Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на З. П. Ч., подадена чрез адв. Р. Г. С. от САК, срещу въззивно решение № 2589 от 24.04.2020 г. по в. гр. дело № 16354/2018 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение решение от 12.09.2018 г., постановено по гр. дело № 31680/2016 г. по описа на СРС, ІІ ГК, 68 състав.

С потвърденото първоинстанционно решение са отхвърлени исковете на З. П. Ч., предявени против „Сандоз д. д.” Търговско представителство, за отмяна като незаконосъобразна на заповед № 47/11.04.2016 г., на управителя на „Сандоз д. д“, Търговско представителство, с която ищецът е уволнен на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, предл. 2 КТ, поради съкращаване на щата; по чл. 344, ал. 1,, т. 2 КТ за възстановяване на ищеца на заеманата от него преди уволнението му длъжност „ ръководител звено „Безрецептурни продукти“ в отдел „Безрецептурни продукти“, и по чл. 225, ал. 1 КТ за осъждане на ответника да заплати на ищеца обезщетение за оставането му без работа, поради уволнението в размер на 16590, 50 лв./ шестнадесет хиляди, петстотин и деветдесет лева, и петдесет стотинки/ за периода от 12.04.2016 г. до 10.06.2016 г. С решението на съда е отхвърлено искането на ответника ТП Сандоз д. д.-България“, Търговско представителство, за определяне и за присъждане на адвокатско възнаграждение.

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и уважаване на предявените искове.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: 1.Бил ли е длъжен въззивният съд да зачете като част от исковата молба (арг. от чл. 129 ГПК) направеното по инициатива на ищеца уточнение - пред първата инстанция в срока по чл. 312, ал. 2 ГПК, на въведените с исковата молба твърдения за недобросъвестност на работодателя при упражняването на правото на уволнение, съответно да разпредели доказателствената тежест по това основание и да допусне поисканите още пред първата инстанция доказателствени средства за доказване на това самостоятелно основание за незаконност на уволнението? ; 2. Може ли към момента на депозирането на исковата молба да настъпи преклузия за ищеца да сочи нови факти и доказателства, ако съдът не е дал указания за отстраняване на непълноти, неясноти или липса на достатъчна конкретизация на съдържащи се в исковата молба фактически твърдения, които като словесна формулировка напълно отговарят на изкристализиралата в практиката на ВКС същност на довода за злоупотреба с правото на уволнение с правна квалификация по чл. 8 КТ, както и без да бъде предупреден за последиците на преклузията при непредприемане на съответни процесуални действия в определен срок?; 3.Може ли да се преклудира правото на ищеца да сочи нови факти и доказателства не в хипотеза на процесуално бездействие, а обратно - в хипотеза на предприето по почин на ищеца действие за допълване и конкретизиране на посочените описателно в исковата молба доводи за злоупотреба с правото на уволнение на работодателя? ; 4. Въззивният съд бил ли е длъжен да допусне събирането на поисканите по реда на чл. 266, ал. 3 ГПК гласни доказателства във връзка с довода за злоупотреба с правото на работодателя да уволни ищеца, при положение че първата инстанция не е обсъждала и не се е произнесла с нарочно определение по въпроса дали със становището си по доклада по делото ищецът не е направил допустимо изменение на иска по смисъла на чл. 214, ал. 1 ГПК, след като конкретизираните му твърдения за недобросъвестност на работодателя не са изтълкувани като уточнение на исковата молба?“ Твърди, че обжалваното решение противоречи на трайно установената практика на ВКС, обективирана в решение № 15 от 16.02.2017 г. по гр. дело № 60077/2016 г. по описа на Второ ГО на ВКС, решение № 549 от 29.10.2010 г. по гр. дело № 56/2010 г. по описа на Четвърто ГО на ВКС, както и в решение № 158 от 01.07.2013 г. по гр. дело № 1008/2012 г. по описа на Четвърто ГО на ВКС.

Според касатора е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, защото въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни въпроси от съществено значение за изхода на делото, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото и по които липсва практика на ВКС. Като такива сочи въпросите: „1. Настъпва ли преклузия за ищеца да уточни и допълни фактическите си твърдения след момента на подаването на исковата молба за признаване на уволнението му за незаконно, ако в срока по чл. 312, ал. 2 ГПК (в становището си по доклада по делото) ищецът по своя инициатива е въвел конкретни факти и обстоятелства за обосноваване на съдържащите се в исковата молба обобщени твърдения, представляващи самостоятелно основание за незаконност на уволнението, след като е разбрал от доклада по делото, че съдът не е възприел част от съдържащите се в исковата молба твърдения като достатъчно конкретизирани и годни за докладване и напълно ги е игнорирал като несъществуващи?; 2. Може ли за ищеца да настъпи преклузия за сочене на факти и доказателства не само при абсолютно процесуално бездействие, но и в хипотеза на незачетено в доклада по делото процесуално действие за въвеждане на фактически твърдения, при положение, че ищецът по своя инициатива е конкретизирал и допълнил фактическите си твърдения в срока по чл. 312, ал. 2 ГПК след като не е получил указания в тази насока в срока по чл. 311, ал. 2 ГПК?; 3.Направените в срока по чл. 312, ал. 2 ГПК фактически допълнения и уточнения на исковата молба по инициатива на ищеца, т. е. при липса на конкретни указания за отстраняване на нередовности в срока и по реда на чл. 311, ал. 2 вр. чл. 129 вр. чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК, следва ли да се приемат като отстраняване на нередовност на исковата молба по инициатива на ищеца, т. е. като част от исковата молба, при положение, че за нередовности на исковата молба - включително неконкретизиране на фактически твърдения, се следи до приключване на производството и в същото време нередовностите подлежат на отстраняване независимо по чия инициатива са забелязани и поправени.“

На следващо място в изложението си касаторът сочи чл. 280 т. 1 ГПК във връзка с въпросите: “ 1.Общото препращане от страна на въззивния съд към мотивите на първата инстанция на основание чл. 272 ГПК освобождава ли съда от задължението да формира собствени фактически констатации по всички правнорелевантни фактически положения, имащи значение за съществуването и упражняването на спорното материално право и които са посочени във въззивната жалба?; 2. Длъжна ли е въззивната инстанция в мотивите към постановеното решение, респ. в мотивите към протоколните определения, които не подлежат на самостоятелно обжалване, да даде конкретен и обоснован отговор на всички изтъкнати във въззивната жалба оплаквания за неправилност на обжалваното решение, респ. в заявените с жалбата искания пред въззивния съд, по които съдът се е произнесъл с протоколно определение?“ Поддържа, че съдът се е произнесъл по тези въпроси в противоречие с приетото в решение № 212 от 01.02.2012 г. по гр. дело № 1106/2010 г. по описа на Второ ТО на ВКС и в решение № 63 от 17.07.2015 г. по гр. дело № 674/2014 г. по описа на Второ ТО на ВКС.

Счита също, че произнасянето на въззивната инстанция по въпроса „кога съществува задължение за работодателя да извърши подбор“ или по конкретно „Работодателят има ли задължение да извърши подбор като част от правото си на уволнение при съкращаване на щата, когато съкращаваната и другите длъжности не се различават съществено или задължението за подбор съществува само когато се съкращават част от бройките на една и съща длъжност?“ е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 76 от 06.03.2015 г. по гр. дело № 3768 по описа за 2014 г. по описа на Четвърто ГО на ВКС, решение № 159 от 19.07.2013 г. по гр. дело № 770 по описа за 2012 г. на Четвърто ГО на ВКС, решение № 282 от 01.09.2011 г. по гр. дело № 110 по описа за 2010 г. на Четвърто ГО на ВКС, и решение № 246 от 23.06.2011 г. по гр. дело № 1152 по описа за 2010 г. на Трето ГО на ВКС.

Ответната страна - „Сандоз д. д.” Търговско представителство, представлявано от А. А. Ц., адвокат от Софийската адвокатска колегия, в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, изразява становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:

Предявените искове са с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ.

