Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на З.М от [населено място], общ. Хасково, подадена чрез пълномощник адвокат В.Ч, срещу решение № 600/30.09.2020 г., постановено по адм. дело № 639/2020 г. по описа на Административен съд гр. Х., с което е отхвърлена жалбата й срещу Решение № Ц1012-26-232-7/15.07.2020г. на Директор ТП на НОИ - Хасково, с което са потвърдени Задължителни предписания № ЗД-1-26-00746166/14.04.2020г. на контролен орган на ТП на НОИ - Хасково.
В жалбата се поддържат оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Претендират се разноски.
Ответната страна по жалбата Директора на ТП на НОИ Хасково взема становище за нейната неоснователност.
Представителят на ВАП изразява становище за основателност на касационната жалба.
Върховният административен съд, състав на шесто отделение намира касационната жалба за подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, при отсъствие на процесуални пречки за нейното разглеждане и наличие на всички положителни процесуални предпоставки по възникване и упражняване правото на касационно оспорване, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, на основанията посочени в нея, както и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, същата е неоснователна.
При постановяване на контролираното решение не са допуснати твърдяните касационни основания, като същото се явява правилно и законосъобразно.
За да постанови решението си, административният съд е приел за установено следното.
Приел е, че оспореното решение е издадено от компетентен орган, като е спазено изискването за форма и съдържание. Изложени са в достатъчна степен мотиви, от които да може да се направи извод, защо жалбата е приета за неоснователна. Посочени са фактическите и правни основания за издаването му.
Не се констатирали процесуални нарушения от категорията на съществените, ограничаващи процесуалните права на жалбоподателя.
Достигнал е до извод, че решението е правилно и от материалноправна гледна точка. Съобразил е, че жалбоподателката безспорно е притежавала валидна регистрация като земеделски стопанин, съгласно чл. 5, ал. 3 от Наредба № 3 от 29.01.1999г. за създаване и поддържане на регистър на земеделските производители. Приел е обаче, че наличието само на регистрация като земеделски стопанин не е достатъчно, за да възникне осигурително правоотношение с произтичащите от него права на обезщетение, тъй като не е налице идентичност между качеството земеделски производител и осигурено лице. Решението на Административния съд е правилно.
При постановяване на решението съдът е обсъдил правно релевантните за спора факти и направил обоснован извод за законосъобразност на обжалвания административен акт. При разглеждане на жалбата съгласно чл. 168 от АПК съдът не се е ограничил само с доводите на жалбоподателя, а е проверил акта на всички основания по чл. 146 от АПК.
Решаващият състав е обсъдил всички доказателства и всички доводи на страните.
Решението е постановено в съответствие с писмените доказателства по делото и относимата към казуса материалноправна уредба, които обуславят направените изводи от съда. Мотивите на първоинстанционния съд се споделят от настоящия съдебен състав и не следва да бъдат дословно преповтаряни, поради което по силата на чл. 221, ал. 2, изречение второ от АПК, касационната инстанция препраща към тях. Оспорените административни актове съдържат всички фактически и правни основания за издаването им.
Легална дефиниция за понятието „осигурено лице“ е дадена в § 1, ал. 1, т. 3 от КСО, според която „осигурено лице“ е физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1 и за което са внесени или дължими осигурителни вноски. Според чл. 10, ал. 1 от КСО, осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл. 4 или чл. 4а, ал. 1 и за който са внесени или дължими осигурителни вноски, и продължава до прекратяването й. По силата на § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО регистрирани земеделски производители са физическите лица, които произвеждат растителна и/или животинска продукция, предназначена за продажба, и са регистрирани по установения ред. По аргумент от горното, лице, за което не е доказано, че е извършвало трудова дейност - в настоящия казус, че е произвеждало земеделска продукция, предназначена за продажба, не може да има качеството осигурено лице, независимо, че за него са подавани данни в НОИ и са внасяни осигурителни вноски. Следователно изискването на законовата разпоредба, съдържаща определението за „осигурено лице“ по смисъла на КСО е лицето реално да осъществява дейност като земеделски производител, като произвежда продукция за продажба.
Правилно е съобразено, че спорен е фактът дали осъществяваната от жалбоподателката продажба на продукция от личното ѝ стопанство, която продажба е установена от събраните по делото гласни доказателства, е относима при преценката на качеството ѝ като осигурено лице. Действително, не следва да се счита, че регистриран по реда на ЗПЗП и Наредба № 3/29.01.1999г. земеделски стопанин, който е собственик/ползвател на животновъден обект, но не е регистрирал този обект по реда на чл. 137 от ЗВМД и този обект е лично стопанство, тоест не произвежда продукция за пазара, е „регистриран земеделски стопанин” по смисъла на § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО. Правилно е прието за неотносимо обстоятелството дали продукцията от личното стопанство в действителност е била продавана, доколкото законът поставя изискване продукцията да се произвежда с предназначение продажба, тоест продукцията да се произвежда в съответен вид стопанство, за което законът изрично регламентира възможност да бъде предлагана на пазара. Съгласно § 1, ал. 1, т. 5 от Допълнителните разпоредби на КСО „регистрирани земеделски стопани и тютюнопроизводители“ са физическите лица, които произвеждат растителна и/или животинска продукция, предназначена за продажба, и са регистрирани по установения ред. К. Мото на земеделието, храните и горите се създава и поддържа регистър на земеделските стопани – чл. 7 от ЗПЗП (ЗАКОН ЗА ПОДПОМАГАНЕ НА ЗЕМЕДЕЛСКИТЕ ПРОИЗВОДИТЕЛИ), а редът за регистрация на земеделските стопани е регламентиран в Наредба № 3 от 29.01.1999г. за създаване и поддържане на регистър на земеделските стопани. Регистрацията се извършва в Областна дирекция „Земеделие“ по постоянния адрес на физическото лице или едноличния търговец въз основа на анкетни карти с анкетни формуляри, попълнени от земеделския стопанин, като в ОДЗ се води регистър на земеделските стопани на територията на областта. Предвид вида на извършваната от жалбоподателката дейност – отглеждане на птици, в настоящия случай са приложими и разпоредбите на ЗЖ (ЗАКОН ЗА ЖИВОТНОВЪДСТВОТО), където е направено разграничение по отношение на животновъдния обект – чл. 13, ал. 4 и 5. Животновъдните обекти, в които се отглеждат животни с цел добив на суровини и храни за лична консумация, се определят като лично стопанство и собствениците им нямат право да предлагат на пазара произведените в обекта суровини и храни, а тези, в които се отглеждат животни с цел добив на суровини и храни, които се предлагат на пазара, се определят като ферми. В Закон за животновъдство – § 1, т. 46 и 47 се дава легално определение на понятието „ферма“ - животновъден обект, в който се отглеждат животни с цел добив на суровини и храни за предлагане на пазара, както и на „лично стопанство“ - животновъден обект, в който се отглеждат животни с цел добив на суровини и храни за лична консумация. Съгласно чл. 137 от ЗВМД (ЗАКОН ЗА ВЕТЕРИНАРНОМЕДИЦИНСКАТА ДЕЙНОСТ) – в редакция преди изменение и допълнение от ДВ бр. 13/2020г., собствениците или ползвателите на животновъдни обекти имат задължение да подадат заявление за регистрация на обекта до директора на съответната ОДБХ. В този смисъл следва да се приеме, че жалбоподателката е била регистрирана като земеделски стопанин в ОДЗ, но не е регистрирала в ОДБХ животновъден обект съгласно изискванията на чл. 137 от ЗВМД. Тоест стопанисваният от нея обект не представлява ферма и не може да се приеме, че е налице другото условие, изискуемо по § 1, ал. 1, т. 5 от ДР на КСО – да се произвежда растителна и/или животинска продукция, предназначена за продажба.
По силата на чл. 4, ал. 3, т. 4 от КСО задължително осигурени за инвалидност поради общо заболяване, за старост и за смърт са регистрираните земеделски производители и тютюнопроизводители. Съгласно чл. 4, ал. 4 от КСО по свой избор те могат да се осигуряват и за общо заболяване и майчинство. Но на основание цитираните разпоредби се налага извод, че в кръга на задължително осигурените по КСО лица попадат само земеделски стопани, за които, на първо място, се предвижда да произвеждат продукция, предназначена за пазара, както и да бъдат регистрирани за това по установения ред.
Поради изложеното верен е изводът на първоинстанционния съд, че както към датата на регистрация по чл. 1, ал. 1 от НООСЛБГРЧМЛ, така и към датата на издаване на оспорения акт, жалбоподателката не се явява самоосигуряващо се лице, тъй като не попада сред изброените в чл. 4, ал. 3, т. 4 от КСО лица. Подадените от нея данни с Д. О. ОКД-5 като самоосигуряващо се лице, регистриран земеделски стопанин, са некоректни и следва да бъдат заличени, в какъвто смисъл са задължителните предписания.
Атакуваният съдебен акт се основава на правилна преценка на събраните доказателства, издаден е в съответствие с приложимите за казуса материалноправни разпоредби, като е постановен при стриктно спазване на съдопроизводствените правила. Не са допуснати процесуални нарушения от категорията на съществени такива. При постановяването на същия са взети предвид относимите за спора обстоятелства и факти и изразените от страните становища по тях, и е отговорено на всички относими инвокирани възражения.
Първоинстанционният съд е обсъдил всички относими за правилното решаване на спора доказателства, надлежно и аргументирано е анализирал всички релевантни факти от значение за спорното право, като е направил верни изводи, които се споделят от касационната инстанция. Решението е постановено в съответствие с точното тълкуване и прилагане на материалния закон и като законосъобразно и обосновано следва да бъде оставено в сила.
С оглед на изложеното, съдът счита жалбата за неоснователна, а обжалваното решение за правилно и законосъобразно, поради което същото следва да бъде оставено в сила.
При този изход на спора в полза на ответника следва да се присъдят разноски в размер на минималния размер юрисконсултско възнаграждение, предвиден в чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ – 100 лева
Воден от горното, на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд - шесто отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 600/30.09.2020 г., постановено по адм. дело № 639/2020 г. по описа на Административен съд гр. Х..
ОСЪЖДА З.М от [населено място], общ. Хасково да заплати на ТП на НОИ - Хасково направените по делото разноски -сумата от 100 (сто) лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение. РЕШЕНИЕТО е окончателно.