Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 160, ал. 6 от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К.) (ДОПК).

Образувано е по касационна жалба на адв. И. Н. в качеството му на процесуален представител на И. С. Д., срещу решение № 2242 от 24.10.2014 г. по адм. дело № 627 по описа за 2014 г. на административния съд – П., в частта му, с която е отхвърлена жалбата на ревизираното лице против ревизионен акт № 091303650 от 24.10.2013 г. на органи по приходите при ТД на НАП – [населено място], потвърден с решение № 98 от 27.01.2014 г. на и. д. директор на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – [населено място] при ЦУ на НАП, в частта с която са му установени задължения за ДДС в общ размер на 32 695.59 лв. и лихви в размер на 13 637.91 лв.

В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушаване на материалния закон – отменително касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК. Касаторът твърди, че извършените от него сделки на разпореждане с недвижими имоти неправилно са определени като извършване на независима икономическа дейност по чл. 3, ал. 2 ЗДДС. Счита, че спорната сграда е построена по силата на разрешение за строеж № 337 от 10.10.1984 г., поради което същата не е нова. Иска отмяна на решението в обжалваната част. Претендира разноски по делото, съобразно представен списък по чл. 80 ГПК.

Ответникът – директорът на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – [населено място] при ЦУ на НАП, чрез юрк.. Б изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски по делото за касационната инстанция.

Представителят на Върховна административна прокуратура прокурор Г. К дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалба и наведените отменителни основания, и с оглед на чл. 218 АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211 АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество е неоснователна.

Предмет на спора пред административния съд е бил ревизионен акт № 091303650 от 24.10.2013 г. на органи по приходите при ТД на НАП – П., потвърден с решение № 98 от 27.01.2014 г. на и. д. директор на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – [населено място] при ЦУ на НАП, с който на ревизираното лице са установени задължения за данък по чл. 48 от Закон за данъка върху доходите на физическите лица (ЗДДФЛ) за 2009 г. и 2010 г. в размер на 1 287 лв. и прилежащи лихви в размер на 368.38 лв. и са установени допълнително задължения по Закон за данъка върху добавената стойност (ЗДДС) общо в размер на 32 696.59 лв. и лихви в размер на 13 637.91 лв.

С решение № 2242 от 24.10.2014 г. по адм. дело № 627 по описа за 2014 г. на административния съд – П. е отменен ревизионен акт № 091303650 от 24.10.2013 г. на органи по приходите при ТД на НАП – П., потвърден с решение № 98 от 27.01.2014 г. на и. д. директор на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ – [населено място] при ЦУ на НАП, в частта с която на ревизираното лице допълнително са установени задължения по чл. 48 ЗДДФЛ за 2009 г., ведно с прилежащите лихви, както и в частта на допълнително установения за 2010 г. данък по чл. 48 ЗДДФЛ за разликата от 391.26 лв. до пълния размер на допълнително установения с ревизионния акт данък от 903 лв., ведно с прилежащите лихви и е отхвърлил жалбата на ревизираното лице в останалата й част.

Предмет на настоящия спор е първоинстанционното решение, в частта, в която е отхвърлена жалбата на Д. срещу процесния ревизионен акт, в частта с която са му определени задължения за ДДС в общ размер 32 696.59 лв. за данъчни периоди на 2009 г. и 2010 г. и лихви за забава в общ размер 13 637.91 лв.

По делото е установено, че ДДС е начислен на основание чл. 102, ал. 3, т. 2 ЗДДС за квалифицираните като облагаеми доставки на стоки продажби от Д. и неговата съпруга на недвижими имоти след 14.02.2009 г. Органите по приходите са констатирали, че прагът за регистрация за целите на ДДС по чл. 96, ал. 1 ЗДДС е достигнат от ревизираното лице към 31.01.2009 г., като същото не е подало заявление за регистрация. Като данъчна основа е възприета продажната цена, а размерът на данъка е определен по правилото на чл. 67, ал. 2 ЗДДС.

По делото е установено, че ревизираното лице е придобило по договор за продажба във формата на нотариален акт № 32/22.01.2008 г. поземлен имот с идентификатор № 40909.123.70 по кадастралната карта на [населено място] и построената в имота четириетажна масивна жилищна сграда с идентификатор № 40909.123.70.1. В документа за собственост РЗП на сградата е с посочен размер 1 546.71 кв. м., а изчислена като сбор от РЗП на етажите – 1 308.87 кв. м. Източник на средствата за покупката е банков кредит в размер 320 000 лв., отпуснат на Д. по договор за ипотечен кредит № 0006/18.01.2008 г. със [ЮЛ]. Кредитът е целеви – за преустройства, довършителни работи, ремонт и подобрения на недвижимия имот. На сградата са извършени преустройство, надстрояване и пристрояване в съответствие с разрешение за строеж № 299/23.10.2008 г. и допълнение към него от 11.12.2008 г., в резултат на които е увеличен броят на самостоятелните обекти по етажи /а за партерния етаж и предназначението им/; сградата е надстроена с две мансардни нива и е увеличена РЗП от 1 308.87 кв. м. на 1 775.30 кв. м. За строежа не е издавано разрешение за ползване по чл. 304 и сл. от ППЗТСУ отм. , а въвеждането му в експлоатация е извършено с удостоверение за въвеждане в експлоатация на строеж от IV категория № 53/13.11.2009 г.

За да постанови спорното решение в обжалваната част административният съд – П. е приел, че за придобиването, ремонтирането и продажбата на придобитата през 2008 г. сграда са налице признаците на независима икономическа дейност по чл. 3, ал. 2 ЗДДС. Прието е, че с пет продажби на недвижими имоти през м. януари 2009 г. на обща стойност 129 000 лв., с припадаща се част за ревизираното лице 64 500 лв. (1/2 от 129 000 лв., тъй като е в режим на СИО), е достигнат регистрационния праг по чл. 96 ЗДДС без да е подадено заявление за регистрация по ЗДДС, поради което и съобразено с чл. 102, ал. 3, т. 2 ЗДДС е начисляването на ДДС за всяка от продажбите, извършени след 14.02.2009 г. и то в данъчния период на продажбата и в размера по чл. 67, ал. 2 ЗДДС. Решението е правилно.

Настоящият състав намира, че ревизираното лице е предприело активни действия за продажбата на самостоятелните обекти в придобитата през 2008 г. сграда, които включват преустройство, надстрояване и пристрояване, както и придобиване на съседен общински поземлен имот с площ 172 кв. м. с договор за продажба от 07.05.2009 г. за осигуряване на достъп до улица. Тези действия са извън обхвата на обикновеното упражняване на правото на собственост от неговия титуляр и са проява на независима икономическа дейност по смисъла на чл. 3, ал. 2 ЗДДС. Извършването на такава дейност определя оператора като данъчнозадължено лице /в този смисъл вж. решение на СЕС по съединени дела С-180/10 и С-181/10, т. т. 36-40/. Той действа като търговец. Съгласно т. 37 и т. 39 от цитираното решение не са определящи броят и мащабите на конкретните продажби, за да се определи дейността като такава по чл. 3, ал. 2 ЗДДС, а характерът на извършените действия и използваните средства за продажбата – такива използвани от търговец. Ревизираното лице е извършило през м. януари 2009 г. облагаеми доставки на недвижими имоти, като сборът от данъчните им основи е 64 500 лв., т. е надвишава облагаемия оборот по чл. 96, ал. 1 ЗДДС, чието достигане поражда задължението за специална данъчна регистрация по ЗДДС.

Неоснователен е доводът на касатора, че спорната сградата не е нова. Сградата, от която са продадените самостоятелни обекти, е нова по смисъла на § 1, т. 5 от ДРЗДДС. Собствеността върху обектите е прехвърляна в данъчни периоди от м. 01.2009 г. до м. 03.2010 г. С преминаването на собствеността националният закон обвързва настъпването на данъчното събитие /вж. чл. 25, ал. 2 ЗДДС/, както и изискуемостта на данъка – чл. 25, ал. 5 ЗДДС в ред. до ДВ бр. 95/2009 г., сега ал. 6. Към датите на изискуемостта на данъка не е изтекъл шестдесетмесечния срок по § 1, т. 5, б. „б“ от ДР ЗДДС от издаването на 13.11.2009 г. на разрешението за ползване по чл. 177, ал. 3 ЗУТ. Без значение за отнасянето на сградата към категорията на новите по смисъла на цитираната легална дефиниция и за целите на облагането с ДДС е продължителността на устояване на етапа на завършеност груб строеж и фактът на придобиване на сградата в този етап на завършеност. Изтеклото време е от значение за загубата на качеството нова сграда само за строеж с издадено разрешение за ползване, а не и за този на етап груб строеж – сравни б. „а“ и „б“ на § 1, т. 5 от ДРЗДДС. Поради изложеното не са налице предпоставките на чл. 45, ал. 3 ЗДДС, за да се третират доставките като освободени от ДДС.

Решението в обжалваната част е правилно и следва да бъде оставено в сила.

При този изход от делото на ответната страна не се дължат съдебни разноски за настоящата инстанция, понеже са присъдени в първоинстанционното производство, в съответствие с чл. 161, ал. 1 ДОПК в действащата редакция към датата на последното съдебно заседание.

Съобразно изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, първо отделение РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 2242 от 24.10.2014 г. по адм. дело № 627 по описа за 2014 г. на административния съд – П., в обжалваната част.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.