Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК и е образувано по две касационни жалби на "Сентрал парк Бургас" ЕООД гр. Б. и началника на РДНСК Югоизточен район против решение № 1175 от 03.06.2013г. по адм. дело № 2402/2012г. по описа на Административен съд-Бургас, с което е отменена Заповед № ДК-02-ЮИР-176/25.07.2012г. на началника на РДНСК ЮИР за премахване на незаконен строеж: "Едноетажна масивна сграда" с идентификатор 07079.604.195.45 по КК на гр. Б. (под № 45 съгласно помощна схема на РО "НСК" Бургас), находящ се в ПИ с идентификатор 07079.604.195 по КК на гр. Б. ( ПИ № 129, кв. 53/бивш кв. 16, гр.Бу ргас).

В касационните жалби са изложени идентични доводи за недопустимост на решението като постановено по жалба на лице, което няма правен интерес за обжалването, тъй като не е адресат на заповедта и липсват доказателства за собствеността му върху строежа. Евентуално се иска отмяна на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост.

Ответната страна "Бутед" АД гр. Б. оспорват жалбите като неоснователни.

Заключението на представителя на Върховната административна прокуратура е за допустимост и неоснователност на касационните жалби.

Върховният административен съд, състав на второ отделение, като обсъди допустимостта и основателността на жалбите, приема следното:

Касационната жалба на "Сентрал парк Бургас" ЕООД гр. Б. е недопустима, като подадена от лице, което няма право на касационно обжалване по смисъла на чл. 210, ал.1 АПК. Обжалваното решение, с което се отменя заповед за премахване на незаконен строеж, се явява благоприятно за адресата на заповедта, за когото тя непосредствено създава задължения за премахването. С отмяната отпадат задълженията и това е благоприятно за задълженото лице, поради което то няма правен интерес за касационното обжалване. Такъв не може да се обоснове от обстоятелството, че благоприятният резултат е постигнат по жалба на друго лице. Правният интерес не зависи и от субективното желание на представляващия дружеството за премахване на строежите, което следва да се реализира по друг начин, а не чрез сезиране на специализираните органи за контрол на строителството. Последните действат служебно и при обвързана компетентност при упражняване на правомощията по чл. 222, ал.1,т. 10 ЗУТ. Премахване се разпорежда по отношение на строежите, които са незаконни по смисъла на чл. 225, ал.2 ЗУТ, като притежанието на вещни права върху него не е сред правно релевантните критерии. Незаконният строеж подлежи на премахване, независимо кой е негов възложител или извършител. Това има значение само при определяне на лицата, които следва да поемат разноските по премахването му в съответствие с чл. 225, ал. 6 ЗУТ и Наредба №13/2001г. за принудителното изпълнение на заповеди за премахване на незаконни строежи или части от тях от органите на ДНСК. Недопустимата касационна жалба на "Сентрал парк Бургас" ЕООД гр. Б. не подлежи на разглеждане.

Касационната жалба на началника на РДНСК ЮИР е допустима - подадена срещу решение, което е неблагоприятно за тази страна по делото и в срока по чл. 211, ал.1 АПК, а разгледана по същество е неоснователна.

За да постанови обжалваното решение, административният съд приема, че оспорването на заповедта от "Бутед" АД гр. Б. е допустимо и основателно, като заповедта е материалноправно незаконосъобразна, а строежът търпим по §16, ал.1 ПР на ЗУТ. Решението е валидно, допустимо и правилно.

Правилно и в съответствие с материалния закон решаващият съд приема, че оспорването от лице, което претендира права на собственост върху строежа, е допустимо, независимо, че то не е посочено като адресат на заповедта. В ЗУТ няма специална норма относно правото на жалба срещу заповедите за премахване на незаконен строеж, затова съгласно чл. 219, ал.3 ЗУТ се прилага чл. 147 АПК. Според него право да оспорят административния акт имат гражданите и организициите, чиито права, свободи или законни интереси са нарушени или застрашени от него или за които той поражда задължения. Нормата е израз на прогласената в чл. 120, ал.2 от Конституцията на РБ обща клауза за обжалваемост от гражданите и юридическите лица на всички административни актове, които ги засягат, освен изрично посочените със закон. Под засягане се разбира нарушение или застрашаване на субективни права, свободи и законни интереси, т. е.ограничаване на правната сфера на засегнатия. Нарушение е налице, когато с акта се прекратяват или ограничават субективни права или свободи, отказва се издаването на акт, който е условие за възникването или упражняването на субективни права, или се създават нови или се разширяват съществуващи правни задължения. Застрашаване има, когато правата, свободите и интересите все още не са нарушени, но нарушаването им е предстоящо. Засягането трябва да бъде лично и пряко и на защитени от правото права, свободи и законни интереси. При всички случаи засегнат от административния акт е субекта, за който той създава задължения и е посочен като негов адресат. Но актът може да засегне права и защитени от правото интереси и на други субекти, които не са негови адресати. Те имат интерес от евентуалната отмяна на акта и затова могат да го обжалват. Правото на жалба не е ограничено от чл. 147 АПК само по отношение на адресатите на акта. Кръгът на засегнатите лица, които се явяват заинтересовани страни в административния процес, е по-широк. Правото на собственост върху строеж е защитено от закона вещно право, притежанието на което обосновава право на жалба срещу заповедта, разпореждаща премахването му и с това пряко застрашаваща го.

Поначало заповедта се издава срещу извършителя на незаконния строеж, на когото се възлагат разноските по принудителното изпълнение съгласно чл. 225, ал.6 ЗУТ. Адресат може да бъде и възложителя на строежа-т.6, т. е. неговия собственик, когато той е различен от извършителя. Отговорността им е солидарна-чл. 225, ал.7 ЗУТ. Ако извършителят не е известен и липсват данни да е различен от собственика, то само последния е адресат. Преценката относно правилното посочване на адресата на акта е по същество на спора, а не за допустимостта на оспорването.

Административният съд няма компетентност да решава спора за материално право върху незаконния строеж, обоснован от представените по делото конкуриращи се доказателства. За нуждите на съдебната проверка, която има за предмет според чл. 168 АПК законосъобразността на оспорения административния акт, е достатъчно наличието на валидни от външна страна документи, легитимиращи оспорващия като собственик. Приет по делото е Акт за държавна собственост № 4299/ 24.04.1974г. за имот "Складова база - сгради по приложен опис", в който в т. 18 е посочена столова, част от която е процесната сграда, според заключението на вещото лице по назначената СТЕ. Това е достатъчно за доказване на активната процесуална легитимация на "Бутед" АД в административния процес.

Правилно и в съответствие с чл. 61, ал.1 и ал.2 АПК решаващият съд приема, че оспорването е направено в законоустановения срок, който за "Бутед" АД започва да тече от момента на връчването на препис от оспорената заповед. Писмото, на което се позовават касаторите като акт за по-ранно уведомяване на дружеството за издадените заповеди, не представлява надлежно съобщение за издаването на административния акт. Това е така, защото в него липсва информация за съдържанието на заповедта ( фактическите и правни основания за издаването й, възможността и сроковете за обжалването и др.), които са от значение за упражняване правото на жалба на заинтересованата страна.

Правилен и обоснован е изводът на административния съд за материална незаконосъобразност на оспорената заповед.

В съответствие със събраните по делото доказателства е прието, че процесната сграда е изградена през 1958г. Това следва от обстоятелството, че е отразена като съществуваща в Генералния план на складовата база, одобрен 1965г., както и е сред доброволно възстановените и предадени от Бутед АД на РКС Черноморие сгради, построени преди 1959г., според приемо-предавателния протокол от 3.11.1993г. Времето на извършване на строежа има значение относно статута му и за определяне на действащите тогава материално правни разпоредби. В случая това са ЗПИНМ и ППЗПИНМ, като са събрани доказателства за проведена процедура за урегулиране на терена за складова база на РКС "Черноморие"-Бургас, приключила със заповед № 6517/19.12.1955г. на министъра на КСБ. В обхвата на регулацията на този терен е изработен и Генерален план ( с характер на план за застрояване) на складова база на ОТП-Бургас, одобрен на 12.11.1965г. от МВТ, в който са нанесени съществуващите сгради, сградите в строеж към 1965г. и новопроектираните сгради, както и тяхното предназначение. Нанесена е и процесната сграда като съществуваща към 1965г., с предназначение-столова. Процесната сграда е част от нея, според заключението на вещото лице. Следователно строежът е допустим по действащите градоустройствени планове и по правилата и нормативете, действали по време на извършването му. Това го квалифицира като търпим строеж по §16, ал.1 ПР на ЗУТ и поради това не подлежащ на премахване, въпреки че за него няма строителни книжа.

Статутът на търпим строеж възниква по силата на закона и при кумулативното наличие на материалноправните условия, предвидени в §16, ал.1 ПР на ЗУТ. Търпимостта не подлежи на удостоверяване и дори и да има издаден акт, който я констатира, той има доказателствено значение само в нотариалното произвоство, но не обвързва административния орган и съда в производството за премахване на строежа. Те са длъжни служебно да изследват наличието на основанията за търпимост. Единствено статутът на търпимост изключва правните последици на незаконния строеж. ЗУТ не предвижда забрана за премахване на строежите, които са "заварени", "актувани" като държавна или общинска собственост или въведени в експлоатация по предвидения законен ред, поради което не следва да се обсъждат наведените такива твърдения за процесния строеж като изключващи премахването му.

Обжалваното решение не страда от релевираните в касационната жалба на началника на РДНСК Югоизточен район пороци и следва да остане в сила.

При този изход на делото разноските са в тежест на касатора и следва да се присъдят в полза на ответното дружество, по своевременно направеното искане за това и до доказания размер на платено адвокатско възнаграждение, доколкото липсва искане по чл. 78, ал.5 ГПК вр. чл. 144 АПК.

По изложените съображения и на основание чл. 221, ал.2 и чл. 215 вр. чл. 210, ал.1 АПК Върховният административен съд, състав на второ отделение, РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1175 от 03.06.2013г. по адм. дело № 2402/2012г. по описа на Административен съд-Бургас.

О. Б. Р. жалбата на „Сентрал парк Бургас” ЕООД гр. Б. против същото решение и ПРЕКРАТЯВА производството по адм. Дело № 11522/2013г. по описа на ВАС, второ отделение, в тази част.

РЕШЕНИЕТО може да се обжалва само в прекратителната му част с частна жалба пред 5-членен състав на ВАС в 7-дневен срок от съобщението. Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ А. К. секретар: ЧЛЕНОВЕ:

/п/ Д. Р./п/ Л. М.

Д.Р.