РЕШЕНИЕ

№ 33

гр. София, 27.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател:Мария Иванова

Членове:Даниела Стоянова

Таня Орешарова

при участието на секретаря Иванка П. Палашева

като разгледа докладваното от М. И. К. гражданско дело № 20248002100380 по описа за 2024 година

за да се произнесе, намира следното:

Производството е по чл.290 ГПК.

ВКС разглежда касационната жалба на Г. Б. Д. срещу въззивното решение на Софийски апелативен съд /АС/ по гр. д. №3181/22 г.. С въззивното решение е отхвърлен предявеният от касатора срещу Прокуратура на РБ иск по чл.2б ЗОДОВ за сумата от 30 000 лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на нохд №12746/18 г./ по което ищецът е подсъдим/ в разумен срок, съгл. чл.6, пар.1 от КЗПЧОС. Обжалването е допуснато на осн. чл.280, ал.1,т.1 ГПК по правния въпрос за момента, от който ищецът търпи морални вреди от наказателното преследване в хипотезата на чл.2б ЗОДОВ, поради твърдяното от касатора противоречие на въззивното решение с посочената практика на ВКС и за да се обсъди приложимостта на тази практика за производствата по чл.2б ЗОДОВ в случаите, когато соченото за забавено наказателно дело е приключило с осъдителна присъда.

В касационната жалба се правят и в съдебно заседание се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушаване на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, иска се отмяната му и постановяване на ново решение за уважаване на иска.

Ответникът по жалба Прокуратура на РБ / ПРБ/ я оспорва като неоснователна по подробно изложени в съдебно заседание съображения. На първо място поддържа направеното още с отговора на исковата молба възражение за недопустимост на иска на осн. чл.8, ал.2 ЗОДОВ поради непроведена/ неизчерпана/ административна процедура по гр. ІІІ „а“ ЗСВ. Излага и съображения за неоснователност на иска при отчитане действителната продължителност на наказателното производство за ищеца, несъщественото значение на производството за него и липсата на причинна връзка между това производство и претендираните вреди.

ВКС, като разгледа жалбата, намира следното:

По възражението на ответника за недопустимост на производството на осн. чл.8, ал.2 ЗОДОВ: Това възражение е направено още с отговора на исковата молба, а за допустимостта на иска съдът следи и служебно. В чл.8, ал.2 ЗОДОВ е предвидено, че гражданите и юридическите лица могат да предявят иск по чл. 2б, ал. 1 по приключени производства само когато е изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета а от Закона за съдебната власт, по която няма постигнато споразумение.

В случая по наказателното дело ищецът е бил привлечен за първи път като обвиняем през м.11.2011 г. задочно, чрез назначен служебен защитник. Наказателното производство срещу ищеца е приключило с осъдителна присъда, влязла в сила на 28.12.18 г. Или наказателното производство срещу ищеца е било висящо към влизане в сила на ЗИД на ЗОДОВ – ДВ бр.98/12 г. от 11.12.12 г. Съгласно р. по гр. д. №3053/14 г. на трето г. о. на ВКС, на което се е позовал въззивният съд, отнасящо се за висящи към изменението на ЗОДОВ - ДВ бр.98/12 г., дела за обезщетение за забавено правосъдие, искът за обезщетение за вреди от нарушено право на разглеждане и решаване на висящо дело в разумен срок по чл. 6, § 1 от КЗПЧОС е с правна квалификация чл. 2б ЗОДОВ и отговорността на държавата следва да се реализира по особения ред на ЗОДОВ, когато делото, по което е допуснато нарушението, е висящо към датата на влизане в сила на З. З. 2012 г.. Допустимостта на този иск не е обусловена от изискването за изчерпване на административната процедура за обезщетение на вредите по реда на глава трета „а” от ЗСВ (аргумент от обратното на чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ). В случая обаче искът по чл.2б ЗОДОВ е предявен на 25.08.20 г., след изменението на ЗОДОВ - ДВ бр.98/12 г. и след приключване на наказателното дело, по което е допуснато нарушението с окончателна присъда. Затова допустимостта на иска за обезщетение по чл.2б ЗОДОВ е предпоставена от провеждане на административната процедура по гл. трета „а“ ЗСВ. С констативен протокол на ИВСС №РС -20-79/28.05.20 г. и писмо на зам. министъра на правосъдието изх. №94-Г-75/9.07.20 г. изпратеното от ищеца по пощата на 20.02.20 г. заявление чрез ИВСС е намерено за просрочено, като подадено 8 м. и 21 дни след изтичане на шестмесечния срок по чл.60а, ал.4 ЗСВ и неподлежащо на разглеждане. В практиката на ВКС – опр. по ч. гр. д. №4012/23 г. и по ч. гр. д. №1842/22 г. на четвърто г. о., която този състав споделя, се приема, че съдът е длъжен да провери допълнителната процесуална предпоставка по чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ, но тя е свързана с надлежното упражняване, а не със съществуването на правото на иск по чл. 2б ЗОДОВ. Осъществяването й изисква: 1) изчерпана административна процедура и 2) непостигнато споразумение по нея. Административната процедура е изчерпана/приключена, когато министърът на правосъдието е издал акт, с който: 1) отказва да разгледа заявлението поради пропуснат срок по чл. 60а, ал. 4 ЗСВ или поради получено обезщетение за същото нарушение, или 2) отхвърля заявлението като неоснователно, или 3) установява условията на вземането за обезщетение от нарушението по чл. 6, § 1 КЗПЧОС и определя неговия размер. С издаването на първите два индивидуални административни акта постигане на споразумение не е възможно. Тогава прилагането на съответния акт към исковата молба/както е и по настоящото дело/ е достатъчно, за да осъществят изискванията по чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ. Цитираното от ответника р. по гр. д. №1610/19 г. на четвърто г. о. на ВКС е за характера на срока по § 8, ал. 2, предл. 2 от ПЗР на ЗИД на ЗОДОВ. Останалите сочени от ответника определения на ВКС - по чл.288 ГПК и по чл.274, ал.3 ГПК, с които не е допуснато касационно обжалване, не са практика на ВКС – ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК и ТР №2/28.09.11 г. ОСГТК, и не обосновават противоречиво по см. на чл.292 ГПК решаване на въпроса за допустимостта на иска по чл.2б ЗОДОВ, предпоставено от изчерпаната административна процедура по чл.8, ал.2 ЗОДОВ и обхвата на това изчерпване / в същия смисъл са констатациите за подобен случай и в опр. по гр. д. №2091/24 г. на четвърто г. о. на ВКС/.

По въпроса, по който е допуснато обжалването: В цитираното от касатора р. по гр. д. №3143/15 г. на ВКС, четвърто г. о., постановено по иск с пр. осн. чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ, е прието, че в случаите, когато първоначално досъдебното наказателно производство е образувано срещу неизвестен извършител при достатъчно данни за извършено конкретно престъпно деяние, а едва по-късно ищецът е бил уличен и/или срещу него е било повдигнато обвинение за същото престъпление, той търпи вреди от наказателното преследване и в периода от време преди уличаването му, респ. - повдигането на обвинението срещу него, ако той е бил единственото лице, което е могло да извърши престъпното деяние, за което производството първоначално е образувано срещу неизвестен извършител. В тези случаи ищецът търпи вредите от наказателното преследване от момента, в който е узнал за образуваното наказателно производство за конкретното престъпно деяние, което единствено той би могъл да извърши. В р. по гр. д. №4482/17 г. на четвърто г. о. на ВКС е прието, че на обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ подлежат всички установени вреди, причинени от неразумната продължителност на съдебното производство, като ищецът дължи пълно и главно доказване относно вида и размера на имуществените вреди, както и пряката причинноследствена връзка със забавеното производство. Относно неимуществените вреди, съгласно практиката на ЕСПЧ, съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива. Размерът на неимущественото обезщетение се определя с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, в смисъла разяснен с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., като за база се вземат икономическите показатели и стандарт в страната, възприемането на понятието справедливост на съответния етап от развитие на обществото в държавата; обезщетението не бива да служи за неоснователно обогатяване и се отчита, че осъждането (признаване факта на увреждащо поведение) само по себе си също има обезщетителен ефект за пострадалия. Доколкото принципът на справедливост изисква в най-пълна степен да бъдат обезщетени всички претърпени вреди, при определяне на размера на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ, следва да се съобразят освен релевантните за всяко увреждане обстоятелства, още общата продължителност на производството и доколко то се явява над разумния срок, предвид спецификите на конкретния казус; ангажираността на страната в съдебното производство – брой участия в съдебни заседания, пътувания до съда; повлияло ли е и как воденото производство върху начина на живот на страната /жертва/; значението на делото за страната (в този смисъл може да е от значение и процесуалното качество на страната: ищец/ответник, жалбоподател/ответник, трето лице), вкл. видът и размерът на спорния имуществен интерес, предмета на забавеното производство; добросъвестността на увредения. Тежестта на горните обстоятелства, които не са и изчерпателно посочени, няма как предварително да бъде определена с обща значимост към всички случаи на определяне на окончателния размер на обезщетението по чл. 2 б ЗОДОВ.

По същество на жалбата: За да отхвърли иска въззивният съд е приел, че наказателното производство в случая е продължило 7 г. и 1 м. - от 24.11.11 г. до 28.12.18 г. Началният момент е отправянето на наказателното обвинение срещу ищеца, а крайният - постановяването на окончателния акт / в случая осъдителна присъда/. Ищецът е задържан във връзка с процесното наказателно производство на 12.04.17 г. и оттогава до влизане в сила на присъдата на 28.12.18 г. е изминал период от 1 година и 8 месеца, който опровергава ищцовите твърдения за неразумна продължителност на наказателното производство. Сочената от ищеца и пред въззивния съд практика - р. по гр. д. №3143/15 г. на четвърто г. о. на ВКС и цитираните в него други решения в същия смисъл, е неотносима към процесния случай, който - за разлика от приетото там - не е основан на незаконно наказателно преследване срещу ищеца, признат за виновен и осъден с вл. в сила присъда. В процесния случай не става въпрос за вреди в периода преди повдигане на обвинението, тъй като ищецът не е незаконно обвинен, а е многократно осъждан и разследван, както преди, така и след повдигане на процесното законно обвинение. Вредите, които е претърпял, трудно могат да бъдат разграничени и пряката им причинна връзка с конкретното обвинение остава недоказана. Ищецът при многобройните му осъждания и пребивавания в арест и затвор, вкл. по време на процесното обвинение, е лице с висока степен на обществена опасност. Дори да се приеме, че той е търпял известни неудобства, свързани с продължителността на процесното обвинение, те са естествена последица от осъждането му и не представляват вреди, които подлежат на обезщетяване.

Този извод е отчасти необоснован и незаконосъобразен – в случая забавеното дело е завършило с осъдителна присъда срещу ищеца, обвинението не е незаконно и за него не се отнася приетото за началния момент на вредите в р. по гр. д. №3143/15 г. на ВКС, както е посочил и въззивният съд. По иска с пр. осн. чл.2б ЗОДОВ, според приетото в р. по гр. д. №5813/14 г. на трето г. о. на ВКС, „първо се установява продължителността на релевантния период /началният момент е отправянето на наказателното обвинение и крайния - постановяването на окончателен акт на съда, с който се слага край на несигурното положение на лицето/ и след това се преценява дали този период е разумен“. В случая по иска с пр. осн. чл.2б ЗОДОВ следва да се отчете, че общата продължителност на делото, изчислена от отправянето на наказателното обвинение до постановяване на окончателната присъда, с която се слага край на несигурното положение на подсъдимия – 7 г. и 1 месец, независимо от усложненията в процеса, не отговаря на изискването за разумен срок. Наказателно дело с такава обща продължителност не може да е проведено с дължимата грижа /Cominggersoll SA v Portugal 2000-IV/, каквито и обяснения да има за забавата и въпреки негативната характеристика на ищеца като многократно осъждан преди и по време на процесното дело. В практиката на ЕСПЧ и ВКС се приема, че по начало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието му в държавността поради забавяне на делото ––(в този смисъл Скордино срещу Италия пар. 203-204; Смирнова срещу Русия, пар. 100 и др. решения на ЕСПЧ, а също и решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г., решение № 272 от 27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. и решение № 48/06.04.2020 г. по гр. д. № 1610/2019 г., и трите на IV г. о. на ВКС). Затова при отчитане на особеностите на случая /краткият период от година и осем месеца, в който ищецът реално е участвал по делото като обвиняем и подсъдим и личността му на многократно осъждан, което намалява интензитета на моралните вреди от конкретното дело/ ВКС намира, че следва да му присъди обезщетение за неимуществени вреди в размер на 500 лв. В случая силната презумпция, че неразумната продължителност принципно причинява вреди не е категорично оборена и признаването на факта на нарушението / забавата/ също има обезщетителен ефект.

Жалбата е частично основателна – въззивното решение следва да се отмени като неправилно в частта, с която искът по чл.2б ЗОДОВ е отхвърлен за сумата от 500 лв. и вместо него да се постанови ново, с което ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца тази сума, като обезщетение за неимуществени вреди от забавено правосъдие. В останалата част, с която искът е отхвърлен за разликата над 500 до 30 000 лв. обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила.

Поради изложеното и на осн. чл.293 ГПК ВКС на РБ, трето г. о.

РЕШИ:

ОТМЕНЯ въззивното решение на Софийски апелативен съд по гр. д. №3181/22 г. от 10.10.23 г. в частта, с която искът на Г. Б. Д. срещу Прокуратура на РБ по чл.2б ЗОДОВ е отхвърлен за сумата от 500 лв. и вместо него в тази част постановява:

ОСЪЖДА Прокуратура на РБ да заплати на Г. Б. Д. сумата от 500 /петстотин/ лв. на осн. чл.2б ЗОДОВ, като обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правото на ищеца по чл.6, пар.1 КЗПЧОС - на разглеждане и решаване в разумен срок на нохд №12746/18 г. на СРС,106-ти с-в, по което ищецът е бил подсъдим.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение на Софийски апелативен съд по гр. д. №3181/22 г. от 10.10.23 г. в останалата му част, с която искът на Г. Д. срещу Прокуратура на РБ по чл.2б ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над 500 лв. до 30 000 лв.

Решението е окончателно.

Председател:_______________________

Членове:

1._______________________

2._______________________