С. П. и Х. А.), установяващи факти, осъществили се след 13. 11. 2003 г. – ограждане на имота от ищците и наследодателя им в периода 2005 г. – 2008 г.

Вторият въпрос е поставен във връзка с оплакването на касатора, че съдът е кредитирал изцяло показанията на свидетелите на ищеца, без да посочи налице ли е несъответствие на тези показания с останалите доказателства по делото.

В съответствие с посочената и представена от жалбоподателя практика на ВКС – решение № 312 от 11. 01. 2018 г. по гр. д. № 191/2017 г., 4 г. о., решение № 700 от 28. 10. 2010 г. по гр. д. № 91/2010 г., 4 г. о., решение № 194 от 2. 07. 2012 г. по гр. д. № 92/2012 г., 2 г. о., решение № 24 от 28. 01. 2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г., 1 г. о. и решение № 570 от 6. 11. 2009 г. по гр. д. № 4112/2008 г., 2 г. о., въззивният съд е обсъдил показанията на двете групи свидетели – както на свидетелите, посочени от ищците, така и на свидетеля, ангажиран от ответника Л. Л.. Направил е съвкупна преценка на показанията на свидетелите на ищците, на показанията на свидетеля на ответника Л., на писмените доказателства, на доказателствата към приложеното гражданско дело, поотделно и в тяхната взаимовръзка, анализирал е същите и е достигнал до фактическия извод, че след 2005 г. фактическа власт върху имота са упражнявали само ищците и наследодателят им, но не и ответникът Л.. Оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения при преценка на гласните и писмени доказателства, както и за необоснованост на фактическите изводи по съществото си представляват касационни основания за неправилност на съдебния акт по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, чиято основателност би могла да се прецени само при постановяване на решение по чл. 290 ГПК. Обсъждането им във фазата по чл. 288 ГПК, вр, чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е недопустимо, тъй като в тази фаза се преценява налице ли са основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 или 3 ГПК за допускане до касационно обжалване, но не и правилността на атакувания акт.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по третия въпрос. Обсъждането на въпроса би било от значение за изхода на настоящото дело, ако в срока по чл. 131 ГПК ответникът Л. бе направил възражение за придобивна давност. След като такова не е заявено с отговора на исковата молба и е преклудирано, то е безпредметно да се обсъжда въпросът преклудира ли се незаявеното в срока по чл. 131 ГПК твърдение за присъединено давностно владение по смисъла на чл. 82 ЗС. На следващо място, решаващата воля на въззивния съд е обусловена от фактическия извод, че след 2005 г. ответникът Л. не е упражнявал фактическа власт върху процесния имот. След като въпросът не е от решаващо значение за изхода на конкретното дело и съгласно указанията по приложението на чл. 280 ГПК, дадени с ТР № 1/2010 г., т. 1, то същият не покрива критериите на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, а това е достатъчно за недопускане до касационно обжалване на въззивното решение, без да е необходимо да се обсъждат специалните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК.

Не е налице очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е приложена отменена или несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес, нито е налице липса или пълна неразбираемост на мотивите към решението. Не е налице и явно несъответствие между изводите на съда и установените по делото факти.

В изложението на основанията по чл. 280 ГПК към касационната жалба на М. В. М. и М. Д. Д. - М. са поставени следните въпроси:

1. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото и всички възражения на страните поотделно и в тяхната съвкупност.

2. Длъжен ли е съдът, при разпит като свидетел на брат на страна и с оглед разпоредбата на чл. 172 ГПК да обоснове извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да повлияе на достоверността на показанията му.

3. В кои случаи започналата да тече придобивна давност се счита за прекъсната.

4. Длъжен ли е съдът да приложи презумпцията по чл. 83 ЗС.

5. Какво доказване е необходимо за оборване на презумпцията по чл. 83 ЗС и чия е тежестта за оборването й.

6. Допустимо ли е ответник по иск да направи възражение за придобивна давност, изтекла в полза на друг ответник – приобретател на собствеността от ответника направил възражението.

