Производството e по реда на глава дванадесета - чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.
Образувано е по касационна жалба на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” /ГДИН/, чрез процесуален представител, съгласно заповед № Л-1782/05. 05. 2016г. на главния директор срещу решение № 121/21. 12. 2016г., постановено по адм. дело № 245/2016г. на Административен съд – Ловеч. Посочените в жалбата пороци въвеждат касационни основания по чл. 209, т. 3, предл. 1, 2 и 3 от АПК - неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се отмяна на процесното съдебно решение и постановяване на друго по същество на спора, с което да се отхвърли жалбата. Претендират се направените по делото разноски.
Ответникът – М. С. В. оспорва основателността на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно и иска оставянето му в сила. Претендира присъждане на разноски.
Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за недопустимост, алтернативно - за неоснователност на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно и счита, че следва да бъде оставено в сила.
Върховният административен съд - шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт.
Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.
С обжалвания съдебен акт, предмет на касационен контрол за законосъобразност, първоинстанционният съд отменя мълчалив отказ на Главен директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” София за издаване на справка/удостоверение – образец УП-3 по заявление с вх.№ 10334/20. 07. 2016 г. от мл. инспектор М. С. В. – надзирател първа степен в ОС „Изпълнение на наказанията”, сектор „Арести” [населено място] втора категория за зачитане на осигурителен стаж, натрупан в резултат на реално положен извънреден труд за периода от 01. 01. 2005 г. до 31. 12. 2015 г. и изпраща на органа делото като преписка за ново произнасяне. Определен е и срок за издаване на исканата справка – един месец от влизане в законна сила на съдебното решение.
При постановяване на процесното решение, първоинстанционният съд приема, че жалбоподателят е подал заявление до Главния директор на ГДИН София, заведено с вх.№10334/20. 07. 2016 г., с което е поискал на основание чл. 5, ал. 7 от КСО да му бъде издадена справка за удостоверяване на зачетен осигурителен стаж, натрупан в резултат на реално положен от него извънреден труд за периода от 01. 01. 2005 г. до 31. 12. 2015 г. По делото не са налични доказателства, а и няма твърдения административният орган да е издал поисканата от жалбоподателя справка-удостоверение образец УП-3. Вместо това му е издадено от Ръководител на ОС”ИН” Л. Уие за класиране и пенсия, обр.В, рег. № 541/26. 07. 2016 г. за извънреден труд след 31. 12. 2004 г.
Обоснован е извод, съгласно който по делото няма спор, а и се установява от доказателствата, че М. С. В. се намира в служебно правоотношение с ГДИН, представлявана от Главния директор. Прието е, че последният в качеството му на осигурител е административен орган по силата на §1 т. 1 от ДР на АПК и като такъв е овластен да издава исканото удостоверение образец УП – 3 от Номенклатурата на формулярите на НОИ, което е административна услуга по смисъла на §8 от ПЗР на АПК. Справката за осигурителен стаж представлява документ, който има значение за признаване и упражняване на права. Административният орган дължи исканата административна услуга. Отказът за извършването й попада в приложното поле на чл. 21, ал. 3 предл. последно от АПК.
Решаващият съд извежда, че съгласно чл. 5 ал. 7 от КСО, осигурителят е длъжен да издаде искания документ, т. е. той действа при условията на обвързана компетентност. Преценката на административния какво точно ще отрази в него следва да бъде извършена съгласно чл. 38 ал. 16-17 от НПОС /Наредба за пенсиите и осигурителния стаж/, чл. 40 ал. 1 от НПОС и при съобразяване на Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 04. 11. 2003г. относно някои аспекти на организацията на работното време.
В заключение е прието, че Удостоверение за класиране и пенсия обр. В, рег. № 541/26. 07. 2016 г. не е издадено от работодателя - Главен директор на ГДИН, а от Ръководител ОС”ИН” Ловеч, който няма качеството на осигурител, поради което в случая не може да се приложи чл. 5, ал. 7 от КСО.
Върховният административен съд – шесто отделение намира постановеното решение за правилно като краен резултат, но с мотиви различни от изложените.
Мълчалив отказ по чл. 145, ал. 2, т. 1, във вр. чл. 58, ал. 1 АПК е налице при неизпълнение в сроковете по чл. 57 АПК на задължението на административния орган да разгледа по същество отправено до него искане. Целта, с която чл. 58, ал. 1 АПК въвежда правната фигура на мълчаливия отказ е решаването в предвидения от закона срок на въпроса, с който е сезиран административният орган, а неговото бездействие прегражда пътя за настъпване на правните последици, които са търсеният правен резултат. Административният орган има възможност да извърши преценка за всеки конкретен случай дали да издаде или откаже издаване на административния акт. Ако прецени, че съответното лице - заявител отговаря на законоустановените условия за издаване на административния акт, административният орган следва да формира писмено своето волеизявление, като мотивира акта си с наличие на изискуемите се положителни материалноправни предпоставки или респ. при отказ, да изтъкне отрицателните такива. Във всички случаи в рамките на срока по чл. 57, ал. 1 АПК органът е длъжен да материализира акта си в писмена форма. Наличието на компетентност за разглеждане на подаденото искане е условие за прилагането на фикцията, уредена в чл. 58, ал. 1 АПК, че непроизнасянето в срок се счита за мълчалив отказ, подлежащ на съдебен контрол.
В случая административният орган е бил сезиран от заинтересовано лице по смисъла на чл. 5, ал. 7 от КСО с искане за извършване на административна услуга – издаване на удостоверение образец УП-3 за осигурителен стаж, изчислен по реда на чл. 38 и чл. 39 от Наредба за пенсиите и осигурителния стаж. При искане като процесното, административният орган действа при условията на обвързана компетентност и дължи исканата услуга.
Обстоятелството, че касаторът е предвидил при пенсиониране на служители да се издава удостоверение по друг образец В - за класиране и пенсия само въз основа на изплащателните документи, не го освобождава от задължението, регламентирано в чл. 5, ал. 7 от КСО при поискване от осигуреното лице да издава в 14-дневен срок от искането безплатно документи за осигурителен стаж и осигурителен доход, както и да удостоверява факти и обстоятелства, свързани с тях.
За разлика от издаденото удостоверение образец В - за класиране и пенсия, удостоверението за осигурителния стаж (обр. УП-3) се издава въз основа на изплащателните ведомости, други разходооправдателни документи и договори за възлагане на труд, съгласно чл. 40, ал. 3 от Наредба за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС). В случаите, когато тези документи липсват, осигурителите или техните правоприемници по изключение могат да издават удостоверения за осигурителен стаж и въз основа на други автентични документи, щом те съдържат достатъчно данни за осигурителния стаж (чл. 40, ал. 5 от НПОС). Осигурителят е длъжен да издава удостоверение обр. УП-3 в случаите, когато осигурителният стаж на лицето не е равен на трудовия (служебен) стаж, както и когато има положен извънреден труд.
Поисканото със заявлението удостоверение образец УП-3 за осигурителен стаж не е обвързано с упражняване правото на пенсия от служителя. Издаденото удостоверение Образец В - за класиране и пенсия не е идентично с поисканото от жалбоподателя удостоверение, а удостоверява само извънреден труд, за който е изплатено възнаграждение и са внесени дължимите осигуровки, съгласно изплащателните ведомости, като при това няма твърдения и данни жалбоподателят да е упражнил правото си на пенсиониране.
Предметното естество на оспорения акт не позволява делото да бъде решено по същество, поради което правилно съдът постановява връщане на преписката на компетентния административен орган за решаване на въпроса.
Въпреки гореизложеното, основателни са възраженията на касатора, че в развилото се съдебно – административно производство не е допустимо да се установяват както конкретния размер на осигурителния стаж, така и размера на положения извънреден труд.
В противоречие с чл. 168 АПК, съдът е изследвал въпрос извън предмета на спора, а именно какво трябва да бъде съдържанието на документ, който административният орган е отказал да издаде. Предмет на съдебна проверка е законосъобразността на оспорения отказ на основанията, посочени в чл. 146 АПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 173, ал. 3 АПК при незаконен отказ да се издаде документ, съдът задължава административния орган да го издаде, без да дава указания за съдържанието му. Съдът като е назначил експертиза е допуснал събиране на доказателства, които са ирелевантни по отношение правилното решаване на правния спор. В настоящото съдебно производство е недопустимо установяване не само на осигурителен стаж, но и установяване на броя часове извънреден труд, положен от ответника по касация.
Въпреки горното, с допълнително изложените мотиви, настоящият състав намира, че обжалваното решение е правилно като краен резултат и не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила.
Предвид изхода на спора, своевременно направеното искане за присъждане на разноски и представените доказателства за реалното им извършване, претенцията на ответника се явява основателна, поради което касаторът следва на основание чл. 143, ал. 1 АПК да бъде осъден да му заплати сума в размер от 400 лева (четиристотин лева) – възнаграждение за един адвокат.
Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд - шесто отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 121/21. 12. 2016г., постановено по адм. дело № 245/2016г. на Административен съд – Ловеч.
ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” - [населено място] да заплати на М. С. В. съдебни разноски в размер на 400 лева (четиристотин лева) – възнаграждение за един адвокат. РЕШЕНИЕТО е окончателно.