О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1623

гр. София, 02.04.2025 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети март през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

като разгледа докладваното от съдията Н. И. гражданско дело № 3129 по описа на Върховния касационен съд за 2024 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Р. Б. срещу въззивно решение № 662/03.06.2024 г. постановено по гр. д. № 771/2024 г. по описа на Апелативен съд – София в частта, с което е потвърдено решение № 6038/24.11.2023 г. по гр. д. № 2591/2022 г. на Софийски градски съд в частта му, с която Прокуратурата на Р. Б. е осъдена, на основание чл. 2, ал.1, т.3, пр.1 от ЗОДОВ, да заплати на Г. П. М.: сумата 37751,43 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди под формата на пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение в брутен размер за периода от 21.09.2012 г. до 16.03.2017 г., ведно със законната лихва, считано от 15.03.2019 г. до окончателното й изплащане и сумата 20 000 лв. - обезщетение за причинени неимуществени вреди ведно със законната лихва, считано от 15.03.2019 г. до окончателното й изплащане, претърпени в резултат на водено срещу него наказателно производство по НОХД № 1492/2013 г. по описа на СНС.

Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното решение. Изразява се недоволство от размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, като се сочи, че същия е необосновано завишен. Сочи се, че съдът не е изследвал всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 от ЗЗД. Твърди се също, че по отношение на претенцията за имуществени вреди, представляващи пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение, Прокуратурата на РБ може да носи отговорност само за периода, през който ищецът е бил задържан под стража и обективно е бил възпрепятстван да изпълнява трудовите си задължения, но не и за целия период до приключване на наказателното производство.

В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е поставен въпроса: „Следва ли решаващия съд при определяне на размера на обезщетението за имуществени вреди от пропуснати ползи да съобрази особеностите на всеки конкретен случай и наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и тяхното настъпване, като несъмнена, сигурна и реална възможност за увеличаване на имуществото на пострадалия?“; както и въпроси, които следва да бъдат обобщени в следния смисъл: как се прилага критерия за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД и за обстоятелствата, които съдът следва да вземе предвид, при определяне на обезщетение за неимуществени вреди, в хипотеза на иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ при прилагане на разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Счита, че първия от поставените въпроси е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС: решение № 45/07.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3445/2019 г., III г. о. и решение № 126/04.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1350/2008 г., II г. о. По втория въпрос се сочи противоречие с: т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г.; т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; решение № 97/15.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3909/2022 г., IV г. о.; решение № 50087/11.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3431/2022 г., III г. о.; решение № 50289/16.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 912/2022 г., IV г. о;

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата Г. П. М., чрез адв. Б. А. от САК, е подал писмен отговор, в който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Претендира разноски пред касационната инстанция.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, приема следното:

С обжалваното решение въззивната инстанция е приела, че е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата за претърпени от ищеца имуществени и неимуществени вреди от незаконно обвинение за извършено престъпление. Посочено е, че с постановление от 26.06.2012 г. ищецът бил привлечен като обвиняем по ДП № 43/2012 г. по описа на СП за това, че за времето от 2011 г. и към момента на изготвяне на постановлението е участвал в организирана престъпна група с още четири лица, създадена с користна цел и с цел да върши престъпления, за които е предвидено наказание лишаване от свобода повече от три години /престъпления по чл. 195 НК/ – престъпление по чл. 321, ал. 3, вр. ал. 2 НК, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от три до десет години. С постановление от същата дата – 26.06.2012 г. спрямо ищеца била взета най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража”. С постановление от 22.11.2012 г. /л. 32/ ищецът бил привлечен в качеството на обвиняем по ДП № 43/2012 г. по описа на СП за това, че за времето от месец януари 2011 г. до 27.06.2012 г. в [населено място] участвал в организирана престъпна група с още 4 лица, създадена с користна цел и с цел да върши престъпления, за които е предвидено наказание лишаване от свобода повече от три години – престъпления по чл. 195 НК /кражби на различни по вид горива/ и по чл. 201 НК /присвояване на различни по вид горива/– престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 1, алт. 2, вр. ал. 2 НК, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от три до десет години и за това, че за времето на неустановена дата придобил по неустановен начин и до 27.06.2012 г. държал на адрес: [населено място], [улица] боеприпаси – 23 броя ловни патрони 12 калибър, предназначени за стрелба с гладкоцевно оръжие, без да има за това надлежно разрешение, изискващо се по Закона за оръжията, боеприпасите, взривните вещества и пиротехническите изделия – престъпление по чл. 339, ал. 1, пр.1, пр. 2 НК, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от две до осем години. Извършени били процесуално – следствени действия на досъдебна фаза включващи разпит на свидетели, извършване на претърсване и изземване в дома на ищеца; извършване на личен обиск на ищеца. С определение от 19.07.2012 г. по НЧД № 1060/2012 г. по описа на СНС, 5 с-в ищецът бил отстранен от длъжността „началник влак, товарно движение“, гара София, към РТП – София 1, товарна гара София към „БДЖ – Товарни превози“ ЕООД. С присъда от 13.06.2013 г. по НОХД № 2184/2012 г. по описа на СНС, ищецът бил признат за виновен по първото от повдигнатите му обвинения и оправдан по второто от тях. С решение № 34/27.11.2013г. по ВНОХД № 277/2013г. на АСНС, присъдата на СНС била изцяло отменена, поради нарушения на съдопроизводствените правила и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на СНС. С присъда от 29.10.2014 г. по НОХД № 1492/2013г. на СНС, ищецът бил оправдан и по двете повдигнати му обвинения. С решение с № 11/09.07.2015 г. по ВНОХД № 59/2015г. по описа на АСНС, присъдата от 29.10.2014 г., в частта касаеща повдигнатите обвинения срещу ищеца била потвърдена. С решение с № 417/25.01.2016 г. по н. д. № 1167/2015 г. по описа на ВКС, II НО било отменено изцяло постановеното решение по ВНОХД № 59/2015г. на АСНС, и делото било върнато на АСНС за ново разглеждане от друг състав от стадия на съдебното заседание. С влязло в сила на 16.03.2017 г. решение с № 190/16.05.2016г. по ВНОХД № 192/2016 г. по описа на САС, присъдата от 29.10.2014г. по НОХД № 1492/2013 г. по описа на СНС, в частта касаеща повдигнатите обвинения срещу ищеца била потвърдена.