Първите пет въпроса са поставени във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а шестият – във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по първия въпрос.

В съответствие с формираната по въпроса практика на ВКС, съставът на градския съд, съобразявайки се с правомощията си на въззивна инстанция, разрешаваща по същество материалноправния спор, е разгледал и обсъдил изложените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, както и възраженията в отговора на въззивната жалба. В пределите очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК, е подложил на самостоятелна преценка релевантните доказателства и е обсъдил защитните тези и доводи на страните. Тези изводи са намерили отражение в мотивите към въззивното решение, съгласно изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК.

Необсъждането на въззивната жалба срещу първоинстанционното решение по приключилото гр. д. № 20527/2003 г на СРС, 38 с-в, подадена от наследодателя на ищците А. Т. през 2006 г., както и на мотивите към въззивното решение, постановено по това дело, в които е прието, че наследодателят на ищците А. Т. не се е явил, за да отговори на поставен по реда на чл. 114 ГПК отм. въпрос, се дължи на обстоятелството, че същите касаят направеното от ответниците М. възражение за придобиване по давност на процесния имот от ответника Л., което възражение е прието за недопустимо предвид забраната на чл. 26, ал. 2 ГПК да се упражняват чужди материални субективни права, освен в изрично предвидените в закона случаи.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по втория въпрос.

Действията на въззивния съд по обсъждане показанията на свидетеля Д. Д. съответстват на указанията по приложението на чл. 172 ГПК, дадени с решение № 8 от 19. 03. 2018 г. по гр. д. № 1285/2017 г. на ВКС, 3 г. о., решение № 79 от 12. 07. 2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. на ВКС, 4 г. о., решение № 100 от 8. 05. 2018 г. по гр. д. № 1737/2017 г., 4 г. о., решение № 110 от 17. 07. 2018 г. по гр. д. № 3763/2017 г., 3 г. о., решение № 131 от 12. 04. 20-13 г. по гр. д. № 1/2013 г., 4 г. о., решение № 265 от 10. 09. 2015 г. по гр. д. № 5088/2014 г., 4 г. о., решение № 183 от 30. 06. 2017 г. по гр. д. № 4028/2016 г., 4 г. о. и др. Съдът се е съобразил с евентуалната му заинтересованост или предубеденост и е преценил показанията му в съвкупност с останалите събрани по делото доказателства и установените с тях факти.

На следващо място, показанията на свидетеля Д. имат отношение към заявеното от ответника Л. в първото открито съдебно заседание пред първоинстанционния съд, след изтичане на преклузивния срок по чл. 131 ГПК, възражение за придобивна давност, а не към възражението за придобивна давност на ответниците М., тъй като установяват обстоятелства, осъществили се след 30. 06. 2003 г. (прехвърляне имота на ответника Л.). В този смисъл, отговорът на въпроса не би повлиял на изхода на делото по исковете за собственост, предявени от ответниците М..

Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по трети, четвърти и пети въпрос.

Въпросите касаят въззивното решение в частта му по иска на К. А. Т. и П. А. Т. срещу Л. Л., съответно основателността на направеното от ответника Л., след изтичане на преклузивния срок по чл. 131 ГПК, възражение за придобивна давност, но нямат отношение към въззивното решение в частта му по иска на К. А. Т. и П. А. Т. срещу М. В. М. и М. Д. Д.-М. и направеното от тях възражение за придобивна давност, чрез упражнявано владение от 15. 11. 2002 г. (сключване на нищожен договор за покупко-продажба) до 30. 06. 2003 г. (прехвърляне на имота на ответника Л.). След като нямат отношение към иска за собственост срещу ответниците М. и към претендираните от тях права, въпросите не формират общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по шести въпрос.

Във връзка с тълкуването и прилагането на императивната норма на чл. 26, ал. 2 ГПК е създадена практика на ВКС. Предявяването на чужди права пред съд е недопустимо, освен в предвидените в закона случаи. Предвиденото в чл. 26, ал. 2 ГПК изключение от принципа на чл. 26, ал. 1 ГПК се отнася до случаите на процесуална субституция, при които процесуалният субституент е легитимиран да предяви чуждо материално право пред съда наред с лицето или вместо лицето, което е негов носител (според вида процесуална субституция). Тъй като представлява изключение от принципа на чл. 26, ал. 1 ГПК, процесуалната субституция е допустима само в изрично предвидените в закона случаи, например: чл. 134 ЗЗД, чл. 26, ал. 3 ГПК, чл. 222 ГПК, чл. 226, ал. 1 ГПК, 649 ТЗ - по исковете на синдика по чл. 645, 646 и 647 ТЗ, правото на държавните учреждения и предприятия да предявяват права на собственост на държавата и да отговарят по искове за собственост на вещи, чийто собственик е държавата, но които са им предоставени за стопанисване и управление. Изключенията са уредени изчерпателно и не обхващат случаите на житейски интерес от постигане на определен правен резултат. Те не обхващат и разглежданата хипотеза. В този смисъл са определение № 174 от 6. 03. 2014 г. по ч. гр. д. № 610/2014 г. на ВКС, 4 г. о., определение № 230 от 31. 05. 2018 г. по ч. гр. д. № 973/2018 г. на ВКС, 3 г. о., определение № 274 от 28. 06. 2019 г. по ч. т. д. № 978/2019 г., 1 т. о., определение № 150 от 13. 04. 2021 г. по ч. гр. д. № 494/2021 г., 3 г. о., решение № 60 от 19. 04. 2021 г. по гр. д. № 3359/2020 г., 1 г. о. и др.

Така формираната практика е приложима и при определяне на процесуалната легитимация на ответника да предяви с възражение свое право срещу ищеца, когато това право, ако бъде установено, ще доведе до отхвърляне на иска срещу този ответник. Процесуално легитимиран да предяви възражение за придобивна давност е ответникът носител на придобитото право на собственост, но не и друг ответник, който не е придобил собствеността на оригинерно основание, но има интерес искът срещу носителя на правото на собственост да бъде отхвърлен.

Настоящият състав споделя така формираната практика, не счита, че е налице необходимост същата да бъде променена, поради което обсъждането на въпроса не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

В обобщение, не са налице основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и по двете касационни жалби.

При този изход жалбоподателят Л. А. Л. ще следва да бъде осъден, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на ищцата П. А. Т. сумата 2500 лв., а жалбоподателите М. В. М. и М. Д. Д.-М. следва да бъдат осъдени да заплатят на ищеца К. А. Т. общо сумата 2500 лв., които суми представляват разходи за адвокатски възнаграждения, платени на адвокат за изготвяне на отговор по касационната жалба на Л. Л. и на отговор по касационната жалба на М. и М. М..

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260419 от 20. 01. 2021 г. по в. гр. д. № 14577/2019 г. на Софийски градски съд, II-Г въззивен състав, с което е потвърдено решение № 541575 от 21. 11. 20-18 г. по гр. д. № 5257/2017 г. на СРС, ГО, 143 с-в, с което е признато за установено, по предявените от К. А. Т. и П. А. Т. против М. В. М., М. Д. Д.-М. и Л. А. Л. установителни искове за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК, че К. А. Т. и П. А. Т. са собственици, всеки от тях на по 1/2 идеална част, на недвижим имот - незастроено дворно място с площ от 845 кв. м., находящо се в [населено място], местност „Вилна зона Б.“, нанесено като поземлен имот с идентификатор.... по кадастралната карта на [населено място], а по регулационния план от 1998 г. на вилна зона Б. съставляващо парцел. ...-им.. ..., в кв.. ...

ОСЪЖДА Л. А. Л., на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на П. А. Т. сумата 2500 лв. разноски за касационната инстанция.

ОСЪЖДА М. В. М. и М. Д. Д.-М., на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплатят на К. А. Т. сумата 2500 лв. разноски за касационната инстанция.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: