Касационното производство е образувано по жалба, подадена от защитник на подсъдимия Н. В. П. от гр. П..

Предмет на жалбата е решение № 149 от 23. 09. т. г., постановено от Пловдивския апелативен съд по в н о х д № 110/2008 г, с което е потвърдена присъда № 9 от 31. 01. т. г., издадена по н о х д № 660/2007 от Пазарджишкия окръжен съд.

Подадената жалба се позовава на всички основания по чл. 348, ал. 1 НПК и с нея се претендира или оправдаване на касационния жалбоподател или връщане на делото за ново разглеждане в предишен процесуален стадий.

Изложените в жалбата оплаквания се поддържат от подсъдимия и защитата му в проведеното пред В К С заседание, в т. ч. и с представяне на писмени бележки.

Прокурорът от Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на подадената жалба.

Върховният касационен съд провери въззивното решение в пределите на правомощията си по чл. 347 НПК и за да се произнесе взе предвид следното:

Съдебните актове на предшестващите инстанции ангажират наказателната отговорност на касационния жалбоподател за престъпление по чл. 202, ал. 2 т. 1 и ал. 1 т. 1 във връзка с чл. 20, ал. 1 и 3 и във връзка с чл. 26 НК, осъществено в периода 11. 03. – 23. 05. и на 18. 12. 1997 г в гр. П. в качеството му на длъжностно лице – Управител на „ Х. –Панагюрище” ЕООД, с предмет на посегателството в размер на 24755323, 80 стари лева / големи размери /, улеснено със съставяне и подбуждане на други лица да съставят в кръга на службата си официални отчетни документи с невярно съдържание, чрез налагане на наказание от 3 / три / години лишаване от свобода – условно, с 5-годишен изпитателен срок и 3 / три / години лишаване от правата по чл. 37, ал. 1 т. 6 и 7 НК.

С присъдата и решение касационният жалбоподател е оправдан по първоначалното обвинение по чл. 203 във връзка с чл. 26 НК и за разликата от 24755323, 80 до 31805323, 80 стари лева. С присъдата и решението е отхвърлен гражданския иск като погасен по давност, предявен от гражданския ищец „. Х. П. „ ЕООД гр. С. за сумата 31805323, 80 стари лева, претендирана като обезщетение за имуществени вреди от непозволено увреждане, със законните последици от това.

В оправдателните им части и в частта им по гражданския иск, съдебните актове са влезли в сила.

Ето защо по касационен ред се оспорва от подсъдимия наказателно-осъдителната част на въззивното решение с позоваване на допуснати нарушения по чл. 348, ал. 1 т. 1 и 2 НПК. Понеже позицията му по обвинението е, че не е извършил престъпление, в подадената жалба са изложени и доводи за несправедливост на осъждането.

По доводите за допуснати нарушения по чл. 348, ал. 1 т 1 и. 2 НПК:

Алтернативно заявените искания за оправдаване или за отмяна на обжалваното решение и връщане на делото за ново разглеждане, не могат да бъдат удовлетворени по следните съображения:

Подсъдимият и защитата му приписват процесуална незаконосъобразност на обжалваното решение, конкретизирана като нарушение на правилата по чл. 339, ал. 2 във връзка с чл. чл. 13, 14, 107, ал. 3 и 5 НПК при формиране на част от фактите по чл. 102 НПК. Освен това възраженията им засягат и правните изводи на съда, направени въз основа на приетите доказателствени факти.

Направените оплаквания по чл. 348, ал. 1 т. 2 НПК са неоснователни:

Подсъдимият не отрича основния факт, установен по делото, че в инкриминирания период, за да отчете служебни пари, получени в брой от касата / служебни аванси/, е представил в счетоводството на ръководеното от него предприятие като разходно-оправдателни документи инкриминираните шест фактури № 482/11. 03. 97 г, № 495/ 19. 03. 97 г, № 490/31. 03. 97 г, № 498/ 16. 05. 97 г, № 500/ 23. 05. 97 г и № 25/18. 12. 97 г, с общата стойност на които е била заверена личната му партида по сметка 422 „ П. лица”.