За да определи размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съдът е взел предвид: продължителността на наказателното производство - четири години и девет месеца; броя и естеството на повдигнатите обвинения - на ищеца са повдигнати обвинения за извършени две престъпления от общ характер: за престъпление по 321, ал. 3, пр. 1, алт. 2, вр. ал. 2 НК и за престъпление по чл. 339, ал. 1, пр.1, пр. 2 НК, като предвиденото наказание за първото е лишаване от свобода от три до десет години, а за второто от две до осем години; предприетите срещу ищеца мерки за неотклонение: „задържане под стража“ от 29.06.2012 г. до 21.09.2012 г. / в който период ищецът бил в ареста с накърнено право на свободно придвижване/, заменена с „парична гаранция“, а преди това бил задържан за 24 часа, съответно за 72 часа от 26.06.2012 г. до 29.06.2012 г.; че на ищеца е била наложена и забрана за напускане на пределите на Р България; множество процесуално-следствени действия: претърсване и изземване на вещи от жилището в присъствие на семейството на ищеца, извършен личен обиск; взел е предвид степента на засягане на емоционалния, личния и професионалния живот на ищеца. Обсъдени са и свидетелските показания, според които делото се отразило зле на социалните контакти на М.. Превърнал се от човек, с когото всеки искал да работи, тъй като с него се работело лесно, до човек, с когото никой не искал да общува. След освобождаването му от ареста и по време на наказателното производство, до неговото приключване, поведението му се променило: станал затворен и избягвал контакти с хората. Привличането към наказателна отговорност се отразило и на личния и семейния му живот, поради невъзможността да работи и да се грижи за издръжка на двете си деца. От приложените по делото извадки от печатни медии и от свидетелските показания се установило, че воденото разследване е станало достояние на широк кръг от хора. Преценени са като неоснователни доводите на Прокуратурата, че публикациите в медии не са по нейна вина, доколкото събитието, сложило началото на медийните публикации, било повдигнатото и поддържано от Прокуратурата обвинение. Прието е, че по делото няма доказано трайно психическо или физическо заболяване на ищеца във връзка с воденото наказателно производство. В заключение, обсъждайки поотделно и в съвкупност събраните по делото писмени и гласни доказателства и вземайки предвид социално-икономическата обстановка в страната, съдът е счел, че обезщетение в общ размер от 20 000 лв. е необходимо и достатъчно да компенсира ищеца за претърпените от незаконната процесуална принуда морални вреди по воденото срещу него наказателно производство.

По отношение на претенцията за имуществени вреди представляващи пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение, въззивният съд е посочил, че ищецът е доказал наличие на причинната връзка между воденото срещу него наказателно производство и оставането му без работа за периода 21.09.2012 г. - 16.03.2017 г., чрез представените писмени и гласни доказателства и заключението на изслушаната по делото ССЕ, като с последната била установена претенцията и по размер. Прието е за установено, че М. е работел по безсрочен трудов договор, на длъжност началник влак товарно движение гара Искър към РТП София 1 при ПТП София към „БДЖ - Товарни превози” ЕООД, а причината за прекратяване на трудовото му правоотношение била обективната невъзможност да изпълнява задълженията си в резултат от задържането му под стража за дълъг период от време. Трудовото правоотношение на ищеца било прекратено със заповед с № 2537/14.08.2012 г., на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ, поради обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор и влязло в сила на 24.07.2012 г., определение по НЧД № 1060/2012 г. по описа на СНС, с което задържаният под стража ищец бил отстранен от длъжност. Ищецът бил задържан на 27.06.2012 г., поради което след тази дата не могъл да се яви на работа поради задържането си под стража първоначално по ЗМВР, впоследствие като мярка на процесуална принуда. Това било достатъчно, да се приеме наличието на причинна връзка между прекратяването на трудовото правоотношение на длъжността „началник влак товарно движение“ и неполучаването на трудово възнаграждение. Възражението на ответника, че мярката по чл. 69 НПК няма за задължителна последица прекратяване на трудовото правоотношение е прието от съда за неоснователно. Според показанията на св. С., след уволнението ищецът активно търсил работа, в сферата, в която работел преди това, както и в други сфери, но заради висящото наказателно дело не могъл да си намери. Поради липсата на възможност да си намери работа, ищецът започнал да пасе добитък. Прието е също, че М. е бил регистриран като безработен в Бюрото по труда - И., респ. че е търсил работа и чрез Бюрото. Въззивният съд е приел, че ищецът е положил дължимата грижа да ограничи вредите от неоснователното водене на наказателното производство. Прието е, че съществува причинна връзка между неполученото възнаграждение за периода от 21.09.2012 г. /датата на прекратяване на трудовото правоотношение/ до 16.03.2017 г. /датата на влизане в сила на оправдателната присъда/, тъй като според съда, ако не било неоснователно воденото наказателно производство, щяло да е налице сигурно получаване на трудово възнаграждение.

При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното:

Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо в обжалваната му част.

След преценка, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, в частта му, с която по предявения иск за имуществени вреди е присъдено обезщетение от 37751,43 лв.- представляващи пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение в брутен размер за периода от 21.09.2012 г. до 16.03.2017 г., по въпроса: за определяне на обезщетението на имуществени вреди от пропуснати ползи с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение и тяхното настъпване, като несъмнена, сигурна и реална възможност за увеличаване имуществото на пострадалия, заради проверка за евентуално противоречие с практиката на ВКС.

По отношение на въззивното решение, в частта му касаеща иска за обезщетение за неимуществени вреди: Поставеният в изложението въпрос за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика. Смисълът на приетото в т. II от ППВС № 4/1968 г. е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. В настоящия случай въззивният съд е изложил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си, без да се обоснове. Не се констатира и противоречие на въззивното решение с разрешението, дадено в т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, съгласно която „мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност“. В случая въззивното решение е мотивирано, като съдът в съответствие с правомощията си е извършил анализ на доказателствата и е формирал е свои фактически и правни изводи по спора. Предвид това не е налице правно разрешение, което да е в противоречие със задължителната съдебна практика. Не е налице противоречие и с трайно установената практика на ВКС по въпроса за съдържанието на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Относно критерия „справедливост“ и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, касационният съд многократно е посочвал, че той включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател. Следва да се има предвид, че въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай. Правно релевантните обстоятелства, от значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Съдебното минало на ищеца. Като база служи още и икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Поради всичко изложено, законодателят и не борави с други техники за определяне размера на справедливото парично овъзмездяване за причинени болки и страдания, като например фиксирани суми, определен минимален и максимален размер, процент и пр. В настоящия казус въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. Обсъдени са твърденията и доводите на страните, обосноваващи намаляване на обезщетението по размер, както и тези, които обуславят присъждане на обезщетение в по-висок размер. Следователно не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, в частта му касаеща иска за обезщетение за неимуществени вреди.

Прокуратурата на Р. Б. при касационно обжалване като ответник по иск за обезщетение на вреди по ЗОДОВ е освободена от държавна такса /ТР № 7/16.11.2015 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГК/.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

ДОПУСКА касационното обжалване на въззивно решение № 662/03.06.2024 г. постановено по гр. д. № 771/2024 г. по описа на Апелативен съд – София в частта му, с която Прокуратурата на Р. Б. е осъдена, на основание чл. 2, ал.1, т.3, пр.1 от ЗОДОВ, да заплати на Г. П. М. сумата 37751,43 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди под формата на пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение в брутен размер за периода от 21.09.2012 г. до 16.03.2017 г., ведно със законната лихва, считано от 15.03.2019 г. до окончателното й изплащане, претърпени в резултат на водено срещу него наказателно производство по НОХД № 1492/2013 г. по описа на СНС.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 662/03.06.2024 г. постановено по гр. д. № 771/2024 г. по описа на Апелативен съд – София в останалата му обжалвана част.

Делото да се докладва на председателя на Трето гражданско отделение на ВКС за насрочване.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.