О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 289

гр. София,29.01. 2025 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е. В. ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА

ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА

като изслуша докладваното от съдия Е. В. т. дело № 1204 по описа за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца „Първа инвестиционна банка“ АД, [населено място] чрез процесуален представител старши юрисконсулт К. А. Л. – С. срещу решение № 328 от 17.03.2023 г. по в. гр. дело № 757/2022 г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 4 състав в частта, с която след отмяна на решение № 901018 от 27.08.2021 г. по т. дело № 42/2020 г. на Окръжен съд – Благоевград е отхвърлен предявеният от „Първа инвестиционна банка“ АД срещу Р. В. М. и И. С. М. иск за установяване, че двамата дължат солидарно на банката сума в размер на горницата над 7 387,35 евро до 23 681,19 евро, равняваща се на 16 293,84 евро – вноски по възнаградителна лихва с падежи през периода от 28.11.2008 г. до 28.09.2016 г. като погасени по давност, както и в частта за разноските.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивния съдебен акт поради нарушение на материалния закон – чл. 114, ал. 1 ЗЗД. Поддържа, че съдебният състав неправилно е приел, че началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземанията за главница и лихва по погасителните вноски по договора за банков кредит, е моментът на изискуемост на съответната вноска. В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение от 21.01.2022 г. по тълк. дело № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС и конкретни решения на ВКС, и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:

Кой е началният момент, от който започва да тече давностният срок за вземанията за главница и лихва по погасителни вноски по договор за банков кредит и има ли отношение настъпването на предсрочната изискуемост за течението на давностния срок за вече падежирали вноски?

Ответниците Р. В. М. чрез процесуален представител адвокат С. Б. и И. С. М. чрез процесуален представител адвокат П. Н. оспорват касационната жалба и поддържат становище за липса на твърдените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част, тъй като Тълкувателно решение от 21.01.2022 г. по тълк. дело № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС е постановено по различен въпрос – за тълкуване на разпоредбата на чл. 147, ал. 1 ЗЗД относно момента на започване на течението на шестмесечния срок за ангажиране на отговорността на поръчителя, голяма част от посочените от касатора решения са неотносими, защото съдържат произнасяне по други въпроси, а решение № 50173/13.10.2022 г. по т. д. № 4674/2021 г. на ВКС, III г. о. представлява единична практика, която не кореспондира с преобладаващата практика на ВКС.

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди доводите на страните по отношение на изложените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и след проверка на данните по делото, приема следното:

Въззивният съд е констатирал наличието на валидно възникнало правоотношение между ищеца „Първа инвестиционна банка“ АД и ответниците Р. В. М. и И. С. М. по договор № 022 LD-И-000256/20.10.2008 г. за банков кредит, по силата на който банката е отпуснала на ответниците банков кредит в размер 32 700 евро за погасяване на съществуващи задължения и текущи нужди. Приел е, че във въззивното производство не се оспорва констатацията на първоинстанционния съд, че предсрочната изискуемост на кредита е обявена надлежно и действието й е проявено на 28.08.2019 г., както и че задълженията за главница и възнаградителна лихва следва да се отчитат по първоначалния погасителен план и първоначално определения договорен лихвен процент 10,75%. За да отхвърли иск за установяване, че ответниците дължат солидарно на ищеца сума в размер на горницата над 7 387,35 евро до 23 681,19 евро, равняваща се на 16 293,84 евро – вноски по възнаградителна лихва с падежи през периода от 28.11.2008 г. до 28.09.2016 г., съдебният състав се е аргументирал с изтекла погасителна давност по съображения, че началният момент, от който започва да тече давностният срок /пет и тригодишен/ за вземанията от главница и лихва по погасителните вноски, е моментът на изискуемостта на съответната вноска.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Формулираният от касатора материалноправен въпрос е релевантен, тъй като е включен в предмета на спора, обусловил е правните изводи на въззивната инстанция и от него зависи изходът на делото.

Доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение е неоснователен, тъй като не е осъществена допълнителната предпоставка, предвидена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Посоченото от касатора Тълкувателно решение № 5/2019 от 21.01.2022 г. по тълк. дело № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС е неотносимо към релевантния материалноправен въпрос – същото се отнася до едно от специалните основания за прекратяване на поръчителството, предвидено в чл. 147, ал. 1 ЗЗД, но не и до началния момент, от който започва да тече давностният срок за вземанията за отделните погасителни вноски с различни падежи по договор за кредит.

С Тълкувателно решение № 3/2023 от 21.11.2024 г. по тълк. дело № 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС е създадена задължителна съдебна практика, съгласно която при уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно чл. 114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска. При обявяване на дълга за предсрочно изискуем давностният срок за вноските от главницата с ненастъпил до този момент падеж, започва да тече от предсрочната изискуемост. В конкретния случай въззивният съд, като е приел, че началният момент, от който започва да тече петгодишният давностен срок за вземанията за главницата и тригодишният срок за вземанията за лихва по погасителните вноски, е моментът на изискуемостта на съответната вноска, е отговорил на релевантния материалноправен въпрос в съответствие със задължителната съдебна практика на ВКС.

Поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице поради това, че не е осъществена допълнителната предпоставка на посочената разпоредба. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В конкретния случай по релевантния материалноправен въпрос е формирана задължителна практика на ВКС, обективирана в горепосоченото Тълкувателно решение, която не се налага да бъде променяна предвид липсата на промяна в обществените условия и на изменения на законодателството.

Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат.

Във връзка с направените от ответниците искания за присъждане на адвокатско възнаграждение за касационното производство по 3 200 лв. за всеки адвокат на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата /ЗЗД/ във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2024 г. за минималните размери на адвокатското възнаграждение настоящият съдебен състав счита, че следва да съобрази практиката на Съда на Европейския съюз, обективирана в решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 г., съгласно която член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. След постановяване на посоченото решение на СЕС е формирана и практика на ВКС /напр. определение № 350/15.02.2024 г. по ч. т. д. № 75/2024 г. на ВКС, ТК, II т. о., определение № 474/28.02.2024 г. по ч. т. д. № 961/2023 г. на ВКС, ТК, I т. о. и др./, според която при преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, и при прилагане на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1/2024 г. минимални размери на адвокатското възнаграждение. Посочената практика на СЕС и ВКС намира приложение и към разпоредбата на чл. 38, ал. 2, изр. 2 ЗАД при определяне на размера на адвокатското възнаграждение в случаите по чл. 38, ал. 1 ЗЗД. Съобразявайки фактическата и правна сложност на делото, предмета на производството и идентичното съдържание на отговорите на ответниците, настоящият състав счита, че касаторът следва да заплати на основание чл. 38, ал. 2 ЗЗД на адвокат С. М. Б. сума в размер 2 000 лв. – адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на Р. В. М. в касационното производство, и на адвокат П. Б. Н. сума в размер 2 000 лв. – адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на И. С. М. в касационното производство.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 328 от 17.03.2023 г. по в. гр. дело № 757/2022 г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 4 състав в частта, с която след отмяна на решение № 901018 от 27.08.2021 г. по т. дело № 42/2020 г. на Окръжен съд – Благоевград е отхвърлен предявеният от „Първа инвестиционна банка“ АД срещу Р. В. М. и И. С. М. иск за установяване, че двамата дължат солидарно на банката сума в размер на горницата над 7 387,35 евро до 23 681,19 евро, равняваща се на 16 293,84 евро – вноски по възнаградителна лихва с падежи през периода от 28.11.2008 г. до 28.09.2016 г. като погасени по давност, както и в частта за разноските.

ОСЪЖДА „Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК[ЕИК], седалище и адрес на управление [населено място], район Младост, [улица] да заплати на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата на адвокат С. М. Б., [населено място], [улица], ет. 2 сума в размер 2 000 лв. /две хиляди лева/ – адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на Р. В. М. в касационното производство, и на адвокат П. Б. Н., [населено място], [улица] сума в размер 2 000 лв. /две хиляди лева/ – адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на И. С. М. в касационното производство.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.