Затова защитната теза е изградена изцяло върху твърденията на подсъдимия, че посочените документи са валидни и отразяват действително извършени работи и услуги в полза на „ Х. ”-ЕООД гр. П. от едноличните търговци ЕТ „ Т. А. – Л. К. ” / по първите две от посочените по - горе фактури,/ ЕТ „С” / по третата, четвъртата и петата фактура/ и ЕТ „ Н. Н. „ / по шестата / от инкриминираните фактури./ Казано другояче, подсъдимият твърди, че получените служебни аванси е разходвал надлежно, за да се разплати / в брой с първите двама еднолични търговци и по банков път - с последния/, за извършени от тях работи и услуги на стойност, посочена във фактурите.

Съдът е отхвърлил защитната теза след разбор и оценка на материалите по делото, довели до следните доказателствени факти:

Първо: Инкриминираните шест фактури са изследвани от

графологическите експертизи и в резултат на изследването е установено:

Че на всяка една от фактурите подписът в графата „ П. ” е положен от подсъдимия.

Че авторството на ръкописния тест в първите пет от посочените по-горе фактури, не може да бъде установено и положения върху тях печат не е оригиналния на съответния едноличен търговец.

Че шестата фактура е автентична - издадена е от ЕТ „ Н. Н. ”

Второ: Че данните, получени от многобройните гласни източници не сочат посочените еднолични търговци да са извършвали в полза на ръководеното от подсъдимия предприятие отразените в инкриминираните фактури работи и услуги.

И не на последно място, че в опровержение на защитната теза са и приложените по делото ревизионен акт и акт за начет.

Посочените доказателствени факти са формирани надлежно по правилата на чл. 13, 14, 18 и 107 НПК, а въззивният съд е изпълнил процесуалното си задължение да ги провери, за което е изложил собствен анализ на доказателствената основа, съблюдавайки чл. 339, ал. 2 НПК.

Въз основа на фактите са направени законосъобразни правни изводи, че подсъдимият в качеството си на длъжностно лице /ръководител на „ Х. ” ЕООД –гр. Панагюрище / е присвоявал в инкриминирания период получаваните в брой служебни аванси - общо в размер на 24755323, 80 стари лева, поверени му да ги пази и управлява, с което е осъществено изпълнителното деяние по чл. 201 НК.

Квалифициращите признаци на престъплението произтичат на първо място от размера на предмета на посегателството и в случая несъмнено то е в „ големи размери „ по смисъла на ал. 2 т. 1 от чл. 202 НК, вкл., и след деноминацията на българския лев.

Не така стоят нещата обаче с втория квалифициращ признак на престъплението: Правните изводи за улесняващото документно престъпление не могат да бъдат споделени и в тази насока възраженията на касационния жалбоподател имат основание, макар и не по всички съображения, които защитата му излага, а именно:

Съдилищата са възприели безкритично обвинителната теза, че инкриминираните шест фактури представляват официални документи с невярно съдържание, съставени в кръга на службата от подсъдимия и от други / неустановени/ длъжностни лица, които той е подбудил да ги съставят, за да улесни присвояването,

Затова е прието, че улесняващото документно престъпление е по чл. 311 във връзка с чл. 26 НК и е извършено в съучастие по чл. 20, ал. 1 и 3 НК.

Тези изводи са неправилни, първо защото не е направено разграничението между неистински документ и документ с невярно съдържание. При условие, че произходът на фактурите, представени от подсъдимия, за да отчете извършени работи и услуги от ЕТ „ Т. А. – Л. К. ” – София и от ЕТ „С„ –София, не е установен / това са първите пет от инкриминираните шест фактури /, следва да се приеме, че са използвани неистински документи по смисъла на чл. 93 т. 6 НК. Законът свързва неистинността единствено с автора на документа. Затова е без значение, когато документът е неистински, дали е с вярно или с невярно съдържание.

Посоченото дискредитира защитната теза, такава каквато се поддържа от касационния жалбоподател, защото дали съдържанието на фактурите, на които е придаден вид, че са издадени от ЕТ „ Т. А. Л. К. ” и от ЕТ „ С. М. С. ” е вярно или невярно, е без значение при условие, че са използвани съзнателно като разходно-оправдателни документи.

Както се посочи, автентичен официален документ е само фактурата № 25 / 18. 12. 97 г, защото произходът й е установен. За този документ правилно е прието, че е бил предмет на лъжливо документиране от страна на действителния му автор, поради което се явява официален документ с невярно съдържание. достоверителната функция на посочената фактура е изследвана от съда по повод възраженията на подсъдимия и правилно не е призната в резултат на данните, получени от другите доказателствени източници, в т. ч., и показанията на издателя на документа, за което са изложени убедителни съображения.

Съзнателното ползване от неистински документи и от документи с невярно съдържание е престъпление по чл. 316 НК, когато за самото съставяне не може да се търси отговорност. В случая тази е правилната правна квалификация на улесняващото престъпление, щом по делото не е установено подсъдимият сам или с другиго да е участвал в съставянето на инкриминираните фактури.

Ето защо на второ място се явява основателно и възражението, че обвинението за съучастническа дейност в осъществяване на улесняващото престъпление няма доказателствена база и е възпроизведено механично от обвинителния акт:

Правилно защитата възразява, че когато произходът на първите пет от инкриминираните шест фактури не е установен, няма как да се инкриминира съучастническа извършителска дейност за съставянето им.

Освен това, както е известно, подбудителството като вид акцесорно участие може да се инкриминира и накаже, само когато се е стигнало до извършителска дейност, чиито автори са разкрити.

Що се касае до фактурата № 25/18. 12. 97 г, чиито произход е установен, резултатите от съдебното следствие не са потвърдили обвинителната теза, че за съставянето й подсъдимият е осъществил умишлено склоняване / подбудителство/ на действителния автор на документа да върши престъпление по чл. 311 НК..

Ето защо следва да се приеме, че за улесняване на присвояването подсъдимият само съзнателно се е ползвал от пет броя неистински документи и от един официален документ с невярно съдържание, което е престъпление по чл. 316 във връзка с чл. 26 НК, за което по закон не се предвижда по-тежко наказание.

Посоченото е основание за изменение в правната квалификация на инкриминираната дейност, възприета от въззивния съд, като касационния жалбоподател бъде оправдан за това, че е извършил в съучастие улесняващо документно престъпление по чл. 311 НК.

Оплакванията за допуснати нарушения на материалния закон съдържат и доводи относно приложението на чл. 26 НК за инкриминираната дейност, направени по повод законодателните изменения в НК по отмяната / ДВ бр. 62/ 05. 08. 97 г/ и последващото възстановяване на нормата / ДВ бр. 92/ 2002 г/.

Предшестващите инстанции са обсъдили възражението и съображенията им, базирани на обвързващите указания на ОСНК в ТР 2 /99 г и чл. 2, ал. 2 НК, се споделят напълно от В К С, поради което не следва да се повтарят.

По доводите за явна несправедливост на наказателната отговорност:

Възраженията за несправедливост на осъждането се правят извън контекста на чл. 348, ал. 1 т. 3 във връзка с ал. 5 т. 1 НПК, поради което изложените по-горе съображения им дават отговор.

А иначе, проверката констатира, че прекомерната продължителност на наказателното производство срещу подсъдимия / преди съдебната му фаза/, е компенсирана от съда при определяне на наказанието по размер и начин на изтърпяване и в крайна сметка санкциите са снизходителни. Това е така, защото наказанието лишаване от свобода е в законоустановения му минимум и изтърпяването му е отложено. В законоустановения минимум е и санкцията по чл. 37, ал. 1 т. 6 и 7 НК.

По изложените съображения и на основание чл. 354 ал. 2 т. 2 и ал. 1 т. 1 НПК, Върховният касационен съд – І н. о.

РЕШИ:

ИЗМЕНЯ решение № 149 от 23. 09. 2008 г, постановено от П. А. С по в н о х д № 110/2008 г., като п р е к в а л и ф и ц и р а престъплението по чл. 202, ал. 2 т. 1 и ал. 1 т. 1 / чл. 316 НК / във връзка с чл. 26 НК.

ОПРАВДАВА подсъдимия Н. В. П. да е извършил за улесняване на присвояването в съучастие по чл. 20 ал. 1 и 3 НК документно престъпление по чл. 311 във връзка с чл. 26 НК,

ОСТАВЯ В СИЛА същото решение в останалата му обжалвана част.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: