О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№2537

Гр. София, 20.05.2025 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесети януари две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: Г. Н.

СОНЯ НАЙДЕНОВА

като разгледа докладваното от съдия Г. Н. гр. дело № 1308 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по процесуално допустима касационна жалба вх.№ 28657 от 14.12.2023 г., подадена от Й. П. Й., чрез адвокат А. И. от САК, срещу въззивно Решение № 1142 от 12.10.2023 г. по в. гр. д.№ 3419/2022 г. на Софийски апелативен съд, г. о., 4 състав, с което е потвърдено Решение № 1824 от 11.07.2022 г. по гр. д.№ 160/2022 г. на Софийски градски съд, І г. о., 7 състав, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от Й. П. Й. срещу „Военномедицинска академия – МБАЛ” – гр. София, иск с правно основание чл. 49 ЗЗД вр. чл. 45 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 30 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца при дисциплинарно уволнение, извършено със Заповед № 1831 от 08.12.2015 г. на генерал-майор проф. Н. П. – началник на ВМА, отменено като незаконосъобразно с влязло в сила Решение на 31.05.2018 г., от предхождащата уволнението внезапна проверка, извършена на 30.10.2015 г. , както и от отказа на ответника да разреши ползването на неплатен отпуск след възстановяване на работа от съда, вследствие на което се е влошило трайно здравословното, психично и емоционално състояние на ищеца, което е довело до заболяванията Хипертонично сърце без /застойна/ сърдечна недостатъчност и Синкоп, Рецидивиращо депресивно разстройство, сегашен епизод – умерено тежък, пост-травматично стресово разстройство и рецидивиращо депресивно разстройство, поява на чувство за безвъзвратно уронване и опетняване на авторитета, ведно със законна лихва от предявяване на иска – 30.10.2020 г. до изплащането.

Ответникът по касация „Военномедицинска академия – МБАЛ” – гр. София е депозирал отговор чрез гл. юрисконсулт М. Д., в който излага становище, че липсват основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и че жалбата е неоснователна. Претендира разноски по чл. 78, ал. 8 ГПК.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., намира следното:

По делото е безспорно, че ищецът е заемал длъжността „лекар” в отделение „Пластична хирургия и изгаряния”, Катедра „Ортопедия, травматология и реконструктивна хирургия” при ответника. С. З. № 1831 от 08.12.2015 г. на Началника на ВМА трудовото правоотношение на ищеца е прекратено поради наложено дисциплинарно наказание „уволнение” за нарушение на трудовата дисциплина по чл. 187, т. 8, пр. 1 и 2 вр. чл. 190, ал. 1, т. 4 и 7 КТ, изразяващо се в злоупотреба с доверието и уронване на доброто име на предприятието. С. З. № 1868 от 12.12.2015 г. на Началника на ВМА трудовият договор на ищеца е обявен за прекратен, считано от 14.12.2015 г. Като фактическо основание за налагането на това най-тежко дисциплинарно наказание работодателят е посочил, че на 30.10.2015 г. д-р Й. П. Й. е обслужвал пациент (посочено е името на лицето) извън установения за това ред във ВМА; при проведена внезапна проверка в отделение „Пластична хирургия и изгаряния” било установено, че д-р Й. е извършил манипулация „инжектиране на филър” извън официалното работно време на клиниката, без лицето да е регистрирано в системата на болницата като пациент и без да е заплатило за извършената услуга.

Ищецът е предявил искове с правно чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 КТ за отмяна на заповедта за дисциплинарно уволнение и за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност, които са били уважени, а този за присъждане на обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение - отхвърлен с влязло в сила решение.

На 26.06.2018 г. ищецът е подал молба за заемане на длъжността, на която е възстановен със съдебния акт и със Заповед № 975 от 27.06.2018 г. на Началника на ВМА е „обявено възстановяването” му на работа. С молба от 28.06.2018 г. служителят е поискал от работодателя да му бъде разрешено ползване на 6 месеца неплатен отпуск, считано от 29.06.2018 г. С молба от 29.06.2018 г. е поискал от работодателя да му бъде разрешено ползване на 4 месеца неплатен отпуск, считано от 02.07.2018 г. С молба от 02.07.2018 г. е поискал от работодателя да му бъде разрешено ползване на 3 месеца неплатен отпуск, считано от 03.07.2018 г. И върху трите молби е поставена резолюция за отказ от страна на работодателя.

По молба на ищеца от 02.07.2018 г. за прекратяване на трудовото правоотношение от 03.07.2018 г. била издадена Заповед № 998 от 02.07.2018 г. от Началника на ВМА, с която трудовото правоотношение между страните е прекратено по взаимно съгласие на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, считано от 03.07.2018 г.

В показанията си свид. Н. – колежка на ищеца в периода 2009 - 2015 г. (които въззивният съд е взел предвид в цялост, но е отразил само тези части от тях, в които са възпроизведени факти от значение за спора), e разказала, че ищецът имал много професионални изяви, както в България, така и в чужбина. Тя знаела за проверката, по повод на която бил уволнен д-р Й., и от него научила, че той е искал да даде и устни обяснения на ръководството, но такава възможност не му била дадена. В деня на неговото уволнение, свидетелката била оперирана в „Пирогов”, а ищецът отишъл да я види. Тогава той бил в стряскащо състояние - зачервен, превъзбуден, почти не можел да говори, държал се неадекватно. Свидетелката го помолила да отиде на лекар. След уволнението ищецът имал високо кръвно налягане, станал депресивен и апатичен, нямал желание да контактува с хората.

За установяване на твърдените неимуществени вреди по делото е изслушано заключение на съдебномедицинска експертиза, изготвено въз основа на приложени по делото медицински документи. Според заключението на вещото лице - специалист по вътрешни болести и кардиология, вследствие на преживения изключително интензивен дистрес, преживян внезапно в млада възраст (32 г.), на 30.10.2015 г. и след това във връзка с дисциплинарното производство и с последвалото развитие на отношенията с работодателя (въпреки съобщените данни от ответника за спор и с друг работодател след процесното уволнение), при ищеца са се изявили необратими тежки трайни увреди на психиката и физическото здраве с пожизнен характер – получена е тежка психотравма с развитие на депресия и паническо разстройство, повлияли социалното му функциониране. Той е диагностициран с депресивно разстройство, изискващо терапия с 4 медикамента. Развила се е и артериална хипертония - 2-3 степен, 2 стадий със засягане на таргетен орган – хипертонично сърце, с проявяващи се и хипертонични кризи с риск за живота и с трудно медикаментозно повлияване на артериалната хипертония.

Съгласно заключението на съдебнопсихиатричната експертиза, от „комбинацията от събития” (както вещото лице е уточнило в съдебно заседание) - от уволнението от ВМА и последвалото развитие на производството, както и от предшествалата го внезапна проверка, при ищеца се е проявило посттравматично стресово разстройство, както и рецидивиращо депресивно разстройство, протичащо с флуктуиращ интензитет, от което той продължава да страда и към м.11.2021 г., когато е изготвено заключението, със сегашен епизод „умерено тежък”, с присъщите на посочените разстройства симптоми на негативни емоции, мрачно и потиснато настроение, тревожност, безпомощност, безсъние, водене на уединен живот и пр. Вещото лице е уточнило, че при внезапната проверка у ищеца са възникнали високи по интензивност напрежение, стрес и тревожност.

Във въззивното производство са приети документи, удостоверяващи извършени на ищеца прегледи от психиатър и от кардиолог.

При така установените факти, от правна страна въззивният съд е приел, че съгласно задължителното ППВС № 4/1975 г., когато при издаване на неправилната заповед ръководителят е причинил непозволено увреждане на работника или служителя, той носи отговорност за действително причинените вреди. Тази последица настъпва, когато ръководителят на организацията или учреждението, в които е издадена заповедта, недобросъвестно е използвал служебното си положение, за да постигне лични или други неслужебни цели, когато му е било известно, че липсват основания за уволнение на работника или служителя и въпреки това е издал заповед в този смисъл и в други подобни случаи. Работникът/служителят може да претендира вреди от уволнението в размер над предвидения в чл. 225, ал. 1 КТ или да претендира обезщетение за неимуществени вреди по повод уволнението само в случаите, когато вредите са настъпили в резултат на непозволено увреждане, съставляващо действие извън предвидената в КТ възможност за прекратяване на ТПО от страна на работодателя. В тези случаи, когато се твърди причинено непозволено увреждане, може да бъде ангажирана отговорността на съответния ръководител на предприятието работодател, извършил незаконното уволнение, по иск с правно основание чл. 45 ЗЗД. Гаранционно-обезпечителната отговорност на работодателя по чл. 49 ЗЗД не може да бъде ангажирана. Въпреки че, отговорността по чл. 49 ЗЗД възниква за лицето, което е възложило работа другиму (когато вредите са причинени виновно от лицето, на което е възложена работата чрез действия, съставляващи извършване на възложената работа или са пряко свързани с нея или чрез бездействия за изпълнение на задължения), с влизане в сила на Кодекса на труда (ДВ, бр. 26 от 01.04.1986 г.) обективната отговорност на предприятието работодател за вреди от незаконно уволнение не може да бъде ангажирана извън предвидените в КТ хипотези на отговорност при незаконно уволнение. С отмяната на заповедта за уволнение противоправността на деянието като елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане не е установена, нито недобросъвестното поведение на издателя на заповедта се предполага. При прекратяване на ТПО, работодателят осъществява предоставената му от закона възможност, а когато потестативното му право е упражнено незаконно, отговорността за вреди е ограничена до размер, предвиден в разпоредбата на чл. 225, ал. 1 КТ. Незаконното уволнение и „недобросъвестно извършеното” от съответния ръководител (в изяснения смисъл, когато извършилият незаконното уволнение ръководител е ползвал служебното положение за постигане на неслужебна цел) не са равнозначни.

Въззивният съд е приел, че разрешаването на спора между страните се концентрира на първо място около отговора на въпроса осъществено ли е противоправно – недобросъвестно по смисъла на цитираното ППВС, поведение от издателя на заповедта за дисциплинарно уволнение. Съдът е приел, че отговорът на този въпрос е отрицателен. И при положителен такъв обаче, съобразно изясненото за отговорността на работодателя по КТ, е направен извод, че отговорността на ответника по реда на чл. 49 ЗЗД като възложител на работата не може да бъде ангажирана. В случая не е доказана недобросъвестност на издателя на заповедта. Установените по делото обстоятелства не сочат на недобросъвестно ползване на служебно положение, насочено към постигане на лични или други неслужебни цели, целящо увреждане на ищеца. Следователно не е извършен деликт, поради което за ищеца не съществува вземане за обезщетяване на неимуществените вреди, търпяни от признатото за незаконно уволнение, съответно от проверката, в основата на прекратяването на трудовото правоотношение поради налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание. След като самото уволнение не представлява непозволено увреждане, не може да бъде ангажирана отговорността на работодателя и за „воденето на съдебни дела” по исковете за незаконно уволнение. Няма възможност за ангажиране на търсената отговорност и поради отказа на работодателя да разреши неплатен отпуск по чл. 160, ал. 1 КТ. След като работодателят не е адресат на задължение да разреши такъв отпуск, не може да се приеме, че преценката му в рамките на работодателската власт по искането на служителя осъществява състав на непозволено увреждане. В доклада по делото липсва указание, че ищецът следва да докаже недобросъвестно поведение на издателя на заповедта за уволнение (чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК), жалбоподателят обаче по същество настоява, че тази недобросъвестност личи от обстоятелствата около уволнението му и последвалото отмяната му развитие на отношенията с работодателя. Въззивният съд е приел, че установеното по делото не налага категоричен извод, че издателят на заповедта е знаел, че липсват основания за издаването й и въпреки това, преследвайки други цели, е издал заповедта. Този извод е валиден още повече, като се съобрази, че фактите, описани при проверката, послужила за налагане на дисциплинарното наказание, са верни и това не е спорно между страните, видно и от обстоятелствата, на които е основан предявеният в настоящото производство иск, – т. е. установено е извършване на нарушение на трудовата дисциплина, изразяващо се в манипулация от ищеца не по установения ред. Прието е, че недобросъвестно поведение при издаване на заповедта за уволнение – в т. ч. „тенденциозно, неадекватно, унизително” отношение към ищеца, не се установява от фактите, изнесени в обсъдените свидетелски показания. Дори и при установено недобросъвестно поведение от страна на издателя на заповедта, това (съобразно регламентацията на отговорността на работодателя по КТ) не може да доведе до ангажиране на гаранционно–обезпечителната отговорност на ответника, а може да бъде основание за ангажиране на деликтната отговорност на съответния служител. При това положение въпросът дали е налице причинно-следствена връзка между незаконното уволнение и посочените от ищеца вреди, свързани и с неблагоприятни промени в емоционалното му състояние, психичното му и физическо здраве, удостоверени в представените медицински документи (в т. ч. и във въззивното производство) е без значение за крайния изход на спора. По тези причини въззивният съд не е допуснал до разпит още един свидетел на ищеца за установяване на твърдените неимуществени вреди. Доводите за нарушение на ЗЗБУТ и за „психически тормоз” на работното място недопустимо са обосновани за първи път във въззивното производство (арг. чл. 266, ал. 1 ГПК) и по тях съдът не дължи произнасяне, при положение че се произнесе по спорните въпроси във връзка с обстоятелствата, на които е основан искът и предприетата защита срещу него.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. Приложима ли е разпоредбата на чл. 45 ЗЗД вр. чл. 49 ЗЗД и чл. 52 ЗЗД за обезщетение от работодателя за неимуществени вреди от отменено като незаконосъобразно уволнение на работник/служител, чийто трудов договор се регламентира от Кодекса на труда; 2. Приложима ли е разпоредбата на чл. 52 ЗЗД вр. чл. 49 ЗЗД и чл. 45 ЗЗД за обезщетение от работодателя за неимуществени вреди, причинени при незаконосъобразно уволнение, изразяващи се в различни от самото уволнение форми на противоправно поведение /като уронване на доброто име, професионалната репутация, подлагане на унизително третиране и други подобни/; 3. Противоречи ли на конституционния принцип на равенство на гражданите пред закона противоположното третиране на държавните служители, назначени по реда на Закона за държавния служител, и работниците и служителите, чиито трудови договори, се подчиняват на КТ в светлината на тълкуването на чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, дадено с Тълкувателно решение № 4 от 06.11.2023 г. на Върховния административен съд на Р. Б. съгласно което държавата и общините в качеството им на органи по назначаване носят пълна отговорност за неимуществени вреди, причинени от отменено уволнение, и приетото в обжалваното решение становище (основаващо се на ППВС № 4 от 30.10.1975 г.), в което се поддържа, че работниците и служителите, чийто трудов договор е сключен по реда на Кодекса на труда, нямат право на обезщетение за неимуществени вреди в същата хипотеза на отменено уволнение; 4. Противоречи ли на чл. 56 КРБ, според която всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени негови права и законни интереси, позицията на въззивния съд, че работодателят не следва да носи отговорност за неимуществени вреди, причинени в резултат от отменено уволнение, и то при ограниченията, въведени от дефиницията на ППВС на противоправно поведение на работодателя; 5. Следва ли при изпращане на делото по компетентност от районен на окръжен съд поради увеличаване размера на иска на етап, в който свидетелите по делото са вече разпитани пред районния съд са изслушани вещите лица, изготвили назначените по делото експертизи, окръжният съд при направено изрично искане от страна в процеса да уважи искането за допускане повторно да бъдат разпитани свидетелите и изслушани вещите лица, с оглед лично и непосредствено възприемане от окръжния съд на техните показания и обяснения, предвид принципа за сформиране на вътрешна убеденост у съда при постановяване на съдебния акт.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

Във връзка с въпроси №№ 1 и 2 от изложението в трайно установената практика на ВКС - със задължителен и незадължителен характер (ППВС № 4 от 30.10.1975 г. и Решение № 73 от 12.06.2013 г. по гр. д.№ 311/2012 г. на ВКС, ІV г. о.), е разяснено, че когато уволнението е признато за незаконно, работникът или служителят има право на обезщетение за причинените му от това вреди, но само за имуществените, изразяващи се в пропуснат доход от възнаграждение за престиране на труд, съответно разликата между получавано преди уволнението и по-ниското по размер възнаграждение по нововъзникнало правоотношение. Законодателят е ограничил и времето, за което може да се търси обезщетение за т. нар. принудителна безработица до 6 месеца - чл. 225 КТ. Ако уволненият служител е претърпял действително повече вреди, той може да ги търси, но само от длъжностното лице, издало заповедта за уволнение и то, ако с това действие му е причинено непозволено увреждане. Както е изяснено в ППВС № 4/1975 г., тази последица настъпва, когато издателят на заповедта е ползвал служебното си положение, за да постигне лични или други неслужебни цели, когато му е било известно, че липсват основания за уволнение на работника или служителя и въпреки това е издал заповед в този смисъл и в други подобни случаи. В тази хипотеза искът е с правно основание чл. 45 ЗЗД и се предявява срещу издателя на незаконната заповед за уволнение. С обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл в същия смисъл, което означава, че решението не противоречи на относимата към релевантните за делото въпроси практика на ВС и ВКС, и няма основание актът да се допуска до касационен контрол в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Наличието на практика по поставените въпроси изключва и необходимостта от допускане на касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Практиката на ВАС, на която се позовава касатора, не е сред актовете, подлежащи на съпоставяне с въззивния акт в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Въпроси №№ 3 и 4 от изложението не покриват общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касационно обжалване – същите не са включени в предмета на спора и разрешаването им от въззивния съд не е обусловило изхода на спора.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по въпрос № 5 от изложението. Според т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането на конкретен правен въпрос от ВКС ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а също и когато се налага тълкуване на неясни, непълни и противоречиви закони, с цел създаване на съдебна практика по тях или осъвременяването й. В случая по поставения от касатора въпрос не е налице непълнота или неяснота в правната уредба, нито се налага изоставяне на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго. Налице е константна практика на ВКС (Решение № 66 от 12.03.2015 г. по гр. д.№ 5839/2014 г. на ВКС, ІV г. о.), съгласно която принципът на непосредственост при разглеждането на делото, прогласен в разпоредбата на чл. 11 ГПК, най-общо се отнася до това, че съдът не може да се позовава на доказателства, които не са събрани в хода на производството по висящия спор. Наред с това, съгласно чл. 118, ал. 2, изр. 2 ГПК извършените дори от ненадлежен съд процесуални действия запазват силата си и в производството пред надлежния съдебен орган, а в случая до увеличаването на размера на иска производството е протекло пред родово компетентния районен съд, поради което окръжният съд не дължи повторно да изслушва вещите лица и разпитаните пред районния съд свидетели. Въззивният съд е процедирал в съответствие със закона и цитираната практика на ВКС, поради което касационно обжалване не следва да се допусне по поставения въпрос.

С оглед изхода на спора и на основание чл. 81 ГПК и чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация сумата 150 лв.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Решение № 1142 от 12.10.2023 г. по в. гр. д.№ 3419/2022 г. на Софийски апелативен съд, г. о., 4 състав.

ОСЪЖДА Й. П. Й. ДА ЗАПЛАТИ на „Военномедицинска академия – МБАЛ” – гр. София сумата 150 (сто и петдесет) лева – разноски за защитата пред ВКС.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: