Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 7 от Данъчно - осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/.
Образувано е по касационна жалба на „Екоефект 2008“ООД, гр. С., подадена чрез процесуалния му представител адв. К. П., против Решение № 128 от 26.11.2020 г., постановено по адм. дело № 153/2020 г. по описа на Административен съд – Силистра, с което е отхвърлена жалбата на дружеството против Ревизионен акт /РА/ № Р-03001918004911-091-001/27.03.2020 г., на органи по приходите при ТД на НАП – Варна, потвърден с Решение № 130 от 18.06.2020 г. на Директор на Дирекция „ОДОП“ – гр. В., в частта му относно установените за данъчни периоди месец Юни и Ноември 2018г. и Април 2019г. задължения за данък добавена стойност за внасяне в размер общо на 68 889, 89 лева, в резултат на отказано право на данъчен кредит по фактурите, издадени от „Дани – 8007" ЕООД, ведно с прилежащи лихви за забава в размер общо на 8 691, 89 лева, и е осъдено юридическото лице за разноски.
От изложеното в касационната жалба се извличат касационните основания по чл. 209, т. 3 АПК – нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът поддържа, че в нарушение на съдопроизводствените правила е съдът не е извършил цялостен анализ на събрания по делото доказателствен материал, изобщо не е обсъдил част от доводите в жалбата, в решението са изложени идентични на мотивите на органите по приходите, неоснователно е отказал допускането на поисканата СТЕ по задачите, формулирани в жабата, допускането до разпит на свидетели, както и изискването на документи по реда на чл. 192 от ГПК от трето неучастващо в процеса лице. Счита се, че посредством тези доказателствени средства оспорващия е целял да установи спорни по делото факти, а не правни въпроси, а отделно от това съдът не е дал указания на страната да отстрани евентуалните пропуски в исканията си. Като цяло се счита че е нарушено правото на защита на страната в процеса, като е лишен от възможността на ангажира доказателства. Счита за необоснован със събраните доказателства и в несъответствие с материална закон извода на съда, че в случая не е доказано наличието на предпоставките за упражняване на правото на данъчен кредит по фактурите, по които това е отказано и в частност извършването на услугите от издателя на фактурите. Подробни съображение се излагат освен в касационната жалба, така и в депозираното писмено становище. Иска се отмяна на съдебния акт и отмяна на РА като незаконосъобразен, в условията на евентуалност – връщане на делото на ново разглеждане от друг състав на съда. Претендира разноски за двете съдебни инстанции, за което представя и списък по чл. 80 от ГПК и доказателства.
Ответникът по касационната жалба – Директор на Дирекция „ОДОП“ – гр. В., чрез процесуалния си представител – юрк. К., оспорва същата и настоява за оставяне в сила на съдебния акт, по подробни съображения изложени в депозирания писмен отговор. Претендира юрисконсултско възнаграждение в размер на 2 857, 45 лева за касационната инстанция.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество неоснователна.
Върховният административен съд, осмо отделение, като взе предвид доводите на страните и установените по делото факти, на основание чл. 218 и чл. 220 АПК, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е основателна, по следните съображения:
Предмет на оспорване пред Административен съд – Силистра е била законосъобразността на РА № Р-03001918004911-091-001/27.03.2020 г., на органи по приходите при ТД на НАП – Варна, потвърден с Решение № 130 от 18.06.2020 г. на Директор на Дирекция „ОДОП“ – гр. В., в частта му относно установените за данъчни периоди месец Юни и Ноември 2018г. и Април 2019г. задължения за данък добавена стойност за внасяне в размер общо на 68 889, 89 лева, в резултат на отказано право на данъчен кредит по фактурите, издадени от „Дани – 8007" ЕООД, ведно с прилежащи лихви за забава в размер общо на 8 691, 89 лева.
За да отхвърли жалбата първоинстанционният съд е направил обобщаващ извод, че първо фактурите не отговарят на изискванията на чл. 114 от ЗДДС предвид конкретното им съдържание; второ - от събраните по делото доказателства не е установено процесните строително-монтажни работи да са извършени на място, в обемите обективирани в съставените актове обр. 19 между „Екоефект – 2008“ ООД и „Дани 8007“ ЕООД, както и че не е доказано установените такива да са извършени именно от издателя на фактурите и затова е възприел констатациите на приходните органи, включително и за основанието, на което данъчният кредит е отказан.
Фактическите установявания на съда следват изцяло тези на органите по приходите, и се свеждат до следното: 1. Като предмет на стопанската операция във фактурите е посочен договорът, сключен не между страните по конкретното правоотношение, които договори и ангажирани писмени доказателства от друга страна не установяват единични цени на договорените СМР към момента на сключване на контракта, а към по-късен момент, от което е изведен изводът, че фактурите не отговарят на изискванията на чл. 114 от ЗДДС; 2. Прието е, че Акт обр. 19 за извършени СМР дейност по двата входа на сградата към 09.04.2019г. не е съставян и не е подписван, а такива са съставяни между „Комфортстрой – 2017“ ДЗЗД и „Екоефект 2008“ ООД и между „Екоефект 2008“ ООД и „Дани 8007“ ЕООД; 3. Съпоставката между количествено стойностните сметки на актуваните СМР към 13.11.2018г. и към 09.04.2019г. (Приложение № 1 към РА) показвало разминаване между датите на приема на услугите между О. Ч. Б и „Комфортстрой – 2017“ ДЗЗД; между „Комфортстрой – 2017“ ДЗЗД, „Екоефект 2008“ ООД и „Дани – 8007“ ЕООД и между „Дани – 8007“ ЕООД и „Бодибо – 65“ ЕООД, като е даден пример с позициите касателно „Топлоизолиране на външни стени по сградите“; 4. Възприети са несъответствия между предадените от подизпълнителите на възложителя строително-ремонтни дейности по вид и обем, за което се е позовал на Констативен акт от 20.06.2019г. на комисия на О. Ч. Б, констатирана неизпълнение на възложени СМР, за които е прието че са фактурирани от „Дани – 8007“ ЕООД на „Екоефект 2008“ ООД; 5. Липсва материална и ресурсна обезпеченост на подизпълнителите и възлагането на СМР на такива при изрична забранителна клауза, липсата на плащане на „Пътстрой БГ“ ЕООД /предходен доставчик/ а е извършено прихващане, които факти са посочени като допълнителни аргументи. В обобщение е прието, че жалбоподателят, чиято е доказателствената тежест, не е установил конкретни и убедителни доказателства, че доставките по процесните фактури са реално извършени.
Решението на Административен съд – Силистра е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
Съгласно чл. 172а, ал. 2 АПК, приложим в настоящето производство по силата на препращащата разпоредба на §2 ДР ДОПК, към решението си съдът излага мотиви, в които се посочват становищата на страните, възприетите от съда фактически установява по спорните по делото факти и съответни на същите негови правни изводи.
Принципно правилно първоинстанционният съд е приел, че разпоредбите на чл. 68, ал. 1 и ал. 2 ЗДДС обуславят възникването на правото на приспадане на данъчен кредит от кумулативното осъществяване на елементите на регламентирания в ЗДДС сложен фактически състав, който наред с притежаването на данъчния документ по чл. 71, т. 1 от ЗДДС, включва и установяването на реалното получаване на стоките или извършването на услугите по облагаемата доставка - арг. от чл. 6, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 от ЗДДС, както и последващото им използване в облагаемата дейност на търговеца.
Необходимостта от установяване на обективното извършване на доставките не се отрича от СЕС и в Решението от 21.06.2012 г. по съединени дела С-80/11 и С-142/11, който в своята практика многократно подчертава, че националният съдия следва да осъществи конкретна преценка на всички събрани в производството пред него доказателства и въз основа на тях да формира изводите си за наличието или липсата на реална доставка. Това негово разбиране е отново застъпено в Решение от 31.01.2013 г. по дело С-643/11, съобразно което "Правото на Съюза, както и принципите на данъчен неутралитет, на правна сигурност и на равно третиране допускат на получател на фактура да се откаже право на приспадане на ДДС, платен за получена доставка, по съображение, че липсва действително извършена облагаема сделка".
Материално правните предпоставки за възникването на правото на приспадане са формулирани нееднократно в съдебната практика на ВАС, а и тази на СЕС. Както е посочено и в т. 25 от Решение от 13 февруари 2014г. по дело С-18/13 на СЕС /а и в редица други/ „Освен това от текста на член 168, буква а) от Директива 2006/112 следва, че за да се ползва от правото на приспадане, е необходимо, от една страна, заинтересуваният да бъде данъчнозадължено лице по смисъла на тази директива, и от друга страна, стоките или услугите, на които се основава това право, да се използват впоследствие от данъчнозадълженото лице за целите на собствените му облагаеми сделки, а нагоре по веригата тези стоки или услуги трябва да бъдат доставяни от друго данъчнозадължено лице (вж. Решение по дело Боник, посочено по-горе, точка 29 и цитираната съдебна практика). Следователно, ако тези условия са изпълнени, приспадането по принцип не може да бъде отказано.“. Преценката относно това дали са налице тези условия /в частност спорните такива в процеса относно извършването на услугите/ се прави от съда в съответствие с правилата за доказване, установени в националното право
Що се касае до формалните предпоставки за правото на приспадане, то те са дефинирани например в т. 29 от Решение 15 септември 2016г. на СЕС по дело С-518/14 по следния начин: „от член 178, буква а) от Директива 2006/112 следва, че упражняването му зависи от притежаването на фактура, съставена в съответствие с член 226 от тази директива (вж. в този смисъл решения от 1 март 2012 г., Kopalnia Odkrywkowa Polski Trawertyn P. Granatowicz, M. W№siewicz, C‑280/10, EU:C:2012:107, т. 41 и от 22 октомври 2015 г., PPUH Stehcemp, C‑277/14, EU:C:2015:719, т. 29).“.
Следва веднага да се отбележи, обаче се съгласно разясненията на СЕС, дадени с Решението по дело С-516/14 "Принципът на неутралитет на ДДС налага да се допусне приспадането дори и при неизпълнението на някои от формалните изисквания, стига да са изпълнени материалноправните предпоставки. От тук следва, че данъчната администрация не може да откаже правото на приспадане на ДДС просто със съображението, че дадена фактура не отговаря на изискванията по чл. 226, т. 6 и 7 от Директива 2006/112, ако тя разполага с всички данни, за да провери дали материалноправните предпоставки са изпълнени. Тя трябва да вземе предвид и допълнителната информация, предоставена от данъчнозадълженото лице".
Установяването на всички посочени кумулативни предпоставки и то по отношение на пряката /а не на предходни/ доставка е изцяло в доказателствена тежест на лицето, което претендира правото, съобразно общите правила на чл. 154 ал. 1 от ГПК, а и практиката на ВАС и на СЕС.
При справяне с така възложената му доказателствена тежест, би стоял въпросът за добросъвестността на получателя в аспекта на извършена измама/респ. злоупотреба с права и неговото знание и/или участие, безспорно доказателствената тежест за установяването на които обстоятелства стои изцяло в данъчната администрация.
Именно това са били обстоятелствата в главното производство при които е постановено Решение от 21 юни 2012г. по съединени дела С-142/11 и С-80/11, а именно „че, първо, сделката, с която се обосновава правото на приспадане, е извършена видно от съответната фактура и второ, тази фактура съдържа данните, изисквани от Директива 2006/112, поради което са изпълнени предвидените в тази директива процесуални и материалноправни условия за възникването и упражняването на правото на приспадане“ /т. 44 и т. 52/.
Но също така е вярно и че обезпечеността на доставчиците – материално-техническа и кадрова не е предпоставка за правото на данъчен кредит и в този смисъл е и посочената съдебна практика на СЕС – решение по дело С-324/11 (Gabor Toth), решение по съединени дела C-80/11 и С-142/11 (Mahageben kft и Peter David) и решение С-18/13 ("М. П"), която е възприета и в решенията на ВАС, съгласно която липсата на обезпеченост на доставчика не може да рефлектира върху правото на данъчен кредит за получателя по доставките, освен ако приходната администрация или съда не установят, че е налице данъчна измама с участието и/ или със знанието на получателя по доставките. В този аспект /при преценката за справяне с така възложената на данъчната администрация доказателствена тежест за установяване на обективни факти/ следва да бъдат разглеждани и евентуални нередности в предходните доставк. В тази връзка следва да се посочи, че в своята практика ВАС многократно е подчертавал, че приложимите разпоредби на действащия ЗДДС ограничават изискуемата проверка за реалност на спорната стопанска операция единствено до пряката доставка.
Всъщност процесните фактури, издадени от „Дани 8007“ ЕООД, по които е отказано право на данъчен кредит, са следните:
1. Фактура № 0000000003 от 27.06.2018г., с предмет на стопанската операция „Аванс по Договор за СМР на обект „инженеринг – проектиране и изпълнение на СМР за подобряване на енергийната ефективност на многофамилни жилищни сгради, строени по индустриален способ на територията на гр. Ч. Б, във връзка с Договор за БФП № BG16RFOP001-2.001.178-С01-001-S за ОП № 1 „Многофамилна жилищна сграда с адрес гр. Ч. Б, [адрес], с данъчна основа 120 319, 63 лева и начислен ДДС в размер на 24 319, 63 лева. Представени са в хода на ревизията от доставчика изисканите доказателства, вкл. доказателства за извършено разплащане по банковата сметка на „Дани 8007“ ЕООД на данъчната основа и начисления ДДС на дата 28.06.2018г. и такива за счетоводното й отразяване в счетоводството на този търговец /л. 501 и сл./.
2. Фактура № 0000000021 от 30.11.2018г. с предмет на стопанската операция „междинно плащане по Договор № BG16RFOP001-2.001.178-С01-S-003, рег. № 98-00-191/25.04.2018г. на ОП № 1, Разходът е по Договор за БФП № BG16RFOP001-2.001.178-С01, ОПРР 2014-2020“ с данъчна основа 70 000 лева и начислен ДДС в размер на 14 000 лева. В хода на извършената насрещна проверка на доставчика са дадени писмени обяснения, ангажирани са писмени доказателства – Договорите, вкл. и Договор сключения между „Екоефект 2007“ ООД и „Дани – 8007“ ЕООД от 12.06.2018г. и КСС към него, съставляваща Приложение № 1, доказателства за плащане по банков път, Приемо-предавателен протокол от 09.08.2018г., РС № 37 от 26.09.2018г. и други актове и протоколи, съставяни по време и във връзка със строителството, вкл. Протоколи за приемане на извършени СМР от 13.11.2018г. /л. 526 и сл./.
3. Фактура № 0000000030 от 11.04.2019г. с предмет на стопанската операция „окончателно плащане по Договор № BG16RFOP001-2.001.178-С01-S-003, рег. № 98-00-191/25.04.2018г. на ОП № 1, Разходът е по Договор за БФП № BG16RFOP001-2.001.178-С01, ОПРР 2014-2020, след приспадане на Аванс по фактура № 0000000003 от 27.06.2018г.“ с данъчна основа 154 129, 73 лева и начислен ДДС в размер на 30 825, 95 лева. В хода на извършената насрещна проверка на доставчика са дадени писмени обяснения, съгласно които относимите Договори и прочие посочени документи са представени в предходната насрещна проверка, съответно са ангажирани протокол за приемане на СМР от 09.04.2019г. и доказателства за плащане и счетоводно отразяване на фактурата.
Част от доказателствения материал по делото са протоколите за извършени насрещни проверки на прекия доставчик и на „Комфортстрой 2017“ ДЗЗД, с приложените писмени доказателства. Относимите доказателства, депозирани от „Комфортстрой 2017“ ДЗЗД касателно процесния обект са на л. 728 и сл.
Налични са и доказателствата, ангажирани от О. Ч. Б, л. 957.
Тези доказателства не са подложени на анализ от състава на Административен съд – Силистра, същият единствено е възпроизвел част от констатациите на Директор на Дирекция „ОДОП" – гр. В., като прави впечатление че липсват изградени каквито и да било собствени конкретни изводи от фактическа страна от състава на съда.
На следващо място първата от спорните фактура е във връзка осъществено авансово плащане, при безспорно установено такова, като съответни фактически и правни изводи, защо съдът счита, че и по нея неправомерно е начислен ДДС, съответно не се следва правото на данъчен кредит, не са изложени.
Действително преценката за това налице ли са доставки, както и установяването на връзката между полученото по доставките и следващите облагаеми доставки, извършени от получателя, изисква предметът на доставките да е достатъчно конкретно определен /наименование на стоките, вид, количество, единична и обща стойност; наименование и вид на услугите, обеми и количества на изработеното и др./. Когато в първичния счетоводен документ липсва част от изискуемата информация по чл. 114, ал. 1, т. 9 и т. 1 ЗДДС, тя може да бъде установена чрез други документи, както личи и от съображенията в Решението на СЕС от 8 май 2013 г. по дело С-271/12. В случая съдът се позовал на липсата на реквизити в съставените фактури, но не обсъдил същите в съвкупност с ангажираните в хода на ревизията писмени доказателства. В този смисъл съдът е дължал да изложи съображения, защо не приема с представянето им за изпълнено изискването на закона, съобразно цитираната практика и на СЕС – бланкетните мотиви в съдебния акт не почиват на каквито и да било аргументи, относно съдържанието на писмените доказателства.
При наличие на фактури, отговарящи на изискванията на чл. 114 ЗДДС, и приложени към тях договори и протоколи, позволяващи да бъде определен точно вида и предмета на услугите и доставките, следва да бъде изследвано от съда наличието на другите две основни предпоставки за признаване правото на данъчен кредит на получателя, а именно - реалното предоставяне на услугите в изпълнение изискването на чл. 68, ал. 1, т. 1 ЗДДС и използването на резултата от тях за извършваните от получателя им облагаеми доставки съгласно изискването на чл. 69, ал. 1 ЗДДС. Наличието на посочените две предпоставки е задължително условие за признаване на правото на приспадане на ДДС на получателя и според категоричната позиция на СЕС, застъпена в постановените от него решения по преюдициални запитвания, свързани с тълкуване нормите на Директива 2006/112/ЕС на Съвета /като бе посочено по-горе/
В тази връзка обаче съдът е допуснал съществено процесуално нарушение като не е указал изрично на жалбоподателя по реда на чл. 170 ал. 3 от АПК, съответно не е изпълнил и задължението си по чл. 171, ал. 4, предложение второ АПК, че за обстоятелствата, свързани с установяване осъществяването на място на СМР във вида и обемите, посочени в съставените протоколи, респ. за съответствието между същите тези СМР и приетата работа от О. Ч. Б, той не представя необходимите и допустимите доказателства, като същевременно е отхвърлил всички доказателствени искания за установяване именно на тези и то спорни по делото факти и то с аргумента, че или са несъотносими, или че не това са доказателствените средства посредством които следва да бъдат установявани, или че се касае до правни въпроси.
В тази връзка касационната инстанция констатира, че макар и да е приел, че очевидно не се нуждае от специални знания, за да установи които точно СМР от общо възложените на „Екоефект 2008“ ООД на процесния обект, са превъзложени на „Дани 8007“ ЕООД /а за това противно на възприетото от състава на съда са налични представени доказателства/; респ. кои и в какви обеми и към кой момент са фактически извършени на място, съответно приети в отношенията между участниците в строителството, и като краен резултат от възложителя О. Ч. Б и причините поради които работа не е била приета и дали констатираните от О. Ч бряг пропуски в дейността на изпълнителя на обществената поръчка въобще касаят СМР, възложени на „Дани 8007“ ЕООД; възможно ли е било при конкретните данни по делото същите да са били осъществени с трудовия ресурс на „Екоефект 2008“ ООД, такъв собствен анализ съдът не е осъществил, като се е задовили да отрече тезата на оспорващия.
Всъщност за изясняването на посочените обстоятелства са били необходими специални знания в съответната област – тук не се касае до установяване на правни въпроси, нито до събиране на писмени доказателства от вещото лице, а до техния експертен анализ. Действително материалите, по които ще бъде изготвено заключението следва да са част от доказателствения материал по делото и в случай че не са ангажирани до този момент следва да бъдат дадени указания към страната да ги депозира, вкл. и по реда н ачл. 192 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК, що се касае до непрецизността на част от формулираните въпрос то съдът или следва да даде възможност на страната да я отстрани или служебно да преформулира въпросите към експерта. Още веднъж следва да се посочи, че нито приходната администрация, нито съдът разполагат със специални знания за да определят колко наети работника и за колко време са в състояние да осъществят фактурираните СМР, нито дали такива и то в посочените обеми са осъществени на място и дали е на лице съответствие между данните от процесните фактури и тези за последваща реализация, вкл. и спрямо строителната документация за съответния обект. Т.е. на основание чл. 171, ал. 2 АПК съдът в тези случаи следва вкл. и служебно да назначи вещо лице. Когато за изясняването на правния спор от фактическа страна се налага приемане и изслушване на заключение на вещо лице, и без такова правният спор не може да бъде решен, неназначаването служебно от съда на експертиза дори и при липсата на искане от страната е съществено процесуално нарушение, на още по-силно основание това важи, в случаите в които съдът е отказал да допусне поисканата от страната експертиза.
Противно на възприетото от състава на съда именно за установяване на посочените обстоятелства, вкл. и лицата които са раболити конкретно на обекта /а не за сключени например трудови договори/, е поискано и разпит на свидетели, поради което и това е било допустимо /виж чл. 57 от ДОПК/, а и относимо, спрямо фактите които е посочено, че се цели да бъдат установени /а противно на възприетото от съда те са ясно формулирани от жалбоподателя/, доказателствено средство. Отделен е въпросът за броя на поисканите свидетели, като това е изцяло на преценката на състава на съда.
Що се касае до отказа да бъде уважено искането по чл. 192 от ГПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК, повече от очевидно е, че именно това е процесуалния способ, с който страната разполага, за да се снабди с документи, намиращи се в трети неучастващи в процеса лица, като неясно какви са „сферите на възможност“ с които жалбоподателят разполага, очевидно същият не е в състояние конкретно да изброи документите, съставни по повод обективираните в иначе цитираните от него фактури доставки. Липсата на необходимите препис от молбата по чл. 192 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК се преодолява посредством изпълнение задължението на съда по чл. 171 ал. 5 от АПК. Отделен е въпросът относно фактите, които се цели да бъдат установени, т. е. относимостта към правния спор, което следва да бъде преценено от състава на съда.
Още веднъж следва да се подчертае, че че при доказано реалното осъществяване на доставките и последващото им използване най-общо казано в икономическата дейност на ревизирания субект за осъществяване на последващи облагаеми доставки, правото на данъчен кредит не може да бъде отказано с мотиви за недоказана кадрова, техническа и материална обезпеченост на доставчиците и непредставянето на доказателства за предходните доставки, освен ако приходната администрация докаже и то въз основа на обективни данни, че самото данъчно задължено лице се позовава на процесните сделки с цел измама или че то знае или е трябвало да знае, че чрез тях участва в сделка, част от измама с ДДС, осъществена от неговия доставчик или от друг доставчик по веригата от доставки. / решение на СЕС от 6 декември 2012 по дело C-285/11, Боник, т. 40, решение на СЕС от 21 юни 2012 г. по съединени дела C-80/11 и С-142/11, Mahageben и David, т. 66; решение на СЕС от 6 септември 2012 по дело C-324/11, G. T., т. 45; решение на СЕС от 13 февруари 2014 г. по дело С-18/13, М. П., т. 31/. Идентично е постановеното и с Решение на СЕС по дело С-18/13, съобразно което не се допуска на ДЗЛ да не се признае право на приспадане на извършена услуга само поради това, че доставчикът или неговия подизпълнител не са разполагали с необходимите персонал, материали и активи, стига посочените обстоятелства да не сочат на наличието на измама и въз основа на посочени от приходните органи обективни данни да се установи, че ДЗЛ е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото си на приспадане е част от тази измама. Позоваването на такива обективни факти, респ. тяхното доказване лежи изцяло в доказателствена тежест на органите по приходите.
Безспорно измама, извършена от самото данъчно задължено лице, упражняващо правото на приспадане, е налице, когато то само със собствен материален и кадрови ресурс е извършило услугите, във връзка с които претендира приспадане на ДДС по фактури, издадени от други доставчици. В случая такова е твърдението на ревизиращите органи, издали РА, по отношение на процесните строителни услуги, твърди се и симулативност на отношенията.
В мотивите на Административния съд липсва произнасяне по тези въпроси.
Допуснатите нарушения на съдопроизводствените правила са съществени и поради това, че на практика са довели до лишаване от правото на защита на жалбоподателя, а и до липсата на собствени фактически установявания от страна на първостепенния съд, което препятства касационния контрол, вкл. и в аспекта на забраната за нови фактически установявания от касационната инстанция, което ще лиши страните в процеса от една съдебна инстанция, а и препятства проверката за съответствието на решението с материалния закон.
С оглед така изложените съображения настоящата касационна инстанция намира, че обжалваното решение следва да бъде отменено на основание чл. 221, ал. 2, предложение второ АПК вр. чл. 222, ал. 2, т. 1 АПК и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на същия първоинстанционен съд, като при новото разглеждане съдът следва да изясни спорните между страните факти, съобразно това и изложеното по-горе в мотивите да разпредели доказателствената тежест в процеса в изпълнение задължението си по чл. 170 ал. 3 от АПК, съответно това по чл. 171 ал. 5 от АПК и укаже на страните, за кои обстоятелства от значение за делото не сочат доказателства, като допусне изготвянето на СТЕ за установяване на посочените по-горе и възприети от него като релевантни за разрешаването на правния спор факти, вкл. при преценка да преформулира служебно /чл. 171 ал. 2 от АПК/ поставените въпроси; при поддържане на искането да допускане на свидетели и за изискване на документи от третото неучастващо в процеса лица – да се произнесе и по тези искания. При постановяване на съдебния си акт по същество съдът да спази изискванията на чл. 172а от АПК, като анализира поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, обсъди становищата на страните и изложи собствени фактически и правни изводи.
По исканията на страните за разноски, вкл. във връзка с водене на делото във ВАС, следва да се произнесе административният съд, съобразно правилото на чл. 226 ал. 3 от АПК.
Водим от горното, Върховният административен съд, осмо отделение
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 128 от 26.11.2020 г., постановено по адм. дело № 153/2020 г. по описа на Административен съд – Силистра.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия първоинстанционен съд.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.