Ищецът е обосновал довода си за незаконосъобразност на заповедта за уволнение в исковата молба с твърденията: немотивираност, тъй като „в заповедта за уволнение липсва конкретно посочване на акта, с който е извършено твърдяното съкращаване на длъжността на ищеца, от кого и кога е бил приет този акт и откога промяната е станала приложима”; неосъществяване на посоченото основание за уволнение, защото няма „валидно решение за съкращаването от компетентния орган”, промяната в щата не е била „документално отразена посредством утвърждаване на ново щатно разписание”, а и „формално премахнатата от щатното разписание длъжност „ръководител звено „Безрецептурни продукти” не е престанала да съществува като сбор от трудови функции”, била е запазена, тъй като е необходима за дейността на работодателя, но с ново наименование – „мениджър на направление „Бизнес развитие на фармацевтичния пазар”, и неизвършване на подбор по чл. 329 КТ преди уволнението на ищеца, който според него е бил задължителен и е следвало да бъде извършен между всички ръководители на търговски отдели на търговското представителство – ищецът и ръководителите на отделите „Прескрипторни продукти” и „Онко/Био/Болничен”.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което исковете са отхвърлени като неоснователни, въззивният съд, препращайки и към мотивите на първостепенния, е приел за установено, че заповедта за уволнение е мотивирана, че е налице реално съкращаване на длъжността, заемана от ищеца, че тази длъжност е била единствена, поради което и за работодателя е възникнало право, но не и задължение за извършване на подбор, че неизвършването на подбор в тази хипотеза не подлежи на съдебен контрол. Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба, е добавил и следното:

Счел е, че спорните по делото обстоятелства са свързани единствено с въведеното от ищеца възражение за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, относно необсъден довод от първоинстанционния съд по чл. 8 от КТ, относно недобросъвестност на работодателя при упражняването на правото му на уволнение/ злоупотреба с право от страна на работодателя/, като основание за признаване на уволнението на ищеца за незаконно и неговата отмяна, с необсъждане с доклада по делото на всички въведени от ищеца фактически доводи за незаконност на уволнението му, с възражение, че уволнението е незаконно, тъй като не е налице реално съкращаване на длъжността на ищеца, както и че при извършеното съкращаване на длъжността на ищеца, ответникът не е извършил подбор на основание чл. 329, ал. 1 от КТ.

Обосновал е извод, че изискванията за законност на уволнението поради съкращаване в щата са следните: 1/ да е налице премахване, считано от един определен момент за в бъдеще, на отделни длъжности от утвърдения общ брой на работниците или служителите в предприятието или учреждението поради преустановяване на съответстващите им трудови функции ; 2/ съкращението да е реално т. е съответната трудова функция действително да се премахва, а не само да се променя наименованието на съответстващата й длъжност при запазване характера на извършваната работа ; 3/ да е налице към момента на уволнението-датата на уволнението трябва да съвпада или да следва датата, на която е извършено реалното фактическо съкращаване ; 4/ да е извършено по съответния ред и от компетентен орган. Посочил е също, че законността на уволнението в хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 КТ не се свързва по необходимост само с наличието на утвърдено ново щатно разписание, а е меродавно установяването на съществуването на материалноправното основание за прекратяване на трудовото правоотношение. Съкращаването на щата означава намаляване, премахване за в бъдеще на отделни бройки от утвърдения общ брой на работниците и служителите. Причините за това могат да бъдат най-различни и наличието им се преценява от работодателя или от компетентния за утвърждаването на щатното разписание орган. Промяната на щатните бройки е въпрос на целесъобразност за работодателя и не подлежи на съдебен контрол, като суверенно негово право е да променя щата както прецени. Това, което е от значение е съкращаването на съответна щатна бройка да е извършено от лицето или органа, който има право да извършва промени в щатното разписание и да е реално – да има фактическо /реално/ премахване на трудовите задължения, които включва процесната длъжност.

Счел е за неоснователно възражението на ищеца за допуснати от СРС нарушения на съдопроизводствените правила. Посочил е, че въззивната инстанция е такава по същество на спора, а не е контролно отм. енителна, поради което ирелевантни са процесуални нарушения, които не водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение; че доводите изложени в жалбата за допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд, във връзка с недопускане на поискани гласни доказателства биха били основание за допускане на изрично посочени от страната доказателства пред въззивната инстанция, в случай на направено искане за събирането им на основание чл. 266 от ГПК; че в случая такова искане е направено във въззивната жалба от страна на ищеца, но по преценка на съда и по съображения изложени в мотивите на определение постановено в публично съдебно заседание на 17.04.2019 год. е оставено без уважение, като неоснователно искането за допускане на гласни доказателства, чрез разпит на трима свидетели. С оглед на това е счел довода на ищеца в тази насока за допуснато процесуално нарушение от СРС, изложен в депозираната от него въззивна жалба, за неоснователен. Счел е за неоснователен и изложения довод във въззивната жалба, че съдът в нарушение на съдопроизводствените правила - чл. 146, ал. 1 от ГПК, при изготвяне на доклада по делото не е обсъдил подробно обстоятелствата, визирани в текста на разпоредбата и не е дал указания на ищеца относно кои факти и обстоятелства не сочи доказателства. Приел е, че противно на изложеното от ищеца, в процесния случай, съдът не е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила. Посочил е, че видно от изготвения проекто-доклад по делото, съдът точно и ясно е разпределил доказателствената тежест в процеса, като е указал кои правнорелевантни факти и обстоятелства следва да бъдат установени от страна на ищеца. Съдът няма вменено по закон задължение да указва на страната какви конкретни доказателства следва да представи по делото. Противното би означавало да бъде нарушено диспозитивното начало в гражданския процес, което би довело до опорочаване на принципа за равнопоставеност на страните в съдебното производство.

Въззивния съд е приел и това, че противно на изложеното във въззивната жалба, в исковата молба ищецът не е въвел като основание за незаконосъобразност на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение злоупотреба с право от страна на работодателя. В тази връзка счел за неоснователно и въведеното с въззивната жалба от ищеца възражение за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, досежно необсъден довод от първоинстанционния съд по чл. 8 от КТ, относно недобросъвестност на работодателя при упражняването на правото му на уволнение/ злоупотреба с право от страна на работодателя/, като основание за признаване на уволнението на ищеца за незаконно и неговата отмяна. Посочил е, че за да обоснове нарушение по чл. 8, ал. 1 от КТ съдът преценява фактите и обстоятелствата, които обосновават твърдението за злоупотреба с право.За да е допустимо тяхното изследване, те трябва да са въведени в предмета на спора по надлежен ред. В случаите, когато ищецът – работник или служител твърди, че заповедта за уволнението му е незаконосъобразна, трябва да обоснове иска на твърдения за злоупотреба, като изложи конкретни факти и обстоятелства, от които могат да се направят подобни изводи с предявяването на исковата молба /в този смисъл решение № 239/2012 г. по гр. дело № 779/2011 г. на ІV ГО на ВКС/. Съгласно разпоредбата на чл. 8, ал. 2 КТ се презумира, че работодателят е действал добросъвестно при извършеното уволнение, така, че оборването на презумпцията е изцяло в тежест на работника или служителя – в този смисъл и решение № 232/13.06.2011 г. по гр. дело № 781/2010 г. на ІV ГО на ВКС. Съдът има задължение да изследва проява на злоупотреба с права от работодателя при извършеното уволнение, когато такива факти, съответно възражения, са въведени в преклузивните срокове по ГПК. В случаите, когато ищецът – работник или служител твърди, че заповедта за уволнението му е незаконосъобразна, трябва да обоснове иска на твърдения за злоупотреба, като изложи конкретни факти и обстоятелства, от които могат да се направят подобни изводи. Следователно, срокът за него е предявяването на исковата молба. В случая това не е сторено от страна на ищеца, който в исковата молба не е въвел, като основание за незаконосъобразност на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, респективно на извършеното уволнение, злоупотреба с право от страна на работодателя. Съдът не може да се произнася по доводи за незаконност на уволнението, които не са наведени от ищеца с исковата молба, като основания на иска. С оглед на което, съдът не е имал задължение да преценява евентуална злоупотреба с права от работодателя, тъй като такъв подобен довод не е въведен от ищеца, като основание на исковата молба. Нещо повече, липсват и доказателства, които могат да наведат на подобен извод за злоупотреба с право от страна на работодателя. Непредявените от ищеца обстоятелства, които опорочават уволнителното волеизявление, се преклудират. Нито първоинстанционният, нито въззивният съд могат да обсъждат и разглеждат твърдения за факти, осъществили се преди предявяване на иска, които ищецът не е предявил по надлежния ред. Приел е също, че в настоящия случай не е допуснато от първоинстанционният съд, нарушение на императивни процесуалноправни норми на закона. При постановяване на обжалваното първоинстанционно решение не е допуснато и нарушение на императивни материалноправни норми на закона.

За неоснователно е приел и релевираното във въззивната жалба възражение, че уволнението е незаконно, тъй като при извършеното съкращаване работодателят не е извършил подбор на основание чл. 329, ал. 1 от КТ. Посочил е, че внастоящия случай ответникът не е длъжен да извършва подбор, тъй като уволнението засяга съкращаването на единствена длъжност и не е установено това съкращаване да е извършено фиктивно. В тези случаи извършването на подбор е възможно и допустимо по преценка на работодателя, но след като не е задължително, а негово право, то и отказът да го извърши не подлежи на съдебен контрол. Задължението за подбор съществува тогава, когато работодателят съкращава част от бройките за една и съща длъжност и трябва да извърши преценка кои от работещите на нея ще запазят местата си. В разглеждания случай е безспорно установено обстоятелството, че съкращаването на щата е засегнало единствената длъжност по щатно разписание, заемана от ищеца – „Ръководител звено безрецептурни продукти“/ код по НКПД- 12196019/, поради което и работодателят не е имал задължение да извърши подбор по реда на чл. 329, ал. 1 от КТ и уволнението е законно. Извършването на подбор е задължение на работодателя в случаите, когато се съкращават една или няколко щатни бройки измежду всички заемащи еднаква длъжност работници или служители, а е негово право, когато се съкращават щатни бройки измежду заемащи сходна длъжност.

Посочил е и това, че при преценка на събраните по делото доказателства приема, че не са налице и сходни със заеманата от ищеца длъжност, доколкото посочените от него за такива в исковата молба, осъществяват различни трудови функции, поради което не са сходни длъжности и не се касае за изпълнение на сходни трудови функции.

При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните:

Първите три въпроса по изложението не обосновават извод за наличие на общо основание по смисъла на чл. 280 ГПК. Въпросите така, както са формулирани от касатора, не са правно разрешени от съда и не обуславят решаващите му изводи. Те са привързани към становището на касатора за релевирани от него в исковата молба фактически твърдения за незаконосъобразност на уволнението поради злоупотреба с права от страна на работодателя, които по свой почин е уточнил и конкретизирал в срока по чл. 312, ал. 2 ГПК, и които съдът е следвало да приеме като действия по отстраяване на непълноти, грешки и неясноти в исковата молба или като искане за изменение основанието на иска по чл. 214 ГПК. В случая въззивният съд изрично е посочил, че отказва да обсъжда добросъвестността на работодателя, защото такива доводи не са изложени в исковата молба. Изводът, че непредявените с исковата молба основания за незаконност на уволнителното изявление, се преклудират, е в съответствие с установената от ВКС практика. При липса на твърдения в исковата молба, че работодателят е злоупотребил с правата си, и при липса на твърдение за конкретни факти, обосноваващи такъв извод, въпрос за наличие на злоупореба с права не може да бъде обсъждан.

Следва да се посочи и това, че въззивният съд не е отрекъл принципно възможността за изменение на основанието иска до първото съдебно заседание, нито възможността на ищеца да конкретизира обстоятелствената част на исковата си молба. В случая обаче не е констатирал наличие на заявени искания в тази насока, нито предпоставки за такива процесуални действия.

Не се установява и поддържаното допълнително основание по чл. 280 т. 1 ГПК. Съдебните актове, на които се позовава касаторът, са неотносими към процесния случай и не могат да обосноват извод за наличие на противоречие в поддържания от него смисъл.

Не на последно място следва да се посочи и това, че какъвто и отговор да се даде на поставените въпроси, няма да се стине до промяна в крайния резултат по спора, тъй като съдът изрично е посочил, че при извършената служебна проверка за спазването на императивните правни норми, не е констатирал наличието на доказателства за злоупореба с права от страна на работодателя при процесното уволнение.

Не е налице основание за достъп до касация и въпросът под номер четири в изложението. По естесвото си това не е правен въпрос, а касационно оплакване по чл. 281 ГПК, което подлежи на преценка във втората фаза на производството.

По идентични съображения - изложените във връзка с първите три въпроса, не са налице общи основания за достъп до касация във връзка с въпросите, свързани с преклузия за сочене на факти и доказателства. По отношение на същите не се установява и поддържаното допълнително основание по чл. 280 т. 3 ГПК, доколкото касаторът не е изложил обосновка защо счита, че същите са от значение за развитието на правото и за точното приложение на закона. Твърдението за липса на съдебна практика само по себе си не е достатъчно да обоснове такъв извод. На следващо място по процесуалноправните въпроси, свързани с момента, от който настъпва преклузия за сочене на нови факти и доказателства е налице трайна съдебна практика, в това число и задължителна, на която въззивното решение не противоречи. Следва да се посочи единствено, че задължение на ищеца е да посочи конкретните факти, на които основава претенцията си, а правната квалификация се дава от съда. Същевременно съдът разпределя доказателствената тежест и дава указания за нужните доказателства, но не дава указания за това какви факти да сочи страната. Следва да се прави разлика и между правен довод и фактическо твърдение.

Въпросите, свързани с приложението на чл. 235 и чл. 272 ГПК са правно разрешени от въззивния съд и обуславят решаващие му изводи, но не е налице твъдяното противоречие по смисъла на чл. 280 т. 1 ГПК. Противно на твърдението на касатора в процесния случай въззивният съд не само е препратил към мотивите на първата инстанция, но е извършил и собствен анализ на доказателствата и е формирал и изложил и свои фактически и правни изводи по същество на спора. Несъгласието на касатора с последните е оплакване за неправилност и необоснованост на решението, което подлежи на преценка само ако обжалването бъде допуснато.

Не е налице основание за достъп до касация и във връзка с въпросите относно подбора по чл. 329 КТ. Въпросът, посочен от касатора, е правно разрешен от съда и обуславя решаващите му изводи, но не е налице противоречие с правните разрешения, дадени по същия в трайната и последователна пракика на ВКС, обективирана в множесво съдебни актове, между които и посочените в изложението. Съласно тази практика, която е уеднаквена от ВКС, подборът се извършва при уволнение само на три от основанията по чл. 328 КТ - закриване на част от предприятието, съкращаване в щата и намаляване обема на работата. Изброяването на основанията е изчерпателно. Същността на подбора е да се извърши преценка и съпоставяне между качествата на работници или служители, изпълняващи еднакви трудови функции. Подборът в този случай е част от правото на работодателя да прекрати трудовото правоотношение на посочените по-горе основания, тъй като без извършването на такъв, правото на уволнение въобще не може да бъде упражнено. Подборът трябва да се извърши по законовите критерии, които са само два - професионална квалификация и ниво на изпълнение на трудовите задължения. Действително с разпоредбата на чл. 329 КТ се създава правна възможност за работодателя да остави на работа работниците и служителите, длъжностите на които се съкращават, ако те имат по-висока квалификация и работят по-добре или обратното да съкрати такива, на които длъжностите не се съкращават. Това действително е право на работодателя, но то е различно и не е свързано със задължителния подбор, който трябва да се извърши. Когато подборът е задължителен, работодателят е обвързан по силата на закона да го извърши. Задължителен е подборът при съкращаване на щата на една или част от еднакви длъжности. Такъв е по начало подборът при намаляване на работата, в която са заети повече работници и служители или при съкращаване в щата на една щатна бройка от няколко идентични такива. Неизвършването на подбор в тези случаи прави уволнението незаконно. Не е задължителен подборът, когато уволнението засяга съкращаването на единствена длъжност или на всички щатни бройки с еднородни трудови функции. В тези случаи извършването на подбор е възможно и допустимо по преценка на работодателя, като при извършването му се включват и други работници и служители, които изпълняват близки или сходни длъжности. Само при такива длъжности е възможно сравнение на техните професионални качества и резултати в работата и съпоставяне при оценката им. Упражняването на правото на подбор по чл. 329 КТ подлежи на съдебен контрол. Не подлежи на съдебен контрол само отказът на работодателя да извърши подбор по чл. 329 КТ, когато извършването му не е задължително, а представлява негово право. Въззивното решение не се отклонява от това правно разрешение.

По изложените съображения не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване.

Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват, а ответникът по касационната жалба не е претендирал присъждането на разноски.

С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2589 от 24.04.2020 г. по в. гр. дело № 16354/2018 г. по описа на Софийски градски съд.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: