Производство по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба от "К. И. И. Лимитед" ЕООД с ЕИК 175291866, с адрес за кореспонденция гр. С., бул. "Цариградско шосе" № 15, вх. А, ет. 3, ап. 15, представлявано от управителя А. С. А., против решение № 276 от 25.02.2013 г., постановено по адм. дело № 15/2013 г. по описа на Административен съд (АС) - Благоевград, с което е отхвърлена жалбата на дружеството против ревизионен акт (РА) № 001/01.10.2012 г., издаден от главен инспектор при дирекция "Приходи", община Р., потвърден с решение № РД-15-691/10.12.2012 г. на кмета на община Р..
Жалбоподателят оспорва решението, като необосновано и постановено при нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се решението да бъде отменено и спорът да бъде решен по същество.
Ответникът - кметът на община Р., не ангажира становище по жалбата.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, състав на седмо отделение, намира жалбата за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна, участник в първоинстанционното производство. Разгледана по същество е неоснователна.
Предмет на проверка за законосъобразност пред АС – Благоевград е РА № 001/01.10.2012 г., издаден от главен инспектор при дирекция "Приходи" община Р., потвърден с решение № РД-15-691/10.12.2012 г. на кмета на община Р., с което на дружеството е определен размера на данък недвижим имот (ДНИ) и такса битови отпадъци (ТБО) за 2008 г. и 2009 г.
За да постанови оспореното решение, първоинстанционният съд е приел за установено, че жалбоподателят, като собственик на апартамент № А 34, с площ от 81,68 кв. м., на основание нот. акт № 182, т. ІІ, рег. № 3019, дело № 367/2007 г., е подал декларация
с вх. № 182/26.03.2008 г. по чл. 17, ал. 1 отм. от Закона за местните данъци такси (ЗМДТ). Имотът е деклариран, като предприятие и като нежилищен със стопанско предназначение, като е посочена отчетна стойност в размер на 250 777, 01 лв. Въз основа на тази декларация е определен ДНИ и ТБО за 2008 г. и 2009 г. Апартаментът на жалбоподателя се намира в апартаментен комплекс и е въведен в експлоатация с удостоверение № 24/06.12.2007 г. По делото е представен и договор за наем, от който е видно, че апартаментът се отдава под наем на "К. И. Б." ЕООД за срок от 5 години и наемателят ще използва имота като ваканционен апартамент. По време на този договор наемателят ще плаща на наемодателя наемна цена, определена по формула, съгласно чл. 5.1 от наемния договор. Договорът е сключен на 11.12.2007 г., а на 17.12.2007 г. със споразумение "У. Ф. Р. Мениджмънт" ЕООД е приел да замества "К. И. Б." ЕООД в правата и задълженията, произтичащи от договора.
С удостоверение № 0060/18.02.2008 г. на кмета на общена Разлог, сграда "А-П. Х.", в която се намира и апартамента на дружеството, е категоризирана за категория "една звезда", като апартаментен хотел "Бяла мура" на основание чл. 52, ал. 1 и чл. 55, ал. 1 от Закона за туризма (ЗТ).
На 27.05.2009 г. дружеството е подало корегираща декларация с вх. № 0837000593/27.05.2009 г. по чл. 14 ЗМДТ, с която е декларирало апартамента като жилищен. Въз основа на това е проведено ревизионното производство и е издаден РА, като корегиращата декларация не е уважена.
При така установената фактическа обстановка, решаващият съд е направил извод, че с подадената корегираща декларацията по чл. 14 ЗМДТ, няма промяна на обстоятелства по отношение на имота, собственост на дружеството, т. к. договорът за наем е сключен за срок от 5 години и към момента на подаване на декларацията той е продължавал да действа, поради което с издадения РА законосъобразно са определени ДНИ и ТБО .
Въз основа на събраните по делото доказателства съдът е приел, че административният акт е издаден от компетентен орган, в кръга на неговите правомощия, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с разпоредбите на материалния закон, като е отхвърлил жалбата на дружеството. Решението е правилно.
В глава ХІV от Данъчноосигурителния процесуален кодекс (ДОПК) са регламентирани способите за установяване на данъци и задължителните осигурителни вноски, като от тях за местните данъци и такси са приложими два способа: предварително установяване, което се осъществява с акт за установяване на задължение по данни от декларация по чл. 107, ал. 3 ДОПК и установяване, което се осъществява с ревизионен акт по чл. 108 ДОПК.
В конкретния случай се касае до определяне на данъчни задължения и ТБО по реда на чл. 108, ал. 1 ДОПК. Както правилно е установил решаващият съд, жалбоподателят не оспорва, че дължи ДНИ и ТБО, спорът е относно размера и начина на изчисляване, които следва да бъдат определени, с оглед предназначението на имота.
Настоящата инстанция намира, че първоинстанционният съд е установил правилно фактическата обстановка и въз основа на нея е извел правилни и законосъобразни изводи. Между страните липсва спор относно факти. Спорът е правен и се свежда до правилното тълкуване и прилагане на разпоредбите на ЗМДТ
. Въз основа на изяснената по делото фактическа обстановка, първоинстанционният съд е постановил решението си изцяло в съответствие с приложимия материален закон. Обстоятелството, че притежаваният от дружеството апартамент е категоризиран като ваканционен такъв, не се намира в жилищна сграда и не се ползва като жилищен, обуславя извода за законосъобразност на определените данъчни задължения. Изложените в тази връзка съображения, подкрепящи направения извод, че обжалваният в първоинстанционното производство РА законосъобразен, като постановен от компетентен орган, без при това да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, в съответствие с материалния закон и неговата цел, се споделят от настоящата инстанция и не следва да се преповтарят.
Противно на доводите, изложени в касационната жалба, безспорен факт е, че с удостоверение № 0060/18.02.2008 г. на кмета на община Р., сграда "А-П. Х.", в която се намира и апартамента на дружеството, е категоризирана като част от апартаментен хотел "Бяла мура", за категория "една звезда". Удостоверението за регистрация на дружеството е издадено по реда на ЗТ и Наредбата за категоризиране на средствата за подслон, местата за настаняване и заведенията за хранене и развлечение, приета с ПМС № 357 от 27.12.2004 г., обн., ДВ, бр. 2
от 7.01.2005 г. и се ползва с обвързваща доказателствена сила. Видно от чл. 18, вр. чл. 8 и сл. от Наредбата, вида на съответния обект, освен че се определя от искащото регистрация лице, се проверява и от експертна комисия, като е изискуем реквизит на удостоверението за регистрация (Сравн.: чл. 18, ал. 3, т. 2 и 3 Наредбата). Самото удостоверение се вписва в регистър, който кметовете са длъжни да водят като неразделна част от националния туристически регистър (Арг.: чл. 26)
и представлява официален писмен документ, съдържащ релевантни за категоризацията обстоятелства. Т.е. качеството на апартамента като туристически обект е обстоятелство, подлежащо на доказване и несъмнено установено по силата на цитирания документ и презумптивно вярно отразените в него обстоятелства. При това положение, подадената от дружество корегираща декларация от 27.05.2009 г. не би могла да породи ефект относно вида на регистрирания обект. Оттам въпросът, свързан с фактическото използване и характера на имота е извън предмет на настоящето дело, т. к. същият обхваща законосъобразността на АУЗД, издаден за данъчен период 1.01.2008 г. - 21.04.2009 г.
Задълженията за ДНИ и ТБО като вид публични общински задължения възникват с осъществяването на фактическия състав, предвиден в съответните материалноправни норми. В относимите разпоредби на глава втора, раздел І и глава трета, раздел І ЗМДТ са предвидени изчерпателно и ясно всички елементи от фактическия състав за възникване на тези задължения и в конкретния случай предпоставките са осъществени, т. к. лицето е собственик на недвижим нежилищен имот, за който е подало декларация по чл. 17 ЗМДТ отм. и който е категоризиран като туристически обект по смисъла на чл. 3, ал. 3, т. 2 ЗТ отм. , респ. чл. 3, ал. 2, т. 1, б. "а", вр. с § 3, т. 19 от ДР на ЗТ (обн., ДВ, бр. 30/26.03.2013 г.). Неоснователни са и възраженията на касатора, че въпреки декларирането и сключения договор за наем, апартаментът реално не е използван с такова предназначение. Това обстоятелство е ирелевантно, т. к. няма законово изискване апартаментът да е ползван фактически през цялото време, за да са дължими установените задължения, след като съставлява част от апартаментен комплекс, категоризиран по реда на ЗТ, находящ се в Устройствена зона за курортни и рекреационни дейности според одобрения ПУП и такова е предназначението му по строителна документация (л. 57 - 62 от делото).
Твърденията в касационната жалба за нищожност на заповедта на кмета на община Р., с която притежаваният от дружеството апартамент е категоризиран по ЗТ, касационната инстанция намира за неоснователни. На практика касаторът претендира осъществяване на косвен съдебен контрол в административното производство по оспорване издадения от общинската администрация РА, като цели игнориране на правните последици от влизане в сила на административния акт за категоризиране на апартамента като част от апартаментния туристически комплекс. В тази насока правните изводи на решаващия съд относно пределите на спорния предмет са правилни и в съответствие с принципите на АПК.
Съгласно чл. 160, ал. 2 ДОПК, съдът преценява законосъобразността и обосноваността на РА, като преценява дали е издаден от компетентен орган и в съответната форма, спазени ли са процесуалните и материалноправните разпоредби по издаването му. В това съдебно производство, което има административноправен характер, решаващият съд няма правомощия да извършва косвен съдебен контрол върху други административни актове, освен обжалваният РА.
Дефинираният в решение № 78/12.07.1973 г. по гр. дело № 58/73 г. на ОСГК на ВС инстититут на косвения съдебен контрол, като правомощие в рамките на задължението за преценка на правопораждащите факти, дава възможност на съда да констатира нищожността на един административен акт и с оглед на това, без да го изменява или отменява, да приеме съществуването или не на определени правоотношения, намира приложение само в гражданския процес, имащ за предмет граждански правоотношения, спрямо които един административен акт е възможно да представлява факт с правно значение. Израз на необходимостта за установяване на относимите към гражданскоправния спор факти е създаването на изричната правна норма на чл. 17 ГПК. Аналогична разпоредба в процесуалните закони в областта на административното право не е налице, т. к. възможността за съдебен контрол относно действителността на административните актове е предвидена изрично като безсрочна в чл. 149, ал. 5 АПК. Въвеждането на хипотезата за право за оспорване на административните актове с искане за обявяване на тяхната нищожност е именно поради необходимостта да бъде осигурена законност на актовете на администрацията, но и правната стабилност чрез зачитането на тяхното действие до изричното им обявяване за нищожни.
Въпросът за недопустимостта на косвения съдебен контрол е перфектно анализиран в решенията по адм. дело № 8931/2011 г., адм. дело № 12543/2011 г., адм. дело № 9009/2012 г. на Върховния административен съд, осмо отделение, които настоящият състав изцяло споделя.
С оглед изложеното, постановеното решение е законосъобразно, не страда от релевираните в касационната жалба пороци и следва да бъде оставено в сила.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд, седмо отделение
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА
решение № 276 от 25.02.2013 г., постановено по адм. дело № 15/2013 г. по описа на Административен съд - Благоевград.
Решението е окончателно.
Вярно с оригинала,
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
/п/ В. А.
секретар:
ЧЛЕНОВЕ:
/п/ П. Н./п/ Д. М.
В.А.