Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на И. Г. К., с адрес в [населено място], представлявана от адв. В. П., против въззивно решение № 18 от 31 януари 2022 г., постановено по в. гр. д. № 799/2021 г. по описа на Окръжен съд Пазарджик, с което е потвърдено решение № 842 от 13 октомври 2021 г., постановено по гр. д. № 1047/2021 г. по описа на Районен съд Пазарджик, за отхвърляне като неоснователни предявените от К. против Областна дирекция Пазарджик на Министерството на вътрешните работи, искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1-3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ, за признаване за незаконно и отмяна на дисциплинарното уволнение, наложено със заповед № 312з-454/15.02.2021 г. на директора на ОДМВР Пазарджик, за възстановяване на К. на длъжност системен оператор в ОДМВР Пазарджик, и за осъждането на ответника да заплати на К. сумата 7814,52 лева, представляваща обезщетение за оставането без работа за срок от 6 месеца в резултат на уволнението; за отхвърляне на иска на К. за осъждането на ОДМВР Пазарджик да заплати сумата 1301,42 лева, дадена от нея на отпаднало основание - обезщетение, дължимо от работника на работодателя поради дисциплинарното уволнение. В тежест на К. са присъдени и разноски.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Излагат се съображения, че изводите на съда не съответстват на събраните по делото доказателства, както и че съдът не се е произнесъл по всички твърдения на ищцата, доказателствени искания и правни аргументи, свързани с предмета на делото, както и с оплакванията във въззивната жалба. Изтъква се, че изводите на съда не съответстват на събраните по делото доказателства. Изложени са съображения, че от всички възражения, които подробно и мотивирано са посочени във въззивната жалба, въззивният съд е обсъдил единствено оплакванията за процесуални нарушения на първата инстанция, но не и изричните правни доводи на защитата на въззивния жалбоподател; по същите тези възражения и доводи няма изобщо произнасяне с мотиви. По този начин въззивният съд е допуснал нарушение на процесуалноправните норми на чл. 12 и чл. 236, ал. 2, вр. чл. 269 ГПК. Не е отговорено на възражението, че уволнението на ищцата е незаконосъобразно поради нарушаване изискването на чл. 193, ал. 1 КТ и липсват каквито и да било мотиви по въпроса. В допълнение се твърди, че се е доказало, че е нарушена процедурата по провеждане на дисциплинарно производство, наречено в обжалваната заповед проверка, което е станало в нарушение на принципа на обективност, незаинтересованост и при наличието на дисциплинарен уклон в действията на лицата, които са ангажирани в конкретната проверка. Твърди се още, че видно от съдържанието на покана за даване на писмени обяснения, визираните в поканата две нарушения са твърде общо формулирани, като липсва индивидуализация на обективните белези на всяко едно конкретно нарушение, вкл. времето и мястото на извършването му. Поддържа се, че няма изобщо зададени въпроси, включително и такива, свързани с ежедневното изпълнение на задълженията от страна на ищцата, което я поставя в невъзможност да се защити. Сочи се, че в този смисъл от съдържанието на отправеното до ищцата искане за обяснения не става ясно точно в какви нарушения на трудовата дисциплина бива обвинявана служителката, поради което се твърди, че не може да се изведе посочения по-горе идентитет между нарушенията в поканата по чл. 193, ал. 1 КТ и тези в заповедта за уволнение. Изтъква се, че работникът не е бил в достатъчна степен запознат с обстоятелствата, което не му е дало възможност да се ориентира в тях и да даде обяснения; именно поради това ищцата е дала общо обяснение, а не конкретно за посочено дисциплинарно нарушение. Твърди се, че във въззивната жалба е посочено, че съобразно признанието на процесуалния представител на ответника в съдебно заседание от 08.06.2021 г., е доказано, че ищцата не е нарушавала вътрешните правила, приети в ОДМВР, тъй като няма изработени и/или приети такива от работодателя; ищцата няма как да спазва нещо, което го няма в правния мир, поради което това обвинение е останало недоказано. Поддържа се, че по този начин е налице материална незаконосъобразност на процесната заповед, тъй като и това обвинение не почива на законно основание. В допълнение се твърди, че министърът на вътрешните работи не е работодател на ищцата – работодател е ОДМВР Пазарджик. След като няма заповед на директора на ОДМВР Пазарджик, с която прави заповедта на министъра вътрешно правило, то реално няма приети такива вътрешни правила. Поддържа се, че процесната заповед на министъра на вътрешните работи не може да бъде вътрешно правило за ОДМВР. Твърди се също така, че в заповедта за уволнение изобщо не е посочен законовият текст, въз основа на който на ищцата се налага дисциплинарно наказание „уволнение“ – в процесната заповед липсва не само цифровото означение на чл. 190 КТ, но липсват и съответните алинея и точка, изобщо не е посочен законовият текст, въз основа на който на ищцата се налага дисциплинарно наказание „уволнение“; така не само за ищцата, но и за съда ще бъде трудно да разбере за какво точно е наложено това най-тежко дисциплинарно наказание. Твърди се още, че съдът е допуснал нарушение на материалния закон – КТ, тъй като преди диспозитива (точно преди глагола „налагам“), в процесната заповед, работодателят е посочил „в условията на повторност“, като не е взел предвид, че в КТ няма понятие за повторност за дисциплинарните наказания; повторността в случая не е критерий за налагането на по-тежко наказание и това е ноторно, но въпреки това е ползвано от работодателя, за да наложи това наказание; в настоящия случай липсата на реквизити е толкова съществена, че не може да бъде санирана в хода на съдебния спор, тъй като се касае до задължително спазване на предвидената от закона форма; липсата на мотиви прави невъзможен и съдебния контрол при оспорване на уволнението, като този пропуск не може да бъде преодолян дори и в случай, че са поискани обяснения от работника. Вземането на обяснения също не е станало по законовия ред и съгласно изискванията на КТ. Съдът се е произнесъл по законността само на първото твърдяно от работодателя нарушение, допуснато от К. по смисъла на чл. 187, ал. 1, т. 7 КТ – неизпълнение на законните нареждания на работодателя, което е във връзка с чл. 126, т. 10, предл. първо КТ – да спазва вътрешните правила, приети в предприятието. По отношение на съставомерността и вината на това второ нарушение отново се сочи, че такова нарушение принципно не може да бъде извършено, тъй като в ОДМВР Пазарджик няма вътрешни правила, поради което не може да се допусне неизпълнение на законовите нареждания на работодателя.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВС и ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поддържа се и основанието очевидна неправилност

Ответникът ОДМВР Пазарджик, чрез процесуалния представител главен юрисконсулт К. П., в отговор на касационната жалба поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване.

В обжалваното решение въззивният съд приема за установено, че ищцата е работела в системата на МВР от 1981 г. без прекъсване на различни длъжности в администрацията. Към момента на оспорваното уволнение тя е работела в ОДМВР Пазарджик на длъжност „системен оператор“ към група „Миграция“. Безспорно е установено, че работното място е било на гише в зала, достъпна за външни посетители. В тази връзка въззивният съд приема възражението, изложено във въззивната жалба, че на първоинстанционния съд не му било станало ясно къде работи ищцата, за напълно несъстоятелно. Сочи се, че работата на гише не изключва възможността това гише да се намира в зала, достъпна за външни посетители, в това число и чужди граждани, предвид факта, че служителите на група „Миграция“, една от които е била ищцата, приемат и обработват документи на чужди граждани, свързани с постоянното им пребиваване в страната. Установено по делото е, че на 23.12.2020 г. двама от другите служители на група „Миграция“ - свидетелите П. (началник на групата) и Я., забелязали, че ищцата още с идването си на работа изглеждала неадекватна. От показанията на св. П. се установява, че още с пристигането си в залата, където било работното място, ищцата залитала при ходене и се опитала да отключи вратата на друго гише - това на банковия служител, а не своето. Свидетелите заявяват, че не веднъж през последната година са виждали К. да идва на работа в такова състояние, което пречело да изпълнява служебните си задължения; в подобни случаи тя допускала доста грешки, поправянето на които после отнемало много време. В хода на извършената на 23.12.2020 г. проверка с техническо средство „дрегер“ на всички служители е установено, че при пробата на ищцата е отчетено съдържание на алкохол на издухания въздух в размер на 2,55 промила; пробите на всички останали служители са отрицателни и това се установява от приложения по делото протокол; проверката е извършена от комисия, определена със заповед на директора на ОДМВР. С друга заповед на директора от същия ден – 23.12.2020 г. – ищцата е временно отстранена от работа на основание чл. 199 КТ, а с нова заповед от 29.12.2020 г. е допусната до работа отново след нова проверка за наличие на алкохол, дала този път отрицателен резултат. От приложената по делото докладна записка за извършената на 23.12.2020 г. проверка, е установено, че пред комисията, извършваща проверката, ищцата е обяснила, че предходната вечер е употребявала алкохол до полунощ, след това през нощта и на сутринта е пила таблетки „Лодоз“ и „Валидол“, а на сутринта – и половин таблетка „Ксанакс“, като първото от лекарствата било за нормализиране на повишено кръвно налягане, а второто и третото - за снемане на тревожност. От приложените по делото листовки на лекарствата „Лодоз“ и „Ксанакс“ не се установява да имат странично действие, изразяващо се в повишаване на съдържанието на алкохол в кръвта. Такова странично действие не е отразено и в листовката на лекарството „Валидол“, достъпна в интернет. Прието е за установено още, въз основа на приложеното по делото трудово досие на ищцата, че със заповед № 312з-770/25.03.2020 г. на К. е наложено дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение“ за извършено от нея нарушение на основание чл. 186 и чл. 187, т. 7 КТ (неизпълнение на законните нареждания на работодателя), след извършена проверка за употреба на алкохол на работното място, при която е установено наличие на алкохол в издишания въздух от К. – 2,51 промила; проверката е извършена на 11.02.2020 г. в 11:40 ч. Това наказание не е заличено към момента на налагането на следващото наказание – дисциплинарно уволнение. На 03.02.2021 г. на ищцата е връчена покана за даване на писмени обяснения в срок до 08.02.2021 г. В текста на поканата е посочено, че тя е извършила две нарушения на трудовата дисциплина: виновно е нарушила (не е изпълнила) основни трудови задължения съгласно чл. 126, т. 2 КТ, съставляващо нарушение на трудовата дисциплина по чл. 187, ал. 1, т. 2 КТ, и виновно не е изпълнила цитирани точки от заповед на министъра от 05.08.2014 г. (заповед, забраняваща употребата на алкохол, наркотични и други упойващи вещества в работно време, както и в извънработно в помещения и превозни средства на МВР, както и явяването на работа в състояние, непозволяващо изпълнението на възложените задачи, причинено от такива вещества), което според работодателя е нарушение на трудовите задължения по чл. 126, т. 10, предл. първо КТ, което съставлява нарушение на трудовата дисциплина по чл. 187, т. 7 КТ. На 08.02.2021 г. ищцата е представила на работодателя писмено обяснение, в което е заявила, че годината е била напрегната за нея в личен план, работила е в напрежение и стрес и е допуснала грешка, „но не и в работата“, а професионалното ниво е било същото през 40-те години трудов стаж. На 15.02.2021 г. е издадена от директора на ОДМВР заповед за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“, която още в същия ден е връчена на ищцата. Установява се, че в мотивационната част на заповедта много подробно са описани всички факти, свързани с дисциплинарното нарушение, извършено от ищцата на 23.12.2020 г. Въззивният съд отбелязва, че е посочено мястото и часът на извършване, както и начинът на установяване на нарушението. В заповедта се съдържа и цифрово изражение на основанието за уволнение – чл. 192, ал. 1 КТ, вр. чл. 159, ал. 2, вр. ал. 1 ЗМВР, чл. 195 КТ, чл. 188, т. 3 КТ, вр. чл. 186, чл. 187, ал. 1, т. 2 КТ, чл. 187, т. 7 КТ, съответно вр. чл. 126, т. 2, предл. първо и второ и т. 10, предл. първо КТ, съобразявайки критериите на чл. 189, ал. 1 КТ, при спазване изискванията на чл. 193, ял. 1 КТ, в срока по чл. 194 КТ. В заповедта е описан резултатът от извършената проверка, както и обстоятелствата, при които тя е извършена; обсъдени са обясненията на ищцата, дадени непосредствено след проверката, както и тези от 08.02.2021 г.; изложени са мотиви, обосноваващи тежестта на извършеното нарушение; посочено е, че лицето има наложено преди това дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение“ от м. март 2020 г. за също такова нарушение; взето е предвид, че ищцата е дългогодишен служител, ненаказван до 2020 г., двукратно отличаван през годините с изразяване на благодарност от ръководството за дългогодишната си работа, както и получил парична награда в размер 300 лева за изпълнение на задълженията си през 2020 г. Като доказателство по делото пред районния съд са представени справки - разпечатки от деловодната компютърна система на ОДМВР, от които се установява, че на 23.12.2021 г. ищцата е извършила няколко справки и други действия в системата, но повечето действия в този ден са извършени от другата служителка, заемаща същата длъжност в група „Миграция“. Сочи се, че не се установява на ищцата да са били възлагани изрично други задачи за този ден. По делото е представена и заповедта на министъра на вътрешните работи № 8121 з-396/05.08.2014 г., касаеща употребата на алкохол и наркотични вещества в работно време или помещения и транспорт на МВР, явяването на работа, носенето на оръжие, управлението на автомобил и т. н. под въздействието на алкохол и такива вещества. Представен е и протокол с подпис на ищцата, удостоверяващ, че тя е запозната със заповедта на 30.04.2015 г.

Въз основа на приетото за установено от фактическа страна, по довода за иницииране на дисциплинарното производство от едни и същи лица, които са участвали в комисията, установила дисциплинарното нарушение, съставили са докладна записка с предложение за налагане на дисциплинарно наказание и са свидетелствали пред районния съд, се приема, че не е налице процесуално нарушение, нито пък е нарушен материалният закон. Кодексът на труда не съдържа разпоредби, забраняващи едни и същи лица да инициират и проведат дисциплинарното производство; показанията, дадени от същите лица пред районния съд, са дадени под клетва, пред официален орган на власт, и ако са дали неверни показания, тези лица могат да бъдат подведени под наказателна отговорност. Ето защо въззивният съд счита, че няма пречка техните показания да бъдат обсъждани и ценени в съвкупност с всички останали събрани по делото доказателства.

При цялостната преценка на доказателствената съвкупност въззивният съд приема, че ищцата е извършила тежко нарушение на трудовата дисциплина. Разяснено е, че съгласно чл. 126, т. 2 КТ, при изпълнение на работата, за която се е уговорил, работникът или служителят е длъжен да се явява на работа в състояние, което му позволява да изпълнява възложените задачи и да не употребява през работното време алкохол или друго упойващо вещество. С оглед втората част на тази норма, забраняваща изрично употребата на алкохол и упойващи вещества на работното място, граматическият и логически анализ на цялата норма сочи, че в съдържанието на общата повелителна норма работникът или служителят да се явява на работа в състояние, което му позволява да изпълнява възложените задачи, имплицитно се съдържа забраната да се явява на работното си място в явно нетрезво състояние, което няма да му позволява да изпълнява служебните си задължения. Пред първата инстанция е безспорно установено, че ищцата се е явила на работа на 23.12.2020 г. в явно нетрезво състояние, което е било забелязано от нейните колеги и прекия ръководител и което е провокирало проверката за алкохол в издишания въздух на всички служители от отдел „Миграция“; проверката с техническо средство – дрегер, е установила съдържание на алкохол в пробата на ищцата в размер на 2,55 промила. Подчертано е, че явяването на работа в нетрезво състояние само по себе си е достатъчно тежко нарушение на трудовата дисциплина; то е толкова тежко, че не е необходимо дори да бъде записвано със специално приети вътрешни правила за работа от работодателя. Приема се, че по отношение на ищцата тежестта на нарушението се увеличава поради факта, че през същата календарна 2020 г. на К. е наложено друго дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение“ за подобно нарушение и това наказание не е заличено. Според въззивния съд, този факт е от значение и за преценката за съответствието на наложеното наказание с тежестта на извършеното нарушение, като в конкретния случай е прието, че при наличието на друго дисциплинарно наказание – предупреждение за уволнение – за същото или подобно нарушение на трудовата дисциплина, наложеното със заповедта от 15.02.2021 г. дисциплинарно наказание уволнение е съразмерно с извършеното нарушение. Приема се, че по делото липсват доказателства след явяването си на работа ищцата да е употребила алкохол или други упойващи вещества, но този факт не може да се отрази на съответствието на наложеното наказание с извършеното нарушение.

Въззивният съд намира за неоснователно възражението, че на ищцата не е дадена възможност да се защити, тъй като при искането на обяснения по чл. 193, ал. 1 КТ не е указано, че ще й бъде наложено дисциплинарно наказание. Задължение за подобно уведомление липсва в КТ, а въпросите в писмено отправеното искане за обяснения са зададени достатъчно конкретно. Посочено е също така, че очевидно ищцата не се е затруднила в разбирането на въпросите, тъй като в обясненията от 08.02.2021 г. също така конкретно е признала, че е допуснала грешка и е помолила за разбиране. Нещо повече, в обясненията, дадени писмено на 14.01.2021 г., е признала, че вечерта на 22.12.2020 г. е употребявала алкохол до 00:00 ч., а през нощта около 02:00 ч. лекарства; през деня на 23.12.2020 г. се чувствала добре и работила до 14:00 ч., но признава, че е виновна и поднася извинения.

Въззивният съд приема за неоснователно възражението, че заповедта е немотивирана, тъй като не съдържа цифрово изражение на извършеното дисциплинарно нарушение, а от мотивите не ставало ясно дали наказанието е наложено за явяването на работа в нетрезво състояние или заради употреба на алкохол на работното й място. Въззивният състав установява, че представената уволнителна заповед е подробно аргументирана с изключително подробно описание на извършеното нарушение, без в заповедта да се твърди, че ищцата е употребила алкохол на работното си място. Употребата на изрази като „нарушила/не е изпълнила“ също не пречи на разбирането относно това в какво се състои нарушението на трудовата дисциплина. Що се отнася до цифровото изражение на дисциплинарното нарушение, въззивният съд приема, че същото е налично в уволнителната заповед – чл. 187, ал. 1, т. 2 КТ – явяване на работника или служителя на работа в състояние, което не му позволява да изпълнява възложените му задачи.

Въззивният съд сочи за установено по делото, че в ОДМВР Пазарджик няма приети вътрешни правила, но издадената от министъра на вътрешните работи заповед № 8121з - 396/05.08.2014 г. относно употребата на алкохол и наркотични вещества в работно време или помещения и транспорт на МВР, явяването на работа, носенето на оръжие, управлението на автомобил и т. н. под въздействието на алкохол и такива вещества, е сведена до знанието на всички служители в системата на МВР, в това число и на ищцата. Приема се, че независимо, че министърът не е пряк работодател на ищцата, той осъществява общо ръководство на МВР, като съгласно чл. 33, т. 7 и т. 10 ЗМВР той управлява човешките ресурси, и създава и закрива звена, извън тези, създадени със закона и издава правилници, наредби, инструкции и заповеди. Подчертано е, че след като директорът на ОДМВР Пазарджик със своя заповед е приел цитираната по-горе заповед на министъра на вътрешните работи като своеобразни вътрешни правила и я е свел до знанието на всички служители, включително и на ищцата, последната е била длъжна да я изпълнява.

Постановеното от въззивния съд решение е валидно и допустимо. Не се установява наличието на нито една от хипотезите на очевидната неправилност като порок, обуславящ допускането на касационното обжалване – непосредствено от мотивите на обжалваното решение да се констатира прилагане на закона в неговия обратен, противоположен на вложения в него смисъл, прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, или грубо нарушаване на правилата на формалната логика.

Касационният съд приема, че не са налице и останалите поддържани основания за допускане на касационното обжалване.

На първо място се търси отговор на процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да формира свои изводи по същество на спора като обсъди всички събрани доказателства и да обсъди в мотивите си доводите на страните и оплакванията на въззивния жалбоподател. Сочи се противоречие с практиката на ВКС според решение № 60210 по гр. д. № 873/2021 г., III г. о., и задължителната съдебна практика, обективирана в ППВС № 7/65 г., т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГК, ВКС, и ТР № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС. Според задължителната съдебна практика, обективирана в ТР № 1/2001 г., ОСГК, ВКС, се приема, че съдът е длъжен да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, имащи значение за решаването на спора, да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, и които следва да се обсъдят в мотивите на решението. Според разясненията, дадени от ВКС в ТР № 1/2013 г., ОСГТК, обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на съдебния акт на първоинстанционния съд е само косвен резултат от тази дейност; основната дейност на въззивната инстанция е да реши спора по същество. Въззивният съд, като съд по съществото на спора, е длъжен да определи правилно неговия предмет и обстоятелствата, предмет на изясняване, и с оглед изискването на чл. 235, ал. 1 ГПК, е длъжен да направи самостоятелни фактически и правни изводи по делото. За да обоснове твърдението си за противоречие със сочената практика на ВКС, касаторката поддържа, че от всички възражения, които подробно и мотивирано са посочени във въззивната жалба, окръжният съд е обсъдил единствено оплакванията за процесуални нарушения на първоинстанционния съд, но не и правните доводи на защитата на въззивния жалбоподател, посочени в т. 2 на лист 2 от въззивната жалба и точки от 1 до 5.

На второ място, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, се поставя и въпрос, свързан с дейността на въззивната инстанция и задължението при самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, след обсъждане на доводите и възраженията на страните, да изложи собствени мотиви по съществото на спора. Твърди се противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 210 по гр. д. № 3846/2019 г., ІV г. о.

Поставените два въпроса за допуснати от въззивния съд нарушения нямат претендираното от касаторката значение. Същите не са разрешени в противоречие със задължителната съдебна практика и практиката на ВКС, в частност – с цитираните ППВС № 7/65 г., т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГК, ВКС, ТР № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, решение № 60210 по гр. д. № 873/2021 г., III г. о., и решение № 210 по гр. д. № 3846/2019 г., ІV г. о. Според приетото в горната практика, въззивният съдът трябва сам да установи всички релевантни обстоятелства, като обсъди подробно, ясно и задълбочено всички данни по делото и даде отговор на всички доводи и възражения на страните, като ясно и точно изложи съображения по тях. В случая въззивният съд подробно е изследвал доказателствата по делото, взел е предвид оплакванията на страните и след съвкупното обсъждане на доказателствения материал ясно е обосновал изводите си.

На трето място, отново в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, е поставен материалноправният въпрос: длъжен ли е работодателят в искането си за писмени обяснения да посочи всички обективни и субективни елементи на изпълнителното деяние, за което е образувано дисциплинарно производство, подчинено ли е то на някакви формални правила или е достатъчно работникът да е разполагал с възможност да даде обясненията си, след като се е ориентирал в обстоятелствата. Сочи се противоречие с решение № 60159 по гр. д. № 3927/2020 г., ІV г. о., ВКС. Не е налице обаче твърдяното противоречие по въпроса с практиката на ВКС, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и във въззивното решение, от ищцата са искани обяснения, тя е дала такива, като според въззивния съд въпросите в писмено отправеното искане за обяснения са зададени достатъчно конкретно. Посочено е също така, че очевидно ищцата не се е затруднила в разбирането на въпросите, тъй като в обясненията от 08.02.2021 г. също така конкретно е признала, че е допуснала грешка и е помолила за разбиране. Нещо повече, прието е за установено съобразно обясненията, дадени писмено от ищцата на 14.01.2021 г., че вечерта на 22.12.2020 г. е употребявала алкохол до 00:00 ч., а през нощта около 02:00 ч. лекарства. През деня на 23.12.2020 г. се чувствала добре и работила до 14:00 ч., но признава, че е виновна и поднася извинения.

На четвърто място, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, е поставен материалноправният въпрос за задължението на съда в производството по спор за законност на дисциплинарното уволнение и своевременно релевирано възражение по чл. 189, ал. 1 КТ да извърши съдебен контрол относно изпълнението от страна на наказващия орган на изискванията на чл. 189, ал. 1 КТ и да мотивира фактическите си и правни изводи в тази насока с оглед императива на чл. 188, ал. 1 ГПК, за който въпрос се твърди, че е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС – решение № 101 по т. д. № 1740/2014 г., І т. о., решение № 41 по гр. д. № 1712/2017 г., ІІІ г. о., решение № 167 по гр. д. № 1102/2012 г., ІV г. о. И по този въпрос не е налице противоречие с цитираната практика на ВКС. Въззивният съд е съобразил практиката на ВКС относно въпроса за задължението на съда в производството по спор за законност на дисциплинарното уволнение и своевременно заявено възражение по чл. 189, ал. 1 КТ да извърши съдебен контрол относно изпълнението от страна на наказващия орган на изискванията на чл. 189, ал. 1 КТ и да мотивира фактическите си и правни изводи в тази насока с оглед императива на чл. 188, ал. 1 ГПК, в която се приема, че при спор относно законността на наложено дисциплинарно наказание и своевременно релевирано възражение по чл. 189, ал. 2 КТ съдът следва да извърши съдебен контрол по въпроса за съответствието между наложеното дисциплинарно наказание и извършеното нарушение като вземе предвид тежестта на нарушението, обстоятелствата при които е извършено, както и поведението на работника или служителя. В трайната съдебна практика, в това число и задължителната такава, е застъпено становището, че тежестта на допуснатото нарушение се определя с оглед характера на изпълняваната работа, с оглед характера на възложените трудови функции и доколкото те сочат оказано от работодателя по-високо доверие, доколко са свързани с по-висока степен на отговорност при изпълнение на работата. Прието е, че следва да се съобразяват и последиците от допуснатото нарушение и доколко тези последици са повлияли или могат да повлияят върху дейността на работодателя, тъй като от неизпълнението им за работодателя биха могли да настъпят неблагоприятни последици. Трудови функции, свързани със задължения по опазване обществената сигурност, по опазване сигурността на живота и здравето на хората или на сериозни материални блага, сочат оказано високо доверие на работника, а неизпълнението им съставлява изключително тежко дисциплинарно нарушение (сравни решение № 167 по гр. д. № 1102/2012 г., IV г. о., решение № 163 г. по гр. д. № 564/2011 г., IV г. о., решение № 227 по гр. д. № 1417/2011 г., III г. о., решение № 516 по гр. д. № 94/2009 г., III г. о. - всички постановени от ВКС в процедурата по чл. 290 ГПК). Във въззивното решение е подчертано, че явяването на работа в нетрезво състояние само по себе си е достатъчно тежко нарушение на трудовата дисциплина; то е толкова тежко, че не е необходимо дори да бъде записвано със специално приети вътрешни правила за работа от работодателя. Прието е, че по отношение на ищцата тежестта на нарушението се увеличава поради факта, че през същата календарна 2020 г. на К. е наложено друго дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение“ за подобно нарушение и това наказание не е заличено. Според въззивния съд, този факт е от значение и за преценката за съответствието на наложеното наказание с тежестта на извършеното нарушение, като в конкретния случай е прието, че при наличието на друго дисциплинарно наказание – предупреждение за уволнение за същото или подобно нарушение на трудовата дисциплина, наложеното със заповедта от 15.02.2021 г. дисциплинарно наказание е съразмерно с извършеното нарушение. Видно от изложеното, въззивният съд е извършил съдебен контрол по въпроса за съответствието между наложеното дисциплинарно наказание и извършеното нарушение, като е взел предвид тежестта на нарушението, обстоятелствата при които е извършено, както и поведението на работника или служителя.

На пето място се твърди наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за необходимото съдържание на заповедта за дисциплинарно наказание с оглед изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ. Сочи се противоречие с практиката на ВКС според решение № 304 по гр. д. № 723/2009 г., ІV г. о., решение № 201 по гр. д. № 38/2009 г., ІV г. о., и решение № 372/2013 по гр. д. № 3731/2013 г., ІV г. о. Налице е изобилна непротиворечива практика на ВКС съд относно прилагането на разпоредбата на чл. 195, ал. 1 КТ, включително и цитираната от касаторката, съобразно която се е произнесъл въззивният съд. В практиката на ВКС се приема, че разпоредбата на чл. 195, ал. 1 КТ по императивен начин установява необходимото съдържание на заповедта за дисциплинарно наказание; тя трябва да съдържа освен данни за нарушителя, наложеното наказание и законния текст, въз основа на който се налага, също и описание на нарушението и времето на извършването му; нарушението трябва да е описано по начин, указващ ясно в какво е обвинен уволненият работник или служител, с оглед да се гарантира правото му на защита. В случая са налице всички реквизити от необходимото съдържание на заповедта за дисциплинарно наказание, уредено в чл. 195, ал. 1 КТ. В практиката на ВКС се приема, че съгласно чл. 195, ал. 1 КТ в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание се посочва нарушението и кога е извършено, но не е необходимо тя да съдържа всички обективни и субективни елементи на изпълнителното деяние, деня и часа на осъществяването им, кои задължения по длъжностната характеристика не са изпълнени, кои разпоредби на вътрешния трудов ред са нарушени и какво дисциплинарно нарушение според класификацията в чл. 187 КТ е извършено. Както в искането на обяснения, така и в заповедта за налагане на дисциплинарното наказание, е достатъчно нарушението на трудовата дисциплина да бъде посочено по разбираем за работника начин, включително и чрез позоваването на известни на работника обстоятелства и документи (без да е необходимо удостоверяване на връчването на документите). Приема се още, че изискването за мотивиране на заповедта за дисциплинарно уволнение е изпълнено при наличието на данни за еднократност на наказанието, за преценка на срока по чл. 194 КТ и за осигуряване възможност на работника или служителя да се защити ефективно чрез индивидуализиране на нарушението по начин, който не буди съмнение относно съществените му белези от обективна и субективна страна. В настоящия случай въззивният състав е установил, че представената уволнителна заповед е подробно аргументирана с изключително подробно описание на извършеното нарушение. Никъде в заповедта не се твърди, че ищцата е употребила алкохол на работното си място. Употребата на изрази като „нарушила/не е изпълнила“ също не пречи на разбирането относно това в какво се състои нарушението на трудовата дисциплина. Що се отнася до цифровото изражение на дисциплинарното нарушение, въззивният съд е счел, че същото е налично в уволнителната заповед – чл. 187, ал. 1, т. 2 КТ - явяване на работника или служителя на работа в състояние, което не му позволява да изпълнява възложените му задачи. При тези данни не може да се достигне до различен извод от възприетия като краен резултат от въззивния съд.

Накрая се пита в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т, 3 ГПК: какво е правното значение на заповед на министъра на вътрешните работи, въвеждаща различни по вид забрани, включително и да не се употребява алкохол, наркотични вещества или други упойващи вещества в работно време и в извън работно време в служебни помещения и други, както и забрана за явяването на работа в състояние, което не позволява да се изпълняват възложени задачи, причинено от употреба на алкохол, наркотично или друго упойващо вещество и представляват ли те (така въведените забрани) вътрешните правила на работодателя в ОДМВР (една от многото подчинени на министъра структури в МВР), и ползват ли се те със задължителна сила по отношение на неговите адресати и най-вече за служители, назначени по КТ с работодател ОДМВР, какви са последиците от неизпълнението им и в какви случаи могат да бъдат елиминирани. Поставен е и следният подвъпрос: наложително ли е да има нарочна заповед на работодателя, с която той да ги приеме като вътрешни правила или не е необходима такава с мотив, че независимо, че министърът на вътрешните работи не е пряк работодател на служители по трудови правоотношения в ОДМВР, то той, тъй като осъществява общо ръководство на МВР, като съгласно чл. 33, т. 7 и т. 10 ЗМВР и той управлява човешките ресурси и създава и закрива звена извън тези, създадени със закона, и издава правилници, наредби, инструкции и заповеди, то тази заповед е достатъчна да се счита за вътрешно правило и на ОДМВР. Изложени са съображения, че по този правен въпрос няма произнасяне и съдебна практика, но той е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, поради което следва да се образува тълкувателно дело. Въпросите не са самостоятелно обуславящи изхода на спора. Следва да бъде подчертано, че въззивният съд е приел за установено по делото именно обратното на твърденията на касаторката, съдържащи се понастоящем в касационната жалба и изложението към нея. Приема се, че в ОДМВР Пазарджик няма приети вътрешни правила, но издадената от министъра на вътрешните работи заповед № 8121з - 396/05.08.2014 г. относно употребата на алкохол и наркотични вещества в работно време или помещения и транспорт на МВР, явяването на работа, носенето на оръжие, управлението на автомобил и т. н. под въздействието на алкохол и такива вещества, е сведена до знанието на всички служители в системата на МВР, в това число и на ищцата. Подчертано е, че след като директорът на ОДМВР Пазарджик със своя заповед е приел цитираната по-горе заповед на министъра на вътрешните работи като своеобразни вътрешни правила и я е свел до знанието на всички служители, вкл. и на ищцата, последната е била длъжна да я изпълнява. Ето защо въпросите са поставени към разрешение на въззивния съд, което самостоятелно не е обусловило изхода на спора и не водят до допускане на касационното обжалване.

При липса на общата предпоставка за достъп до касационно обжалване не следва да бъде разглеждана и специфичната такава по горните два въпроса. За пълнота на изложението следва да посочено обаче, че сочената в изложението хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, не е обоснована по никакъв начин. Според ТР № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като същото следва да бъде надлежно обосновано, касаещо непълнота или неяснота на конкретна правна норма, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на обществените условия. Такива съображения липсват в изложението, а искането за произнасяне на ВКС и допускането на въззивното решение до касационно обжалване е обвързано само със съображения по съществото на спора, съответно по правилността на въззивното решение. Липсата на практика по даден въпрос не представлява автоматично основание за допускане на въззивното решение до касация, не е налице изменение в законодателството или обществените условия, допускането на касационното обжалване по поставения от касатора проблем не би довело до друго, по-точно тълкуване на закона, или до развитие на правото, в съответствие с разясненията, дадени от ВКС, ОСГТК, в ТР № 1/2009 г., т. 4. Единствено цифровото посочване на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не представлява обосновка на твърдяната хипотеза. Ето защо касационното обжалване не се допуска.

В заключение, формулираните в изложението въпроси са повдигнати в контекста на собственото виждане на касатора за установените в процеса факти и правните изводи, които счита, че е следвало да бъдат направени от въззивния съд. Несъгласието на касатора с формираните от съда фактически и правни изводи, относими към правилността на решението, не могат да обосноват достъп до касационния контрол. Същите подлежат на преценка от съда само ако касационното обжалване бъде допуснато.

Основателно е искането на ответника за присъждане на разноски за процесуално представителство пред ВКС, които се определя от съда на сумата от 100 лева.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на въззивно решение № 18 от 31 януари 2022 г., постановено по в. гр. д. № 799/2021 г. по описа на Окръжен съд Пазарджик.

ОСЪЖДА И. Г. К., с адрес в [населено място], [улица], да заплати на Областна дирекция Пазарджик на Министерството на вътрешните работи, сумата от 100 (сто) лева юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: