Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 160, ал. 6 от ДОПК (ДАНЪЧНО-ОС. П. К) (ДОПК).

Образувано е по касационна жалба на директора на Дирекция „Обжалване и данъчно–осигурителна практика“ (ОДОП) – гр. В. Т, срещу решение № 312 от 27.10.2016 г., по адм. дело № 448/2015 г. по описа на Административен съд – В. Т, с което по жалба на [фирма] е обявен за нищожен ревизионен акт (РА) № Р-04-1402102-091-001 от 19.03.2015 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – гр. В. Т, в частта му потвърдена с решение № 249 от 05.06.2015 г. на директора на Дирекция „ОДОП“ – гр. В. Т при ЦУ на НАП и Дирекция „ОДОП“ – гр. В. Т е осъдена да заплати на [фирма] разноски по делото в размер на 3 950 лв.

В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на решението поради допуснати нарушения на процесуалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Счита, че съдът неправилно е приел, че РА е издаден от материално некомпетентен орган по смисъла на чл. 119, ал. 2 ДОПК. Моли да бъде отменено решението и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на съда.

Ответникът – [фирма], чрез адв. К. е изразил становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски по делото.

Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба.

Върховният административен съд, осмо отделение, като взе предвид становището на страните, извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема касационната жалба за процесуално допустима, а разгледана по същество за основателна.

Предмет на съдебен контрол за законосъобразност пред първоинстанционният съд е бил РА № Р-04-1402102-091-001 от 19.03.2015 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – гр. В. Т, в частта му потвърдена с решение № 249 от 05.06.2015 г. на директора на Дирекция „ОДОП“ – гр. В. Т при ЦУ на НАП.

С обжалваното решение съдът е обявил ревизионния акт за нищожен, като издаден от некомпетентен по степен орган. Ревизията е възложена със заповед за възлагане на ревизия (ЗВР) № 1402102-01 от 18.08.2014 г., издадена от В. А. Н. – началник сектор „Ревизии“ в Дирекция „Контрол” при ТД на НАП – гр. В. Т. ЗВР е изменена със ЗИЗВР № Р-04-1402102-020-02 от 24.11.2014 г. и ЗИЗВР № Р-04-1402102- 020-03 от 22.12.2014 г. (с продължаване на срока на производството). Ревизията е била спряна със Заповед № Р-04-1402102-023-01 от 03.02.2014 г., на основание чл. 34, ал. 1, т. 1 ДОПК и възобновена със Заповед № Р-04-1402102-143-001 от 13.02.2015 г., като всички цитирани заповеди са издадени от органа по приходите, издал ЗВР. От ревизиращия екип е съставен Ревизионен доклад (РД) № Р-04-1402102-092-001 от 23.02.2015 г. Ревизията е завършила с издаването на РА № Р-04-1402102-091-001 от 19.03.2015 г., издаден от органа, възложил ревизията и от гл. инспектор по приходите Е. П. – ръководител на ревизията. Съдът е приел, че с чл. 118, ал. 2 ДОПК по нормативен път се предоставя материална компетентност по предмет и по степен, а с чл. 119, ал. 2 ДОПК се конкретизира персоналната компетентност, чрез дефиниране на процесуалното качество на органите в рамките на образуваното ревизионно производство. Според съда двете разпоредби се прилагат кумулативно, при съобразяване на съдържащите се в чл. 119, ал. 2 ДОПК условия. Изложени са мотиви за липса на дерогация на чл. 118, ал. 2 ДОПК от по-новата норма на чл. 119, ал. 2 ДОПК, тъй като двете норми не си противоречат. Крайният извод на съда е, че материалната компетентност на органа възложил ревизията следва да се подчинява на общите изисквания за това, регламентирани в чл. 118, ал. 2 ДОПК, т. е. този орган следва да заема една от длъжностите по чл. 7, ал. 1, т. 4 ЗНАП. На това основание е приел, че началникът на сектор, който е възложил ревизията и е един от издателите на оспорения ревизионен акт не притежава материална компетентност по степен и е обявил акта за нищожен. Решението е неправилно постановено.

Направеното от първоинстанционния съд тълкуване на разпоредбите на чл. 118, ал. 2 и чл. 119, ал. 2 ДОПК не се споделя от касационната инстанция и то противоречи на приетото с Тълкувателно решение (ТР) № 5 от 13.12.2016 г. по тълк. дело № 10/2016 г. на ОС на съдиите от Първа и Втора колегия на Върховния административен съд. Според цитираното ТР, ревизионен акт, който при приложимата след 01.01.2013 г. редакция на чл. 119, ал. 2 ДОПК е издаден с участието на орган по приходите извън кръга на лицата по чл. 118, ал. 2 от ДОПК във връзка с чл. 7, ал. 1, т. 4 ЗНАП, не е нищожен. Съгласно мотивите на ТР, тълкуването на разпоредбите на чл. 118, ал. 2 и чл. 119, ал. 2 ДОПК води до извода, че нормата на чл. 118, ал. 2 дефинира какво представлява ревизионният акт и кой го издава по принцип, докато разпоредбата на чл. 119, ал. 2 ДОПК урежда конкретната процедура по издаване на ревизионния акт. Прието е, че нормите не следва да се прилагат кумулативно, както и че материалната компетентност за издаване на ревизионния акт по отношение на органа, който издава заповедта за възлагане на ревизията, произтича по силата на закона – чл. 119, ал. 2 ДОПК, а не по силата на заповедта на териториалния директор по чл. 112, ал. 2, т. 1 ДОПК. В ТР е отразено, че измененията на реда за издаване на ревизионен акт, приети със ЗИДДОПК, обн. в ДВ, бр. 82/2012 г., изразяващи се във включването на органа, възложил ревизията, в кръга на лицата, овластени да издадат ревизионния акт в новата чл. 119, ал. 2 ДОПК, не е в противоречие с нормата на чл. 10, ал. 1 АПК, който позволява по-горестоящ орган да изземе за решаване на въпрос от компетентността на административен орган, когато това е предвидено със закон.

Като е приел противното и е обявил ревизионния акт за нищожен, като издаден от некомпетентен по степен орган, административният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено на основание чл. 221, ал. 2 АПК.

В решението липсват фактически установявания по спора и произнасяне по останалите критерии за законосъобразност на акта по чл. 160, ал. 2 ДОПК, поради което делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд.

По искането за разноски на касационния жалбоподател за настоящото касационно производство следва да се произнесе първоинстанционният съд, на основание чл. 226, ал. 3 АПК във връзка с § 2 от ДР на ДОПК.

Водим от горното, Върховният административен съд, осмо отделение, РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 312 от 27.10.2016 г., по адм. дело № 448/2015 г. по описа на Административен съд – В. Т и

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. Решението не подлежи на обжалване.