ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3839

гр. София, 06.08.2024 година

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 13.03.2024 (тринадесети март две хиляди двадесет и четвърта) година в състав:

Председател: В. Й. Ч. Димитър Димитров

Таня Орешарова

като разгледа докладваното от съдията Д. Д. гражданско дело № 5356 по описа за 2023 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 4443/23.10.2023 година, подадена от ДГ „Славейче“ [населено място], срещу решение № 138/20.09.2023 година, на Окръжен съд Разград, постановено по гр. д. № 232/2023 година.

С обжалваното въззивно решение съставът на Окръжен съд Разград частично е потвърдил и частично е изменил първоинстанционното решение № 406/28.06.2023 година, поправено с решение № 469/25.07.2023 година, двете на Районен съд Разград, постановени по гр. д. № 687/2023 година, с които по предявени от Ф. Т. К. срещу ДГ „Славейче“ [населено място] искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от ГПК е признато за незаконно и като такова е отменено уволнението на Ф. Т. К. от длъжността „старши учител“ с място на работа ДГ „Славейче“ [населено място], филиал [населено място], извършено със заповед № РД-03-23/27.02.2023 година на Директора на ДГ „Славейче“ [населено място], на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, пр. 2 от КТ, като К. е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност, а ДГ „Славейче“ [населено място] е осъдена да й заплати сумата от 7583.30 лева, представляваща обезщетение за оставане без работа вследствие на незаконното уволнение за периода от 28.02.2023 година до 28.08.2023 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 20.04.2023 година до окончателното плащане.

В подадената от ДГ „Славейче“ [населено място] касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от Ф. Т. К. срещу касатора искове, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ да бъдат отхвърлени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Разград по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Ответницата по подадената касационна жалба Ф. Т. К. е подала отговор с вх. № 5252/12.12.2023 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 138/20.09.2023 година, на Окръжен съд Разград, постановено по гр. д. № 232/2023 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено.

ДГ „Славейче“ [населено място] е била уведомена за обжалваното решение на 03.10.2023 година, а подадената от нея срещу същото касационна жалба е с вх. № 4443/23.10.2023 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

Съставът на Окръжен съд Разград е изложил съображения за това, че от събраните по делото писмени доказателства се установявало безспорно, че Ф. Т. К. била работила в ЦДГ „Пролет“ [населено място] с трудов договор от 13.10.2005 година по заместване, на длъжността „старши учител“. Със заповед № 185/30.06.2020 година на Кмета на [община] ДГ „Пролет“ [населено място] била преобразувана чрез вливане в ДГ „Славейче“ [населено място] и била определена като филиал на последната.Тази заповед била издадена въз основа на решение на Общински съвет Ц. К. от 05.06.2020 година. В нея изрично било записано, че трудово-правните отношения с персонала следвало да бъдат уредени при условията на чл. 123 от КТ. На 14.07.2020 година ДГ „Славейче“ [населено място] и К. били сключили допълнително споразумение за длъжността „старши учител детска градина“ с място на работа ДГ „Славейче“, филиал [населено място]. Със заповед № 127/17.09.2020 година трудовото правоотношение на К. било прекратено, считано от същата дата, поради съкращаване на щата. Към 15.09.2020 година било утвърдено длъжностно щатно разписание на служителите в ДГ„Славейче“ [населено място] с 14 щатни бройки за учители, като за филиала в [населено място] били предвидени 6 бройки, с една по-малко. Недоволна от уволнението си К. го оспорвала, като съдът бил отменил уволнението и я бил възстановил на преди заеманата длъжност (решение № 23/25.01.2021 година на Районен съд Разград, постановено по гр. д. № 1846/2020 година, влязло в сила на 13.05.2021 година). Със заповед № 181/08.06.2021 година, издадена на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 от КТ отново било прекратено трудовото правоотношение на К., поради съкращаване на щата.

С решение № 20/07.03.2022 година на Окръжен съд Разград, постановено по в. гр. д. № 22/2022 година било потвърдено решение № 566/29.10.2021 година на Районен съд Разград, постановено по гр. д. № 1679/2021 година, с което била отменена заповед № 181/08.06.2021 година за прекратяване на трудовото правоотношение и К. била възстановена заеманата от нея преди уволнението длъжност.

Решението било влязло в сила на 27.01.2023 година, за което било изпратено уведомително писмо от Районен съд Разград до ДГ „Славейче“ [населено място]–вх.№ РД-16/10/23.02. 2023 година. Последното щатно разписание било утвърдено на 01.09.2022 година, като за филиала в [населено място] щатните педагогически бройки били непроменени-6 бройки. Ф. Т. К. се била явила на работа на 27. 02. 2023 година, когато й било връчено предизвестие за прекратяване на трудовото й правоотношение, поради съкращаване на една щатна бройка на длъжност учител и въз основа на извършен подбор на педагогическите специалисти в детската градина. На същата дата било сключено между страните и допълнително споразумение към трудов договор № 5/13.10.2005 година. Пак на същата дата-27.02.2023 година, на К. била връчена и заповед № РД-03-23/27.02.2023 година за прекратяване на трудовия й договор, поради съкращаване на щата и извършен подбор на педагогическите специалисти по реда на чл. 329, ал. 1 от КТ, при който тя била получил най-малък брой точки. Въз основа на искане, изх. № РД-17-09/24.02.2023 година от Р. А., Директор на ДГ „Славейче“ [населено място] Кметът на [община] с писмо, изх. № 161/ 24.02.2023 година бил определил служителите, които да се включат в комисията за извършване на подбор, а именно Б. Х.-зам. кмет по социални дейност; Е. Ч.-директор на дирекция „МДТ“; М. Х.-директор на Дирекция ФС; А. А.-юрисконсулт и И. Д.-ст. счетоводител.

Издадена била заповед № РД-03-20/24.02.2023 г. на Р. А.-Директор на ДГ „Славейче“ [населено място], с която същите лица били назначени в състава на комисията за извършване на подбор и били определени критериите и показателите за извършване на подбор по приложение № 1 към заповедта. Със заповед № РД-03-20-1/24.02.2023 година на директора на ДГ „Славейче“ [населено място], П. Н. С. била определена да даде обективна оценка на трудовите задължения на педагогическите специалисти, като направи описание на качеството на изпълнение на трудовите задължения и да постави оценка, съответно: лошо, средно, добро, много добро, отлично изпълнение на трудовите задължения. На 24.02.2023 година същата била представила доклад до директора на детската градина с оценки на учителите за качество на изпълнение на трудовите задължения. Изготвени били карти за подбор, включващи показателите, определени от работодателя: образование с максимален брой 5 точки; квалификация-5 точки; квалификационни кредити през периода 2019/2023 година–5 точки; качество на изпълнение на трудовите задължения–20 точки; получени грамоти и награди през периода 2019/ 2023 година на ниво–15 точки и трудов стаж по специалността 6 точки. Максималният брой точки бил 56. Подборът бил извършен между учителите: П. Н. С., получила 42 точки; Ф. Т. К.-19 точки; В. Г. Р.-46 точки; К. С. Р.-23 точки; С. М. М.-31 точки; А. Х. И.-22 точки и С. С. К.-34 точки.Този резултат от извършения подбор бил според протокола от 27.02.2023 година на назначената комисия, която била предложила да бъде прекратен трудовия договор с Ф. Т. К.. При тези данни, спорът бил дали законосъобразно работодателят бил упражнил правото си на подбор преди да издаде заповед № РД-03-23/27.02.2023 година, с която на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 от КТ бил прекратил трудовия договор с К., поради съкращаване на щата. Според ТР № 3/16.01.2012 година, постановено по тълк. д. № 3/2011 година на ОСГК на ВКС, преценката на работодателя по чл. 329, ал. 1 КТ-кой от работниците и служителите има по-висока квалификация и работи по-добре подлежала на съдебен контрол в производство по иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ при упражняването, на който съдът проверявал, основавали ли се приетите от работодателя оценки по законовите критерии по чл. 329, ал. 1 КТ на действително притежаваните от работниците и служителите квалификация и ниво на изпълнение на възложената работа. За да бил законосъобразен извършеният подбор той следвало да бил извършен по законовите критерии по чл. 329, ал. 1 от КТ като при подбора се имали предвид по-високата квалификация и по-добрата работа на тези, които ще останат на работа. Критериите по чл. 329, ал. 1 от КТ били регламентирани при условията на кумулативност и били задължителни. За да имал решаващият съд възможност да извърши каквато и да било преценка на законосъобразността на осъществения подбор, той следвало да се основава на абсолютно еднакви критерии за оценка всички служители. По делото били установено, че К. не е била на работа при ДГ „Славейче“ [населено място] от 17.09.2020 година, когато за пръв път било прекратено трудовото правоотношение между страните със заповед № 127/17.09.2020 година, до момента на извършения подбор. В картата за оценка на учителите били включени критериите: квалификационни кредити през периода 2019/2023 г., който носел тежест на оценяване 5 точки и получени грамоти и награди през периода 2019/2023 година на ниво-15 точки. Явно било, че по тези критерии Ф. Т. К. не можела да бъде оценена, след като не била имала възможност да изпълнява ефективно трудовите си задължения. С оглед на това, не следвало да бъде включвана от работодателя в подбора, тъй като поради дългото й отсъствие от работа не можело да бъдат сравнени нейните качества с тези на останалите участници в подбора. На следващо място трябвало да бъде отчетено, че по заложения критерий „качество на изпълнение на служебните задължения“ с тежест на оценяване 20 точки, оценката била възложена и извършена от П. Н. С., която била измежду оценяваните учители.

По този критерий учителите били оценени, видно от приложените карти за подбор, съгласно оценките на П. С., според изготвения от нея доклад. Предвид това, въззивният съд приемал, че макар и формално П. С. да не била включена в състава на комисията по подбор, същата била взела участие в работата й, като била оценявала качествата на останалите учители по критерий, носещ най-висока тежест на оценяване. Участието в комисията на един от оценяваните учители опорочавало решението на помощния орган по чл. 329 от КТ, тъй като оценката не била обективна.

В този смисъл било и решение № 69/21.09.2010 година, постановено по гр. д. № 4130/2008 година по описа на ВКС, ГК, IV г. о., според което, независимо от липсата на нормативно установен състав на комисията по подбор, участието на единия от претендентите за запазване на трудовото си правоотношение в комисия, извършваща този подбор, поставяло това лице в явен конфликт на интереси и опорочавало взетите решения. Недопустимо било арбитър да оценява сам своите професионални и делови качества. Освен това неговото участие в тази комисия деформирало и свободната преценка на останалите членове на тази комисия при изпълнение на възложените й от чл. 329 от КТ правомощия. Въз основа на оценката на комисията, работодателят бил упражнил правото си на подбор. Това право въззивният съд приемал, че било упражнено незаконосъобразно от работодателя, поради което главният иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ бил основателен. С оглед изхода от главния иск, били основателни и предявените от К. акцесорни искове за възстановяване на преди заеманата от нея длъжност и за заплащане на обезщетение по чл. 225 от КТ. Първоинстанционният съд бил уважил частично иска за заплащане на обезщетение по чл. 225 от КТ, тъй като към момента на устните състезания не бил изтекъл 6-месечния срок. Според представената пред въззивния съд трудова книжка и приложеното заверено копие от нея, било установено, че К. била без работа през целия 6-месечен срок. По тези съображения и предвид разпоредбата на чл. 235, ал. 3 от ГПК, обезщетението следвало да се присъди за целия 6-месечен период, през който К. била останала без работа вследствие на незаконното уволнение. Размерът на брутното трудово възнаграждение на същата за месеца, предхождащ уволнението бил 1560.00 лева, според заключението на назначената от първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза. За времето от 15. 06. 2023 година до 28. 08. 2023 година на К. се дължало обезщетение в размер на 3767.00 лева.

Въззивният съд приемал, че решението на първоинстанционния съд в частта, с която бил оставен без разглеждане предявения от Ф. Т. К. иск за заплащане на обезщетение за размера над 5339.16 лева до размера на 12 000 лева и за периода 15.06.2023 година-28.08.2023 година следвало да бъде обезсилено и да бъде постановено друго по същество на иска. Първоинстанционният съд неправилно бил оставил без разглеждане претенцията на К. до пълния й размер вместо да се произнесе по същество на претендираното от нея материално право. В тази част искът следвало да бъде уважен за сумата 3767.00 лева, като за разликата до размера на 12 000.00 лева следвало да бъде отхвърлен като неоснователен. В останалата част обжалваното първоинстанционно решение, като обосновано и законосъобразно, следвало да бъде потвърдено.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК ДГ „Славейче“ [населено място] е поискала въззивното решение на Окръжен съд Разград да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това длъжен ли е въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като обсъди всички наведени доводи и защитни позиции на страните и да изложи мотиви, в които да посочи исканията и възраженията на страните, фактическите констатации и правните изводи, както и защо намира заявените с жалбата оплаквания за неоснователни?, както и за това право на работодателя ли е да реши на кой от двата нормативно определени критерии по чл. 329 от КТ ще отдаде по-голяма относителна тежест?.

По отношение на вторият от посочените въпроси се твърди, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в решения № 137/19.07.2019 година, постановено по гр. д. № 3037/2018 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 223/18.11.2019 година, постановено по гр. д. № 1501/2019 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Според касатора от тези решения следва, че работодателят е длъжен да проведе подбора съобразно нормативно регламентираните критерии, но каква относителна тежест ще отдаде на всеки от критериите с оглед спецификата на производството или службата, респективно значението им на конкретната дейност, която работникът изпълнява, е въпрос на негова преценка. Съдът може да провери само обективното съответствие на оценката по приетите от работодателя показатели с действителните качества на работника (решение № 209/10.10.2017 година, постановено по гр. д. № 4827/2016 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.). Така както е поставен въпросът не обуславя допускането на въззивното решение на Окръжен съд Разград до касационно обжалване.

С обжалваното решение посоченото право на работодателя не е отречено, а макар и да приема, че то не подлежи на съдебен контрол, съдът допуска извършването на такъв в случаите, когато има наведени твърдения от страна на работника или служителя, от които може да бъде направен извод за злоупотреба с право от страна на работодателя-чл. 8, ал. 1 и ал. 2 от КТ или за нарушение на забраната за недискриминация-чл. 8, ал. 3 от КТ. В случая въззивният съд е приел, че установените от работодателя критерии за оценка и определената относителна тежест на всеки от тях не поставят всички подлежащи на подбор лица при равни условия, тъй като по някои от тях е било невъзможно да бъде извършена оценка на Ф. Т. К. или ако такава е била извършена тя неминуемо би била неблагоприятна за нея.

Оттам е направен извод, че К. е поставена в по-неблагоприятно, а не в равностойно положение с останалите участващи в подбора по чл. 329 от КТ лица, което е недопустимо по смисъла на закона. Освен това въззивният съд е извел още едно основание за незаконосъобразност на извършения подбор, а именно това, че макар и формално П. С., която участвала в подбора, да не била включена в състава на комисията по подбор, същата била взела участие в работата й, като била оценявала качествата на останалите учители по критерий, носещ най-висока тежест на оценяване. Участието в комисията на един от оценяваните учители опорочавало решението на помощния орган по чл. 329 от КТ, тъй като оценката не била обективна.

Във връзка с това е направено и позоваване на решение № 69/21.09.2010 година, постановено по гр. д. № 4130/2008 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., доколкото е възможно да бъде оказано влияние върху членовете на комисията по подбор, макар и С. да не е участвала в нея. По отношение на този довод на въззивния съд липсва правен въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ДГ „Славейче“ [населено място].

Първият от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси също не обуславя допускането на въззивното решение на Окръжен съд Разград до касационно обжалване. При постановяване на същото въззивният съд е съобразил установената практика, че оглед разпоредбата на чл. 269, изр. 1 от ГПК той се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта-в обжалваната му част, а съгласно чл. 269, изр. 2 от ГПК по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. Установеното в чл. 269, изр. 2 от ГПК обаче не е абсолютно, което е видно от т. 2 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, като при това то се отнася до действията на въззивния съд по отношение на проверката на фактическите и доказателствените изводи на първоинстанционния съд, но не и до дължимите се във връзка с решаването на спора действия. Както е посочено в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г., постановено по тълк. д. № 1/2009 г. дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като, без да представлява нейно повторение, я продължава. Тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която беше контролноотменителна и дейността й беше проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд.

При въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество. При въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд.

В тази връзка въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Това решение е постановено при действието на ГПК (отм.), но не е загубило действието си и при действащия към настоящия момент ГПК. Това е видно от т. 2 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, където е посочено, че в действащия ГПК второинстанционното производство е уредено като ограничено въззивно обжалване Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма.

Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. С оглед на това въззивният съд следва постанови решението си след като обсъди всички релевантни за спора твърдения и възражения на страните и след като извърши самостоятелна преценка на всички събрани доказателства. В тази връзка въззивният съд е длъжен да съобрази всички релевантни за спора доводи и възражения на страните, включително и тези на въззиваемата страна, които, макар и да са приети за недоказани от първата инстанция, не са били предмет на въззивно обжалване, предвид благоприятното за страната първоинстанционно решение, като извърши самостоятелна преценка за основателността им. Освен това текстът на чл. 272 от ГПК изрично предвижда, че когато въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, той мотивира своето решение, като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд.

От това следва, че с тази разпоредба законодателят не е освободил въззивния съд от задължението му да самостоятелно да определи предмета на спора, да обсъди събраните по делото доказателства, както поотделно, така и в тяхната съвкупност, като с оглед на тази преценка посочи кои от твърденията, доводите и възраженията на страните в производството са доказани и кои не, като във връзка с това изложи свои собствени мотиви относно фактическата и правна страна на спора. Разпоредбата на чл. 272 от ГПК дава възможност на въззивния съд по своя преценка или да изложи собствени мотиви или да препрати към мотивите на първоинстанционния съд, превръщайки го по този начин в свои собствени такива. Така създадената възможност обаче не освобождава въззивния съд от задължението му в мотивите към решението си да даде отговор на всички наведени във въззивната жалба и в отговора на въззивната жалба твърдения, доводи и възражения на страните, свързани с евентуалната неправилност на първоинстанционното решение.

При това се касае до разпоредба установяваща изключение от общото задължение на съдилищата да мотивират постановените от тях актове, поради което същата трябва да се прилага само в посочения в нея случай, а именно когато становищата на въззивната инстанция и на първата такава относно изхода на спора съвпадат изцяло, но не и когато това съвпадение е само частично или изобщо липсва.

В последните два случая такова препращане е недопустимо, а такова ще е и частичното препращане-към част от първоинстанционните мотиви. Също така препращането към мотивите на първата инстанция ще е недопустимо когато пред нея не са били обсъдени всички твърдения, доводи и възражения на страните по делото, което налага обсъждането им от въззивната инстанция, а също така и когато пред последната са въведени нововъзникнали факти или са представени нови доказателства.

Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 138/20.09.2023 година, на Окръжен съд Разград, постановено по гр. д. № 232/2023 година, по подадената срещу него от ДГ „Славейче“ [населено място], касационна жалба с вх. № 4443/23.10.2023 година и такова не трябва да се допуска.

С оглед изхода на делото ДГ „Славейче“ [населено място] ще трябва да заплати на Ф. Т. К. сумата от 600.00 лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 138/20.09.2023 година, на Окръжен съд Разград, постановено по гр. д. № 232/2023 година.

ОСЪЖДА ДГ „СЛАВЕЙЧЕ“ [населено място], [улица] да заплати на Ф. Т. К. от [населено място], [улица], с ЕГН [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица], партер, чрез адвокат М. Р. М. сумата от 600.00 лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1 2.