РЕШЕНИЕ
№ 229
гр. София, 19.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на тридесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Христина Михова
Членове: Красимир Шекерджиев
Деница Вълкова
при участието на секретаря Елеонора Тр. М.а
в присъствието на прокурора А. В. Г.
като разгледа докладваното от Х. М. К. наказателно дело от общ характер № 20258002200350 по описа за 2025 година Касационното производство е образувано по постъпила жалба от повереника на частните обвинители срещу въззивно решение № 3/15.01.2025 г., постановено по в. н.о. х.д. № 537/ 2024 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив. В жалбата се излагат твърдения за наличието на всички касационни основания по чл. 348, ал.1, т. 1 - 3 НПК. Сочи се, че при провеждане на диференцираната процедура по чл. 371, т. 2 НПК са били допуснати съществени процесуални нарушения, с оглед на което се прави искане за отмяна на въззивното решение и на първоинстанционната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от първоинстанционния съд. Алтернативно се иска налагане на ефективно наказание на подсъдимия.
Срещу въззивното решение е постъпила касационна жалба и от защитника на подсъдимия А. В. Т. с доводи в подкрепа на заявените с нея касационни основания по чл. 348, ал.1, т.1, 2 и 3 НПК. С жалбата се претендира за изменение на въззивното решение чрез прилагане на чл. 58а, ал. 4, вр. с чл. 55, ал.1 и ал. 3 НК, като се определи наказание една година лишаване от свобода, чието изпълнение да се отложи за изпитателен срок от три години, без да се налага наказанието по чл. 343г НК. Алтернативно се иска отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от въззивната инстанция.
В съдебно заседание пред ВКС повереникът на частните обвинители - И. Р. А., Р. С. А., В. В. А. и К. В. А., чрез законния му представител Т.Б.Н., поддържа касационната жалба и пледира за уважаването й по изложените в нея съображения.
Претендира за заплащане на разноски, направени пред касационната инстанция, за които представя писмени документи.
Частните обвинители Ирен А., Т.Н. и В. А. поддържат касационната жалба, подадена от тяхно име, молят същата да бъде уважена, като на подсъдимия да бъде наложено ефективно наказание.
Защитниците на подсъдимия поддържат касационната жалба по изложените в нея доводи. Изразяват недоволство от това, че въззивният съд не е приложил разпоредбата на чл. 55 НК, въпреки че е отчел наличието на многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства. В тази връзка правят искане за намаляване размера на наказанието лишаване от свобода и отмяна на въззивното решение в частта, с която е наложено наказание лишаване от право на управление на МПС. Защитниците изразяват становище за неоснователност на жалбата на частните обвинители, тъй като считат, че не са допуснати нарушения при провеждане на съкратено съдебно следствие по реда на чл. 371, т. 2 НПК. Поради това настояват да не се уважава касационната им жалба.
Прокурорът от Върховната касационна прокуратура намира и двете касационни жалби за неоснователни, поради което пледира за оставянето им без уважение.
Подсъдимият А. В. Т., редовно призован, не се явява в съдебното заседание.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното: С присъда № 26/02.10.2024, постановена по н. о.х. д. № 455/ 2024 г., по описа на Окръжен съд - Пазарджик, подсъдимият А. В. Т. е признат за виновен в това, че на 28.06.2022 г. на автомагистрала „Тракия“, в района на км.71+900, област Пазарджик, в посока от гр. София към гр. Пловдив, при управление на МПС - влекач марка „М. А. , с рег. № ............., с прикачено полуремарке „Лечитрайлер СР 3 Е“, с рег. № .............., е нарушил чл. 20, ал.1 ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на В. Р. А., поради което и на основание чл. 343, ал.1, б. „в“, вр. с чл. 342, ал.1, вр. с чл. 58а, ал.1 НК е осъден на две години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено за изпитателен срок от пет години, считано от влизане на присъдата в сила, като е оправдан по обвинението за допуснато нарушение на чл. 58, т. 3 ЗДвП.
Със същата присъда на основание чл. 343г НК подсъдимият е лишен от право да управлява МПС за срок от две години.
Срещу първоинстанционната присъда в Апелативен съд - Пловдив е подаден протест от ОП - Пазарджик с искане за увеличаване размера на наказанието лишаване от свобода от две на три години, със запазване на приложението на чл. 66 НК и увеличаване срока на лишаването от право на управление на МПС от две на пет години.
Частните обвинители също останали недоволни от присъдата на окръжния съд и подали жалба, в която изложили съображения за допуснати съществени процесуални нарушения при провеждане на диференцираната процедура и искане за връщане на делото за ново разглеждане. Предявили и искане за налагане на наказание лишаване от свобода за по -дълъг срок, което да бъде изтърпяно ефективно от подсъдимия.
Подсъдимият и неговите защитници също подали въззивна жалба, с която претендирали да бъде приложена разпоредбата на чл. 55 НК, като бъде намален срокът на наказанието лишаване от свобода, наказанието лишаване от право на управление на МПС да бъде отменено.
По протеста и жалбите в Апелативен съд - Пловдив е образувано в. н.о. х.д. № 537/ 2024 г. С въззивно решение № 3/15.01.2025 г., постановено по същото дело, въззивният съд изцяло потвърдил първоинстанционната присъда.
Касационните жалби, подадени срещу въззивното решение, са допустими, тъй като са депозирани в срока за обжалване, от процесуално легитимирани лица и срещу съдебен акт от категорията на визираните в чл. 346, т. 1 НПК. Разгледани по същество, касационните жалби са неоснователни.
По жалбата на частните обвинители
В посочения процесуален документ се сочи, че са допуснати съществени процесуални нарушения на правилата, регламентиращи провеждането на диференцираната процедура по чл. 371, т. 2 НПК. Според изложеното в жалбата първостепенният съд неправилно провел съкратено съдебно следствие по делото, тъй като не са били налице процесуалните предпоставки за това - направеното от подсъдимия признание на фактите по обвинителния акт, не се подкрепяло от събраните на досъдебното производство доказателства. По същество се твърди, че подсъдимият признал отразеното в обвинителния акт - „движение на подсъдимия в аварийната лента със същата скорост, с която се е движел и на пътното платно“, докато в заключението на авто - техническата експертиза /АТЕ/, изготвена на досъдебното производство било посочено, че „товарен автомобил „Мерцедес“ се движи с 83 км/ч и малко преди мястото на инцидента навлиза частично с дясната си част в лентата за аварийно спиране“. Първоинстанционният съд не изяснил всъщност кой от посочените факти подкрепя с признанието си подсъдимия, което било нарушение на процесуалните правила. Въззивният съд не отговорил на възражението на частното обвинение в посочения смисъл и не извършил собствен анализ на доказателствената съвкупност, поради което и неговото решение било постановено при съществени нарушения на процесуалните правила.
Прегледът на постановените от предходните инстанции съдебни актове и на протоколите от първоинстанционното производство не налага извод за основателност на твърденията на повереника. Пред първоинстанционният съд подсъдимият категорично е заявил, че не оспорва фактите и обстоятелствата, подробно описани в обвинителния акт. За законосъобразното провеждане на диференцираната процедура по чл. 371, т. 2 НПК е от значение именно това признание, което следва да се подкрепя от събраните на досъдебното производство доказателства. И двете предходни съдебни инстанции правилно и законосъобразно са преценили, че самопризнанието на подсъдимия се подкрепя от доказателствената съвкупност, приобщена по делото. В касационната жалба, подадена от повереника, спекулативно се сочи, че е налице противоречие между отразеното в обвинителния акт и заключението на изготвената на досъдебното производство АТЕ. Цитира се извадка от обвинителния акт, без да се интерпретира същия в неговата цялост, като въз основа на това се прави превратно заключение за наличие на соченото по - горе противоречие. Реално в обвинителния акт прокурорът е възприел изцяло заключението на АТЕ, като е посочил: „В един момент, приближавайки спрелия т. а. „И. Д. … в аварийната лента на пътното платно в посоката му на движение, обвиняемият Т. не упражнил непрекъснат контрол над товарната си композиция, движейки се върху дясната южна активна пътна лента с около 83 км/ч и напуснал същата от дясно по посока на движението си, като с това навлязъл с дясната част на композицията частично в лентата за принудително спиране на автомагистралата, на около 0,7 - 0,8 метра в нея. Без да намали скоростта си на движение и при липсата на каквито и да било препятствия…..той продължил движението си частично в южната активна лента и частично в аварийната пътна лента / на около 0,7 - 0,8 метра в нея/. Обвиняемият имал обективна възможност да възприеме намиращия се пред него спрял т. а. „Ивеко“…, но не реагирал своевременно на опасността чрез аварийно спиране, намаляване на скоростта или излизане от аварийната лента“. Така посочените факти, признати от подсъдимия са дали основание на въззивния съд да достигне до правилния извод, в какъвто смисъл е и заключението на АТЕ, че причината за произшествието е неосъществяването на непрекъснат контрол върху превозното средство, което е довело до частично навлизане в аварийната лента и удар на спрялото там МПС, причинило на пострадалия несъвместими с живота телесни увреждания. Законосъобразно и напълно логично контролираният съд е приел, че не е възможно и двете посочени в обвинителния акт нарушения на правилата за движение – по чл. 20, ал.1 ЗДвП /неосъществяване на непрекъснат контрол върху ППС/ и чл. 58, т. 3 1 ЗДвП /безпричинно движение в лентата за принудително спиране/ да са в причинно - следствена връзка с общественоопасния резултат, доколкото едното изключва другото. Поради това правилно е потвърдил присъдата на първоинстанционния съд, с която подсъдимият е оправдан по обвинението за допуснато нарушение и на чл. 58, т. 3 ЗДвП.
Изложеното налага заключението, че при постановяване на въззивното решение не са допуснати нарушения на процесуалните правила, които да са обусловили неправилно приложение на материалния закон.
Не са допуснати нарушения и на правилата, регламентиращи процеса на налагане на наказание за извършеното престъпление. Проверяваната инстанция изцяло е съобразила нормата на чл. 373, ал. 2 НПК указваща на приложението на чл. 58а НК при определяне на съответната санкция. Правилно са преценени всички смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, като е отчетен значителен превес на първите. В посока смекчаване на отговорността са съобразени чистото съдебно минало на подсъдимия, семейната и трудовата му ангажираност, признаването на вината и изразеното съжаление за извършеното. Адекватно са оценени и данните за допуснатите от него предходни нарушения на правилата за движение по пътищата, за които е санкциониран по административен ред с издаване на съответните фишове, предимно за превишена скорост, като отегчаващ отговорността фактор. Съобразно комплексната оценка на така посочените обстоятелства е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години, което на основание чл. 58а, ал.1 НК е редуцирано на две години лишаване от свобода, какъвто е и минималният размер на санкцията, предвидена в чл. 343, ал.1, б. „в“ НК.
Така определеното наказание отговаря на принципите за законоустановеност и справедливост, поради което настоящият съдебен състав не намира основание за неговата корекция. Несъмнено осъщественото от подсъдимия престъпление е с висока степен на обществена опасност, доколкото резултатът от него е загубата на човешки живот - починалият е мъж в разцвета на силите си и трудовия си потенциал, родител, син, брат, чиято загуба не може да бъде компенсирана с каквото и да било наказание. Смъртният резултат е съобразен от законодателя при криминализирането на деянието и определяне на пределите на съответната на престъплението санкция. Поради това и с оглед забраната на чл. 56 НК, причинената смърт, като елемент на престъпния състав не може да бъде отчетена повторно като отегчаващо отговорността обстоятелство, в какъвто смисъл е искането на частните обвинители.
Анализът на фактите по конкретния казус не разкрива специфика, завишаваща обществената опасност на деянието извън рамките на характерната за този вид престъпления, което да налага по - строго санкциониране. Престъпният резултат е причинен вследствие на допуснато едно единствено нарушение на правилата за движение, като самото то не е умишлено осъществено, а е последица от проявената от водача небрежност, която е най - леката форма на вината. Изложеното налага извода, че при определяне на наказанието на подсъдимия не са надценени смекчаващите отговорността обстоятелства и не е проявена прекалена снизходителност.
Не са основания за ревизиране на въззивния съдебен акт и в частта, с която е отложено изпълнението на наказанието лишаване от свобода на основание чл. 66, ал. 1 НК. Наказателният кодекс подчертава преобладаващото значение на целите на специалната превенция при преценката относно приложението на института на условното осъждане, без разбира се да се игнорират и задачите на общопревантивната функция на наказанието. Няма спор, че са налице обективните предпоставки за приложението на посочената разпоредба - липса на предходни осъждания на подсъдимия и наказание лишаване от свобода, което е в размер под три години. Внимателната оценка на всички останали обстоятелства, свързани с личността на дееца и неговата обществена опасност - чистото му съдебно минало, липсата на противообществени прояви, семейната и трудовата му ангажираност, осъзнаването и признаването на вината, изразеното съжаление за извършеното са обстоятелства налагащи извод, че поправянето и превъзпитаването на дееца може да бъде постигнато без да се налага ефективно изтърпяване на санкцията.
Постижими са и целите на генералната превенция, доколкото фактът на самото осъждане има предупредителен и възпиращ ефект спрямо останалите членове на обществото.
Основателно е искането на повереника на частните обвинители за осъждане на подсъдимия да заплати в тяхна полза разноските, които са направили за заплащане на адвокатско възнаграждение за изготвяне на касационната жалба и за процесуално представителство пред ВКС, в размер на 8000 лева, съгласно представените по делото договори за правна помощ и банково извлечение.
По жалбата на защитата на подсъдимия
Основното недоволство на защитата е за това, че въззивният съд не е уважил искането за определяне на наказанието, съобразно разпоредбата на чл. 55 НК. Конкретно се сочи, че не е отчетен фактът, че подсъдимият е сигнализирал за произшествието, като е бил особено настойчив, обаждайки се няколко пъти на тел. 112 и че е давал вода на пострадалия. Оспорва се и поставянето от въззивния съд на по - високи изисквания към подсъдимия и дискриминирането му само защото е професионален водач на ППС.
Настоящият съдебен не намира основания за ревизиране становището и на двете предходни съдебни инстанции за това, че относимите към наказателната отговорност на подсъдимия смекчаващи обстоятелства не изпълняват критерия многобройност или изключителност. Особено съществено в тази връзка се явява обстоятелството, отчетено от въззивният съд, за това, че подсъдимият многократно е санкциониран по административен ред, за допуснати от него нарушения на правилата за движение, голяма част от които /без едно/ за управление на МПС с превишена скорост, характеризиращо го като недисциплиниран водач. Действително, упражняваната от подсъдимия професия като шофьор на товарен автомобил повишава вероятността от по - често санкциониране, но от друга страна, изискванията към него като професионалист, са много по - високи, в сравнение с тези към любителите шофьори. От значение е и обстоятелството, че при управление на ППС със значителни габарити и маса, с още по - голямо внимание и прецизност следва да бъдат съобразявани правилата за движение, предвид високата опасност от причиняване на огромни щети по други МПС и пътната инфраструктура при ПТП и най - вече съществуването на изключително висок риск от сериозно увреждане и смърт на други участници в движението. Защитата не отчита и факта, че за приложението на чл. 55 НК, освен наличието на многобройни или изключителни обстоятелства, е необходимо и още едно важно условие – и най - лекото предвидено за съответното престъпление наказание да е несъразмерно тежко. Последното е налице, когато конкретното деяние с оглед настъпилите от него общественоопасни последици, механизъм, начин на извършване, характеристики на дееца, значително се отличава от обичайните престъпления от същия вид. Лишаването от живот на човек, в разцвета на силите му, по никакъв начин не може да се приеме за сравнително лека последица. Причиняването на смъртта на пострадалия при идеална пътна обстановка - на прав участък, при благоприятни пътни и атмосферни условия, неосъществяването на контрол върху тежко товарно превозно средство с големи габарити по време на движение на магистрала, по никакъв начин не може да се приеме, че е сравнително по - лек случай от други престъпления по чл. 343, ал.1, б. „в“ НК. Опитът на подсъдимия да окаже помощ на пострадалия, като сигнализира на тел. 112, несъмнено е смекчаващо обстоятелство, но не променя този извод.
Отчитайки посочените особености на конкретното деяние няма основание да се приеме, че наказание от две години лишаване от свобода, с отлагане на изпълнението му по реда на чл. 66 НК за определен изпитателен срок, е несъразмерно тежко по смисъла на чл. 55 НК. Поради това, настоящият съдебен състав не намира за основателно искането на подсъдимия и неговите защитници за приложение на посочената разпоредба, съответно и на нейната ал. 3, с оглед на което касационната жалба следва да бъде оставена без уважение.
Отсъствието на заявените с касационните жалби основания обуславя оставянето на въззивното решение в сила.
Воден от изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 3/15.01.2025 г., постановено по в. н.о. х.д. № 537/ 2024 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА подсъдимия А. В. Т. да заплати в полза на частните обвинители И. Р. А., Р. С. А., В. В. А. и К. В. А., чрез законния му представител Т.Б.Н., сумите от по 2000 /две хиляди/ лева, представляващи разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.