Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Депозирана е касационна жалба на ищцата Д. Ц. Ц. срещу допълнително решение № 2645 от 27.04.2020г. по в. гр. дело № 4002/2018г. на СГС, ІІІ „В“ въззивен състав, с което е оставена без уважение молба с вх. № 27875/02.03.2020г. на ищцата Ц. за допълване на основание чл. 250 ГПК на решение № 1419/20.02.2020г. по в. гр. д. № 4002/2018г. на СГС досежно претендираното обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за периода 01.02.2018г. – 15.03.2018г. и за разликата над сумата 20 182. 44 лв. до сумата 27 850. 68 лв..

Касаторката поддържа, че допълнителното въззивно решение е неправилно поради нарушение на процесуалния закон – касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли обжалваното допълнително въззивно решение да бъде отменено и вместо него постановено ново решение, с което да бъде уважен предявеният иск с правно основание чл. 225, ал. 1 КТ за целия шестмесечен период. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски пред касационната инстанция.

Ищцата - касаторка въвежда основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по следния въпрос: „Следва ли ищецът да подаде въззивна жалба срещу съдебно решение, с което е уважен частично предявения от него иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ до размера на изтеклия към момента на постановяване на съдебното решение период по чл. 225 КТ и е отхвърлен за оставащия период, за да може да претендира присъждане на остатъка от обезщетението от въззивния съд? Ограничен ли е въззивният съд от посоченото в жалбата при проверката на правилността на решението в частта му за присъденото обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ само до размера на изтеклия към датата на постановяване на първоинстанционното решение период в рамките на пределния период по чл. 225 КТ?“, по който касаторката поддържа разрешаването му в противоречие с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, обективирана в решение № 94 от 01.07.2013г. по гр. дело № 1301/2012г. на ІІІ г. о., решение № 231 от 13.06.2011г. по гр. дело № 858/2010г. на ІV г. о., решение № 326 от 03.08.2010г. по гр. дело № 1498/2009г. на ІІІ г. о., решение № 268 от 24.03.2010г. по гр. дело № 1004/2009г. на ІІІ г. о. и решение № 1014 от 23.12.2009г. по гр. дело № 221/2009г. на ІІІ г. о..

Ответникът по касационната жалба /ответник и в производството/ - „Ей и Ес Ю. С“ ЕООД подава писмен отговор в рамките на преклузивния срок, в който излага становище за неосъществени предпоставки на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира сторените съдебно-деловодни разноски в касационната производство.

Депозирана е касационна жалба от ответника „Ей и Ес Ю. С“ ЕООД срещу решение № 1419/20.02.2020г. по в. гр. д. № 4002/2018г. на СГС, ІІІ „В“ въззивен състав, в частта му, с която са уважени исковете с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ.

Касаторът – ответник поддържа, че атакуваното от него въззивно решение е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и поради необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли то да бъде отменено и вместо него постановено ново, с което предявените искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ да бъдат отхвърлени като неоснователни, тъй като при процесното дисциплинарно уволнение работодателят не е допуснал нарушение на императивни правни норми и не са налице законови основания за прилагане на закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ.

Ответникът - касатор въвежда основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси: 1. „Кой носи доказателствената тежест да установи дали служителят е страдал от болест, определена в наредба на министъра на здравеопазването съгласно чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ към момента на връчване на заповедта за уволнение, когато работодателят е оспорил наличието на това заболяване?“ и 2. „Дали неинсулинозависимият диабет представлява „захарна болест“, предвидена в чл. 1, ал. 1, т. 6 Наредба № 5/1987г. за болестите, при които работниците, които боледуват от тях, имат особена закрила съгласно чл. 333, ал. 1 КТ?“. По първия въпрос сочи противоречие с решение № 287 от 27.12.2018г. по гр. д. № 253/2018г. на ВКС, ІV г. о., а по втория въпрос – противоречие с решение № 21 от 02.02.2011г. по гр. д. № 808/2010г. на ВКС, ІV г. о..

Ответницата по тази касационна жалба – ищцата Ц. подава писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Моли да й бъдат заплатени сторените разноски по същата.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:

Касационните жалби на страните са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което тя е допустима.

Въззивният съд е бил сезиран с въззивна жалба от ответника „Ей и Ес Ю. С“ ЕООД срещу първоинстанционното решение, с което са уважени предвените искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ.Пстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, не е обжалвано от ищцата и в тази част е влязло в сила. Поради това, с атакуваното допълнително решение по реда на чл. 250 ГПК, е оставена без уважение молбата на ищцата за допълване на въззивното решение чрез уважаване на иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ в отхвърлената от първоинстанционния съд негова част.

За да уважи предявените искове, имащи за предмет законосъобразността на дисциплинарно уволнение, извършено от ответника на 14.09.2017г., на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, вр. чл. 190, т. 7 КТ, СГС е счел за непреодоляна закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ, доколкото уволнената служителката /ищцата/, към момента на дисциплинарното уволнение страда от заболяване, измежду визираните в Наредба № 5 от 1987г. на МЗ за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила, а именно „захарен диабет“. Намерил е, че от приетите по делото писмени доказателства и изготвеното във въззивното производство заключение на СМЕ, се установява по категоричен начин, че ищцата към момента на прекратяване на процесното безсрочно трудово правоотношение е страдала от „захарен диабет“ – заболяване, включено в чл. 1, ал. 1, т. 6 Наредба № 5 от 1987г. на МЗ за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила, диагностицирано на 17.08.2017г.. Заключил е, че работодателят не е поискал предварително разрешение от Инспекцията по труда и предварително мнение от ТЕЛК във връзка с актуалното здравословно състояние на ищцата към момента на процесното дисциплинарно уволнение, включващо новооткритото на 17.08.2017г. заболяване „захарен диабет тип 2“ в рамките на метаболитен синдром, нито е поискал от самата служителка документи или сведение за актуалното й здравословно състояние. Тъй като закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ има обективен характер и е приложима винаги при наличие на заболяване, включено в горецитираната наредба на МЗ, въззивният съд е счел, че задължение на работодателя е да извърши преценка за наличие на предпоставките за провеждане на процедурата за предварителната закрила като предварително събере информация от служителката дали страда от съответното релевантно заболяване. Обективният характер на закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ се преодолява само, ако се установи, че работникът или служителят съзнателно са укрили свое съществуващо заболяване, каквото обстоятелство нито е наведено от ответника, нито се установява в процеса. Поради непреодоляна от ответника и дължима закрила по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ, въззивният съд е отменил като незаконно процесното дисциплинарно уволнение на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ.Сременно е възстановил ищцата на заеманата преди уволнението длъжност „специалист доставки“ в отдел „Снабдяване“ при ответника, на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, и е осъдил работодателят да заплати на служителката сумата 20 182. 44 лв. – обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение, за периода: 15.09.2017г.-01.02.2018г., на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, ведно със законната лихва от 10.11.2017г. до окончателното плащане.

Касаторката – ищца не е формулирала в изложението си по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК правен въпрос, удовлетворяващ изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК за общо основание за допускане на касационния контрол. Поставеният въпрос е от значение за правилността на допълнителното въззивно решение и е с необуславящо значение за крайния изход на спора по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ. Дори да се приеме за осъществено общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК, не е налице релевираното от ищцата допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Хипотезата по настоящото дело е различна от разгледаните в цитираните от касаторката решения по чл. 290 ГПК. Във всички тези решения ищецът е обжалвал с въззивна жалба първоинстанционното решение по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ в отхвърлителната му част, т. е. пренесъл е висящността на спора по този иск пред въззивната инстанция. Само в последната хипотеза са приложими разрешенията, според които ако шестмесечният период на оставане без работа по смисъла на чл. 225, ал. 1 КТ е изтекъл след приключване на съдебното дирене пред първата инстанция, въззивният съд може да уважи иска и за неизтеклата част от шестмесечния период пред първата инстанция, събирайки относими доказателства, като не е необходимо ищецът да поддържа твърдение и обосновка като нововъзникнало обстоятелство. За правната доктрина и съдебната практика няма съмнение, че при неподаване на въззивна жалба от страна на ищеца срещу първоинстанционното решение в частта му, с която е отхвърлен иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за част от шестмесечния период, първоинстанционното решение в тази му част влиза в сила, като спорът не може да бъде пререшаван поради формираната сила на пресъдено нещо. Предметът на въззивното обжалване се очертава от депозираните въззивни жалби, в случая – от въззивната жалба на ответника, която е единствената подадена пред СГС. При липсата на подадена от ищцата въззивна жалба с присъщите й деволутивен и суспенсивен ефект, ако въззивният съд се беше произнесъл, без да е сезиран, и беше уважил иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за остатъка от шестмесечния период, той би постановил недопустимо решение. Изводът на СГС, че пропускът на страната да обжалва първоинстанционното решение не може да бъде преодолян по реда на чл. 250 ГПК, съответства както на правната теория, така и на безпротиворечивата практика на ВКС.

Поради неосъществяване на релевираните от ищцата основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол, не следва да бъде допускан такъв на допълнителното въззивно решение, постановено в производство по реда на чл. 250 ГПК.

Поставените от касатора-ответник въпроси не удовлетворяват нито общото основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не са обуславящи за крайния изход на конкретния трудов спор, нито допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросът за субекта на носената доказателствена тежест за установяване на заболяване по смисъла на Наредба № 5/1987г. на МЗ, съществувало към момента на уволнението, не е обсъждан в атакуваното решение, а и е без значение за изхода на конкретния спор. Това е така, тъй като в мотивите на въззивното решение е прието за установено по категоричен начин наличието на такова заболяване у ищцата. Без значение е коя от страните въззивният съд е счел, че носи тежестта да докаже горепосочения правнорелевантен факт, щом последният е приет за установен в процеса. В случай, че ответникът счита допускането от въззивния съд на медицинска експертиза за квалифициране на заболяването на ищцата като „захарен диабет“ за нарушение на процесуалния закон е следвало да формулира различен въпрос, свързан с правомощията на въззивната инстанция в хипотезата на чл. 269 ГПК. Такъв обаче нито е поставен, нито дори са изложени обстоятелства в такава връзка, а и той също би бил необуславящ за решаващите правни изводи на въззивния съд. Вторият въпрос е изцяло относим към правилността на атакуваното решение, а и е разрешен в съответствие с даденото разрешение във визираното от касатора решение № 21 от 02.02.2011г. по гр. д. № 808/2010г. на ВКС, ІV г. о.. Според последното въпросът за разновидностите на различните видове диабет и дали те се включват в съдържанието на заболяването „захарна болест“, визирано в Наредба № 5/1987г. на МЗ е медицински, за разрешаването на който са нужни специални експертни знания. По конкретното дело със заключение на медицинска експертиза е установено, че заболяването на ищцата съставлява „захарна болест“ или „захарен диабет“, при което е приложима предварителната закрила по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ досежно това конкретно заболяване, която не е приложена от работодателя. Според практиката на ВКС, обективирана в решение № 168 от 11.06.2012г. по гр. дело № 1113/2011 г. на ІІІ г. о., решение № 615 от 02.11.2010г. по гр. дело № 852/2009г. на ІV г. о., решение № 219 от 28.04.2011 г. по гр. дело № 1821/2009г. на ІV г. о., решение № 83 от 11. 04. 2011г. по гр. дело № 1784/2009г. на ІV г. о., решение № 424 от 26. 05. 2010г. по гр. дело № 1644/2009г. на ІІІ г. о., решение № 174 от 30. 07. 2012г. по гр. дело № 1269/2011г. на ІІІ г. о., решение № 21 от 02. 02. 2011г. по гр. дело № 808/2010г. на ІV г. о., решение № 61 от 05. 03. 2013г. по гр. дело № 456/2012г. на ІV г. о. и др., работодателят е задължен предварително да събере за работниците или служителите, които смята да уволни, информация за заболяванията по смисъла на Наредба № 5 от 20 февруари 1987г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл. 333 КТ и ако са налице данни за такова заболяване/заболявания е длъжен да поиска от ТЕЛК предварително мнение по смисъла на чл. 333, ал. 2 КТ, като изпрати за това необходимите медицински документи, както и да се снабди с предварително разрешение от Инспекцията по труда за уволнението по чл. 333, ал. 1 КТ, като и в двете хипотези на ал. 1 и ал. 2 на чл. 333 КТ следва да се вземе предвид всяко едно от декларираните от работника или служителя заболявания, обхванати от закрилата по смисъла на чл. 1 Наредба № 5/87г.. Изрично е посочено в цитираната практика на ВКС, че когато един работник или служител се ползва от закрила по чл. 333 КТ на повече от едно основание, то всяко основание трябва да бъде преодоляно поотделно, т. е. ако са установени повече от едно от заболяванията по чл. 1 Наредба № 5/87г. да се искат предварително мнение на ТЕЛК и разрешение на инспекцията по труда за всяко от заболяванията, като задължителен елемент от процедурата по преодоляване от страна на работодателя на предварителната закрила при уволнение по чл. 333, ал. 1, т. 3 и ал. 2 КТ са мнението на ТЕЛК и разрешението на инспекцията по труда в кумулативната им даденост и в посочената времева последователност.

Съобразно гореизложеното не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение, атакувано от ответника.

С оглед изхода на настоящото касационно производство и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата сумата 1 160лв., съставляваща хонорар за един адвокат за процесуално представителство по касационната жалба на ответника, платен съгласно фактура и приходен касов ордер от 09.07.2020г., приложени към отговора на тази касационна жалба. Ответникът също има право на съдебно - деловодни разноски по касационната жалба на ищцата, но тъй като не е представил доказателства за сторени разноски, такива не му се присъждат.

На основание изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1419/20.02.2020г. по в. гр. д. № 4002/2018г. на СГС, ІІІ „В“ въззивен състав и на допълнително решение № 2645 от 27.04.2020г. по в. гр. дело № 4002/2018г. на СГС, ІІІ „В“ въззивен състав.

ОСЪЖДА „Ей и Ес Ю. С“ ЕООД, ЕИК: 202690484, да заплати на Д. Ц. Ц., ЕГН: [ЕГН], сумата 1 160 лв., съставляваща хонорар за един адвокат пред касационната инстанция.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.