Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от М. М. Н., чрез адв. Г. Д. от САК, срещу въззивно решение № 5412 от 20.07.2017 г., постановено от Софийски градски съд по в. гр. д. № 3381/2017 г.

Касаторът излага доводи за неправилност поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и необоснованост. Иска въззивното решение да бъде отменено и исковете - уважени.

Насрещната страна [фирма], представлявано от изпълнителните директори Х. Т. Т. и Я. В. Г., чрез юрисконсулт Я. Я., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК отговаря, че касационната жалба е недопустима, но по съображения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване – първите четири въпроса са без значение за изхода на спора, а последният не отговаря на критериите по чл. 280 ГПК. Поддържа и становище, че касационната жалба е неоснователна.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което е изпълнено условието на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

С обжалваното решение е обезсилено първоинстанционното решение, постановено по иск за обявяване незаконност и отмяна на № 047-Z-2838/24.04.2014 г., с която на основание чл. 120 КТ, поради производствена необходимост, на М. М. Н. е възложено за 45 дни да изпълнява работа като „служител информация, фронт офис”, като производството по делото в тази част е прекратено. Потвърдено е решението на първостепенния Софийски районен съд, с което са отхвърлени исковете на М. М. Н. против [фирма] за отмяна на уволнението й, извършено със заповед № 047-Z-4666/11.07.2014 г. на изпълнителните директори и прокуриста на [фирма], на осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „стюардеса“ в Дирекция „Вътрешно полетно обслужване – Кабинен състав“, на осн. чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, за заплащане на обезщетение в размер на 3 937, 60 лева за периода от 6 месеца, считано от 11.07.2014 г. поради оставането й без работа вследствие уволнението, на осн. чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, както и обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба – 05.09.2014 г., до окончателното издължаване; за заплащане на сумата от 7 113, 30 лева, представляваща обезщетение за незаконно недопускане до работа за периодите 03.05.2013 г. – 27.05.2013 г. вкл. и 03.09.2013 г. – 11.07.2014 г. вкл., на осн. чл. 213, ал. 2 КТ, за признаване на установено, че е дискриминирана от [фирма] по признак „семейно положение” и „възраст”, на осн. чл. чл. 71, ал. 1, т. 1 Закона за защита от дискриминация, за заплащане на сумата от 642 лева, на осн. чл. чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, вр. чл. 221, ал. 1 КТ, както и обезщетение забава по чл. 86, ал. 1 КТ в размер на законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба – 05.09.2014 г., до окончателното издължаване.

За да постанови този резултат, Софийският градски съд приел за установено, че М. Н. е заемала при ответника [фирма] длъжността „стюардеса“ в Дирекция „Вътрешно полетно обслужване – Кабинен състав“, като трудовото правоотношение между страните първоначално е възникнало като срочно, а считано от 01.10.2010 г. е трансформирано в безсрочно съгласно допълнително споразумение № 693/20.09.2010 г. Н. е ползвала последователно до началото на месец май 2013 г. отпуски поради бременност, раждане и отглеждане на дете. По време на ползването на посочените отпуски работодателят е въвел в експлоатация тип самолети Е-190, за работа с които ищцата не е минавала курс на обучение. На 14.12.2012 г. и на 03.04.2013 г. Н. е уведомила работодателя, че към 03.05.2013 г. възнамерява да се върне на работа, като е изразила съгласие ползваният от нея неплатен отпуск по майчинство да бъде прекратен, за да бъде включена в опреснителен курс, необходим за възстановяване на работа.

М. Н. се явила на работа на 07.05, 09.05, 13.05, 15.05, 17.05, 20.05, 22.05 и 27.05.2013 г., въпреки че не била възстановена летателната й правоспособност. На 22.05.2013 г. ищцата подала заявление за ползване на платен отпуск, считано от 28.05.2013 г. до 02.09.2013 г., като ползването му било разрешено.

С писмо от 27.05.2013 г. ищцата отказала предложеното й от работодателя прекратяване на трудовото им правоотношение на основание чл. 331 КТ, считано от 28.05.2013 г.

С писмо с изх. № 047-І-1613/07.03.2014 г. от ищцата били поискани писмени обяснения в 3-дневен срок от получаването му относно това защо не се е явила на работа на 23.01., 27.01. и 28.01.2014 г., за когато е била планирана за работа в офиса.

На 20.03.2014 г. ищцата е подала писмен отговор, получен от работодателя на 21.03.2014 г., в който е посочила, че многократно в писмен и устен вид е заявявала намерението си да се върне на работа като стюардеса и желанието си да премине опреснителен курс, необходим за възстановяване на работа, но работодателят не е изпълнил задължението си към нея. В писмените си обяснения Н. възразила, че работодателят няма право едностранно да променя трудовото й правоотношение и да я уведомява за промени на мястото и характера на работата чрез системата „Нетлайн“.

Със заповед № 047-Z-2838/24.04.2014 г. на основание чл. 120, ал. 1 КТ и във връзка с производствена необходимост на Н. е възложено да извършва временно работа като „служител информация, фронт офис“ в „Пропуски и информация“ – Дирекция „Наземно обслужване и авиационна сигурност“ за срок от 45 календарни дни, считано от деня, следващ получаване на заповедта. Заповедта е получена от ищцата на 01.05.2014 г. Служителката не се явила на указаните й дата и място, за да изпълнява присъщите й трудови функции. С писмо от 06.06.2014 г. от ищцата са поискани писмени обяснения защо не се е явила на работа на 7, 8, 9 и 10.05.2014 г., за да изпълни трудовите си задължения съгласно заповед № 047-Z-2838/24.04.2014 г. В отговора си до работодателя, подаден в указания й срок, Н. посочила, че писмено и устно го е уведомила за готовността си да се върне на работа, но той умишлено не я е възстановил и не я е включил в опреснителен курс, вместо което е използвал възможността по чл. 120, ал. 1 КТ, за да я уволни. Отговорила също и, че към нея е проявено дискриминационно отношение като майка. Със заповед № 047-Z-4666/11.07.2014 г. на М. Н. е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ за това, че същата не се явила на работа в два последователни работни дни – на 7 и 8.05.2014 г., без уважителни причини, с което е извършила тежко нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 2, вр. чл. 187, т. 1, пр. 3 КТ. На основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ трудовото правоотношение е прекратено, считано от 11.07.2014 г.

Н. заплатила на 18.07.2014 г. по банкова сметка на [фирма] сумата от 642 лева като обезщетение по чл. 221, ал. 2 КТ – както й било указано в заповед № 047-Z-4666/11.07.2014 г.

Софийският градски съд, на базата на показанията на свидетеля Н. – зам.-директор на дирекция „Наземно обслужване и авиационна сигурност“, приел за установено, че е налице увеличен обем на работата в посоченото звено и действително е била налице производствена необходимост при издаване на заповедите по чл. 120, ал. 1 КТ; такива били издадени и на други стюардеси. В заключение, направил извод, че обективно е имало необходимост от пренасочване на допълнителен човешки ресурс към дирекция „Наземно обслужване и авиационна сигурност“. Съдът посочил, че възможността да се възползва от чл. 120, ал. 1 КТ е въпрос на целесъобразност от страна на работодателя, която не подлежала на контрол от съда, а съгласието на съответния служител не е необходимо. Конкретно на кой от служителите си да възложи временно изпълнението на длъжността, по отношение на която има производствената необходимост, също е въпрос на работодателска преценка, при спазване на принципа тази длъжност да не влиза в разрез с квалификацията и здравословното състояние на служителя, избран да я изпълнява временно.

Въззивната инстанция формирала извод, че Н. е допуснала нарушение на трудовата дисциплина, като не се явила да изпълнява трудови функции съгласно заповедта по чл. 120 КТ, Нарушението е умишлено и тежко, тъй като въпреки обективното състояние на производствена необходимост, ищцата е демонстрирала нежелание да се съобрази с акта на работодателя. Обстоятелството, че на 07.05.2014 г. Н. е уведомила работодателя, че смята въпросната заповед за незаконосъобразна, не освобождавало същата от задължението й да я изпълнява.

Съдът намерил за недоказани доводите на М. Н. за проявено дискриминационно отношение към нея по признаците „възраст” и „семейно положение”. Дружеството-работодател не е осигурило необходимите условия за провеждане на опреснително обучение на М. Н., както и обучение за придобиване на квалификация за работа с нововъведения тип самолети Е-190. СГС обаче преценил, че неизпълнението на тези задължения от страна на работодателя [фирма] не можело да обуслови извод за наличие на дискриминация, след като ищцата не е ангажирала конкретни факти, въз основа на които да може да се направи предположение, че е налице дискриминация спрямо нея по твърдяните признаци „семейно положение” и „възраст”. Съдът обобщил, че по делото не било доказано, че причините за невключването на ищцата в опреснителен курс за възстановяване на летателните й права, за издаването на заповедта по чл. 120, ал. 1 КТ по отношение на нея и за уволнението й били свързани с каквато и да е форма на дискриминация по чл. 4 ЗЗДискр.

Искът по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за връщане на заплатената като обезщетение по чл. 221, ал. 2 КТ сума в размер на 642 лева, като обусловен от иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, също е отхвърлен.

СГС приел, че искът по чл. 213, ал. 2 КТ е неоснователен, доколкото за част от процесните периоди (от 03.05.2013 до 27.05.2013 вкл. и от 03.09.2013 до 11.07.2014) на ищцата Н. в действителност било изплащано дължимото трудово възнаграждение, а за останалата част не се установило тя да е положила минимални усилия да престира труда си, като се яви при работодателя.

По отношение на иска за отмяна на заповедта по чл. 120 въззивната инстанция посочила, че се цели отмяна на вътрешен акт на работодателя, свързан с управлението и организацията на работата. Доколкото искът за отмяна на такава заповед не е сред изрично предвидените в законодателството, същият бил процесуално недопустим.

Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване със следните въпроси: следва ли съдът да извърши преценка на доказателствата, свързана с дейността му по обсъждане на допуснатите и събрани доказателства с оглед установените с тях, релевантни за спора факти; представлява ли съществено процесуално нарушение допуснатата грешка при формирането на вътрешното убеждение на въззивния съд поради нарушаване на логическите правила; процесуално допустим ли е иск за отмяна на заповед на работодател, постановена по реда на чл. 120 КТ; законосъобразна ли е заповед, издадена на основание чл. 120 КТ, с която на служител, извършващ първа категория труд, се възлага да изпълнява работа като служител, извършващ трета категория труд; представлява ли дискриминация по признак „семейно положение“ невъзстановяването на летателните права на служителки на длъжност „стюардеса“, завърнали се от законно ползван отпуск за бременност, раждане и отглеждане на дете и дискриминационно действие ли е освобождаването от длъжност на служители „стюард/еса“ в авиацията на възраст над 30 години; достатъчно ли е работникът/служителят веднъж да посети предприятието и да изяви готовност да престира труд по трудовото правоотношение, за да отговаря работодателят за недопускане за целия период от време, на осн. чл. 213, ал. 2 КТ (последният въпрос уточнен от съда).

Съставът на Върховния касационен съд намира, че е налице поддържаната хипотеза на 280, ал. 1, т. 1 ГПК (редакцията преди изм. ДВ бр. 86/2017 г.) по отношение на въпросите (преформулирани от съда) за задължението на съда да обсъди всички релевантни доказателства по делото и да прецени относимите обстоятелства при изграждане на своите фактически и правни изводи, както и за изискването съдът да формира вътрешното си убеждение, съобразявайки правилата на формалната логика, опита и научното знание.

Въпросите са по принцип от значение по всяко исково производство, като в конкретния случай се установява противоречие между постановеното от съда и решение № 546 от 01.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 966/2009 г. на Трето ГО, решение № 331 от 04.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1649/2010 г. на Четвърто ГО, решение № 92 от 22.02.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1863/2010 г. на Четвърто ГО, решение № 65 от 16.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4216/2008 г. на Четвърто ГО; Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на ВКС. Въпросът относно твърдяното дискриминационно поведение на работодателя се явява преюдициален по отношение на твърденията за незаконност на процесните заповеди, съответно за основателността на исковете по чл. 344, ал. 1 КТ. За да се произнесе по този въпрос, съдът е трябвало да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства – свидетелски показания, писмени доказателства, поведението на страните в процеса, данните относно избора на служители, които да бъдат пренасочени на работа „информация, фронт офис“ в „Пропуски и информация“ – Дирекция „Наземно обслужване и авиационна сигурност“, обстоятелствата относно включване в обучителни курсове на Н. и други майки с малки деца, които са на възраст над 30 години и обстоятелствата във връзка с допускане до работа на Н.. Необосноваността на част от изводите пък е резултат на несъобразяване с правилата на логиката.

По отношение на правния въпрос, поставен във връзка с допустимостта на иска по чл. 120 КТ, който е от значение за постановения резултат, не се установява поддържаното противоречие. В случая съдът е разгледал (по исков ред) въпросът за законността на заповедта по чл. 120 КТ, за да прецени законността на дисциплинарното наказание, наложено на практика поради неизпълнение на тази заповед. Освен това, служителят е предявил и иск по чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр за установяване на дискриминация по признак възраст и семейно положение при издаване и на двете заповеди. Правилно няма и произнасяне по искането за възстановяване на предишното положение по чл. 71, ал. 1, т. 2 ЗЗДиср, тъй като тази претенция се поглъща от иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ – ако заповедта по чл. 120 КТ е дискриминационно действие от страна на работодателя, то тя се явява незаконна, а от това следва че незаконно би било и дисциплинарното уволнение.

Няма съмнение, че е без значение за законосъобразността на заповедта, издадена на основание чл. 120 КТ, по-високата квалификация на служителя от нужната за изпълнението на временната работа; не е осъществена хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (редакцията преди изм. ДВ бр. 86/2017 г.).

На въпросите представлява ли дискриминация по признак „семейно положение“ невъзстановяването на летателните права на служителки на длъжност „стюардеса“, завърнали се от законно ползван отпуск за бременност, раждане и отглеждане на дете и дискриминационно действие ли е освобождаването от длъжност на служители „стюард/еса“ в авиацията на възраст над 30 години, не може да се отговори еднозначно, защото само от посочените признаци няма как да се направи извод за дискриминационно действие.

Въпросът, свързан с тълкуването на чл. 213, ал. 2 КТ е от значение за постановения резултат, като се установява поддържаното противоречие с решение № 518 от 08.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 374/2009 г. на Четвърто ГО и № 683 от 21.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1130/2009 г. на Четвърто ГО, което обуславя наличие на хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (редакцията преди изм. ДВ бр. 86/2017 г.).

В заключение, следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в частите по чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр, по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, по чл. 213, ал. 2 КТ и чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, по чл. 86, ал. 1 ЗЗД и съдебноделоводните разноски.

Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, постановено по чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК.

Мотивиран от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 5412 от 20.07.2017 г., постановено от Софийски градски съд по в. гр. д. № 3381/2017 г., в частите по чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр, по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, по чл. 213, ал. 2 КТ и чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, по чл. 86, ал. 1 ЗЗД и съдебноделоводните разноски.

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 5412 от 20.07.2017 г., постановено от Софийски градски съд по в. гр. д. № 3381/2017 г., постановено по чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК.

Касаторът е освободен от заплащане на държавна такса.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

Делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: