Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл. 22 от ЗЧОД (ЗАКОН ЗА Ч. О. Д) (ЗЧОД).
Образувано е по касационната жалба подадена от [фирма], чрез процесуалния му представител, против решение № 3220 от 10.05.2017 г. постановено по адм. дело № 2043 по описа за 2017 г. на Административен съд София - град (АССГ), с което е отхвърлена жалбата на дружеството против заповед № 3286з-573 от 15.02.2017 г. на директора на Главна дирекция „Национална полиция" при Министерство на вътрешните работи, за отнемане на издадения лиценз за извършване на частна охранителна дейност № 2687 от 28.04.2014 г.
В жалбата си касаторът навежда доводи за неправилност на решението, поради нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Счита, че съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като е отказал за спре производството по делото, предвид представените доказателства за две висящи дела пред Софийски районен съд (СРС) срещу издадените по отношение на дружеството наказателни постановления (НП) за същото нарушение, за което е отнет лицензът. Твърди, че при издаване на оспорената заповед не e отчетен обективния фактор, че дружеството е прехвърлило задълженията си към други фирми. След сключване на договорите за охрана, охранителната дейност е започнала да се осъществява не от [фирма], а от [фирма], което дружество е притежавало лиценз да охрана по чл. 5, ал. 1, т. 2 от ЗЧОД по силата на сключен договор между двете фирми от 01.04.2014 г. След 22.06.2016 г. охраната е поета от [фирма], което дружество също е притежавало валиден лиценз за осъществяване на охранителна дейност по чл. 5, ал. 1, т. 2 от ЗЧОД. Поради това неправилен е изводът на съда, че за периода 01.04.2014 г. – 22.06.2015 г. охранителната дейност е извършвана от [фирма]. Развива съображения, че неизпълнението на чл. 2 от сключените договори за охрана с [фирма], [фирма] и [фирма] е неизпълнение на договор, а не извършване на частна охранителна дейност без лиценз. В оспорвания акт не е посочена дата на проверката и за какъв период е извършена същата, нарушенията не са отразени в констативен протокол или в друг документ. Сочи, че заповедта не съдържа фактически основания за издаване, което нарушава правото му на защита. Прави искане съдебният акт да бъде отменен и да бъде постановено решение по съществото на спора, като се отмени заповедта за отнемане на лиценза. Отправя алтернативно искане, обжалваното решение да бъде отменено и делото да бъде върнато на друг състав на съда за ново разглеждане на жалбата на дружеството.
Ответникът - Директорът на Главна дирекция „Национална полиция" при Министерство на вътрешните работи, изразява становище за неоснователност на касационната жалба и счита, че решението на АССГ следва да бъде потвърдено. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Върховната административна прокуратура излага мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, седмо отделение, като се запозна със събраните по делото доказателства, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Касационната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 211 от АПК от надлежна страна, участник в първоинстанционното производство, имаща право и интерес от оспорването и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
С обжалваното решение съставът на АССГ е отхвърлил жалбата на дружеството против заповед № 3286з-573 от 15.02.2017 г. на директора на Главна дирекция „Национална полиция" (ГД „НП“) при Министерство на вътрешните работи (МВР), издадена на основание чл. 21, ал. 1, т. 1, б. “в“ от ЗЧОД (ЗАКОН ЗА Ч. О. Д) (ЗЧОД), за отнемане на издадения лиценз за извършване на частна охранителна дейност по чл. 5, ал. 1, т. 1 и т. 4 („лична охрана на физически лица“ и „охрана на ценни пратки и товари“) от ЗЧОД, за територията на област – София-град.
За да постанови решението си, съдът е изложил, че жалбоподателят е притежавал лиценз № 2687 от 28.04.2014 г. за извършване на дейност по чл. 5, ал. 1, т. 1 и 4 от ЗЧОД, а именно - за лична охрана на физически лица и за охрана на ценни пратки и товари, валиден на територията на област С.-град. След подаден сигнал от [фирма], [фирма] и [фирма], за сключени договори с жалбоподателя на 01.04.2014 г. за физическа охрана на сграда, намираща се в [населено място], [улица], е извършена проверка. Съставени са АУАН и са издадени три наказателни постановления № 241, 242 и 243 от 23.12.2016 г. за нарушение на чл. 4, ал. 1 от ЗЧОД. Предоставена е възможност на жалбоподателя да подаде възражение в започналото административно производство по отнемане на лиценза. Дружеството е поискало спиране на производството до произнасяне на съда по жалбите срещу наказателните постановления, но искането не е уважено и е издадена оспорената заповед.
При така установеното съдът е приел, че процесната заповед е издадена от компетентен орган и съдържа реквизитите по чл. 59, ал. 2 от АПК. Приел е, че времето и мястото на извършване на нарушенията, заради които е отнет лиценза за извършване на частна охранителна дейност по чл. 5, ал. 1, т. 1 и т. 4 от ЗЧОД, не е задължителен реквизит, а се изяснява във фактическите основания за издаване на акта. Фактическата обстановка е ясно описана, като договорите от 01.04.2014 г., с [фирма], [фирма] и [фирма], с предмет на дейност възлагане на физическа охрана на административна сграда, находяща се на [улица], [населено място] имат невъзможен предмет. Приел е, че договорите с предмет охрана са intuito personae, сключват се само с лицензирано за целта лице, задълженията за охрана по него не подлежат на прехвърляне, а жалбоподателят към момента на сключване на договорите не е притежавал лиценз за извършване нито за този вид дейност, нито за друг вид частна охранителна дейност. Поради това е достигнал до извод, че жалбоподателят е осъществявал частна охранителна дейност по охрана на имуществото на физически или юридически лица, без лиценз за това, по силата на договори от 01.04.2014 г., чието изпълнение е продължило до февруари 2016 г. Решението е правилно.
Обществените отношения, свързани с частната охранителна дейност, нейното административно регулиране и контрол са уредени в чл. 1 от ЗЧОД. Контролът върху дейностите по закона се извършва от държавни служители от МВР - Главна дирекция „Национална полиция" и областните дирекции на Министерство на вътрешните работи, определени със заповед. Правилен е изводът на съда, че актът е издаден от компетентен по материя орган – чл. 14 от ЗЧОД, в предвидената от закона форма и съдържа необходимите реквизити. Не се констатират нарушения на съществени процесуални норми – дружеството е уведомено за началото на производството по отнемане на лиценза и му е осигурена възможност да ангажира становище и доказателства.
Принципът установен в чл. 4, ал. 1 ЗЧОД е, че частна охранителна дейност се извършва само след получаване на лиценз или регистрация по реда на закона. Видовете частна охранителна дейност, подлежащи на лицензиране, са посочени в чл. 5, ал. 1 от ЗЧОД. Съгласно чл. 21, ал. 1, т. 1, б. "в" от ЗЧОД, лиценз не се издава, а издаденият се отнема, когато търговецът или юридическото лице осъществява вид охранителна дейност, за която няма лиценз или я осъществява извън територията, за която има лиценз.
В случая не се спори, че [фирма] не притежава лиценз за дейността по чл. 5, ал. 1, т. 2 от ЗЧОД – „охрана на имуществото на физически или юридически лица“. Спорът по делото е извършвана ли е от дружеството такава дейност. Видно от представените по делото договори от 01.04.2014 г., сключени между [фирма], от една страна и съответно [фирма], [фирма] и [фирма], [фирма], от друга, [фирма] е приело, в качеството си на изпълнител, да извърши срещу възнаграждение физическа охрана – 1 пост от 4-ма охранители на административна сграда, намираща се в [населено място], [улица]. Представени са и платежни нареждания за периода от месец април 2014 г. до януари месец 2016 г., с наредители трите търговски дружества и копията на фактури за извършени плащания, издадени от касатора, с основание именно физическа охрана по договор и получател е [фирма]. Посоченото е достатъчно основание да се приеме, че [фирма] е осъществявало охранителна дейност по чл. 5, ал. 1, т. 2 от ЗЧОД без да има лиценз за това. Обстоятелството, че още 01.04.2014 г. дружеството е сключило договор, с който е прехвърлило задълженията си на [фирма] е последващо и не води до различен от направения от АССГ извод. То не променя факта, че в нарушение на чл. 21, ал. 1, т. 1, б. "в" от ЗЧОД, [фирма] е поело задължение да осъществява охранителна дейност, за която няма издаден лиценз. Дали дейността по сключените от [фирма] с трите юридически лица договори фактически е осъществявана от дружеството или от трето лице е ирелевантно за спора, доколкото задължението за осъществяването й е поето именно от касационния жалбоподател, без същият да притежава необходимия лиценз за охрана. Наред с това сключеният договор с [фирма] не е с предмет, който да отговаря на общия брой физическа охрана-пост и охранители на административната сграда по договорите, сключени с [фирма], [фирма] и [фирма]. Не са представени и доказателства за реалното изпълнение на договора. Представеният договор на [фирма] със [фирма] е от 22.06.2015 г., а договорите с [фирма], [фирма] и [фирма] са от 01.04.2014 г., поради което последният също е ирелевантен за спора.
Неоснователно е направеното в касационната жалба възражение за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила в хода на първоинстанционното производство, предвид отказа на съда да спре производството по делото. Отнемането на лиценза не е обосновано с издадените по отношение на дружеството наказателни постановления, поради което наличието на висящи дела пред СРС, с които тези НП са оспорени от дружеството, не е преюдициално за разрешаването на спора по настоящето дело. Производството по издаване и обжалване на акта за отнемане на лиценз се развива по правилата на АПК, докато производството по налагане на административно наказание по реда на ЗАНН. В първата хипотеза се издава индивидуален административен акт, а във втория се упражнява санкционно правомощие на държавата и се развива самостоятелно административнонаказателно производство. С отказа на съда да спре производството по делото правото на защита на адресата заповедта за отнемане на лиценза не е нарушено, тъй като доказателствата за установяване на посоченото в него основание се намират в преписката по издаване на административния акт.
При данните по делото, решаващият съд обосновано е приел за осъществен фактическия състав, при който следва да се отнеме издадения лиценз на визираното в акта фактическо и правно основание. В съдебния акт са изложени подробни мотиви, които настоящата инстанция споделя и доколкото наведените с касационната жалба възражения са поддържани и пред първата инстанция, те не следва да бъдат повторно обсъждани. Не са налице релевираните с касационната жалба отменителни основания, поради което обжалваното решение следва да бъде оставено в сила.
При този изход на спора, заявеното от процесуалния представител на ответника искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е основателно и на основание чл. 143, ал. 4 от АПК вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК (Г. П. К) (ГПК), с чл. 144 от АПК, с чл. 37, ал. 1 от ЗПрП (ЗАКОН ЗА ПРАВНАТА ПОМОЩ) и с чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ, касационният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати в полза на бюджета на ответника сумата от 150, 00 лв. за юрисконсултско възнаграждение.
По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, състав на седмо отделение РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 3220 от 10.05.2017 г., постановено по адм. дело № 2043 по описа за 2017 г. на Административен съд София – град.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], да заплати на Главна дирекция "Национална полиция" сумата от 150, 00 лв. (сто и петдесет лева) за юрисконсултско възнаграждение. Решението е окончателно.