Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на началника на група в сектор „Пътна полиция“ в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. В., срещу Решение №153 от 07.12.2016 г. на Административен съд, гр. В., постановено по административно дело №240/2016 г.

С обжалваното решение съдът отменя Заповед №16-0953-000345 от 15.06.2016 г. на началника на група в сектор „Пътна полиция“ в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. В., с която на В.Н, на основание чл. 171, т. 1, б. „б“ от ЗДвП (ЗАКОН ЗА ДВИЖЕНИЕТО ПО ПЪТИЩАТА), е приложена принудителна административна мярка „временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство“ до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от шест месеца. І. Становища на страните:

1. Касационният жалбоподател - началникът на група в сектор „Пътна полиция“ в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. В., счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон – отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК.

Неправилен счита извода на съда, че към момента на извършване на проверката за алкохол г-н Найденов не е имал качеството на водач на моторно превозно средство, не е управлявал личния си автомобил и не е могъл да бъде субект на нарушение по чл. 5, ал. 3, т. 1 от ЗДвП (ЗАКОН ЗА ДВИЖЕНИЕТО ПО ПЪТИЩАТА) (ЗДвП). Неправилни счита и изводите на съда за обвързващата доказателствена сила на постановлението на районния прокурор за прекратяване на наказателното производство, както и изводите му досежно показанията на свидетеля Георгиев.

Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отхвърли жалбата на г-н Найденов. Претендира направените по делото разноски.

2. Ответникът по касационната жалба – В.Н, не взема становище.

3. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Решението на съда е правилно. Правилно съдът, с оглед на постановлението на районен прокурор – гр. В., приема, че в хода на разследването не са събрани безспорни доказателства, че именно г-н Найденов е извършил деянието. С оглед на това обоснован е изводът на съда, че фактическите констатации в акта за установяване на административно нарушение, въз основа на който е приложена принудителната мярка, не са потвърдени от събраните доказателства. ІІ. По допустимостта на касационната жалба:

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е основателна. ІІІ. Фактите по делото:

За да постанови обжалваното решение съдът приема от фактическа страна, че:

1. На 14.06.2016 г. около 17, 30 часа полицейски орган е изпратен в гр. В., ж. к. „Г. М“ бл. [номер] поради получен сигнал за пътно-транспортно произшествие.

2. Извършени са оперативни действия – снети са показания от свидетеля Г.Г, а водачът на моторното превозно средство – В.Н, е отведен в районното управление поради отказ да представи документи за проверка. За резултатите от оперативните действия полицейският орган е изготвил докладна записка до началника на сектор „Пътна полиция“ с приложени показанията на свидетеля.

3. Резултатите от оперативните действия полицейският орган отразява в акт за установяване на административно нарушение №207674, в който сочи, че на 14.06.2016 г., около 17, 25 часа, в гр. В., на ул. „Без име“ до бл. [номер] на ж. к. „Г. М“, пред вход „Б“, г-н Найденов управлявал личното си превозно средство – марка „Опел“, модел „Астра“, регистрационен [рег. номер на МПС], като при преминаване покрай оградата на дом № [номер] на ул. „А. Н“ не се съобразява със страничното разстояние и охлузва (блъска) масивната ограда. Не остава на място и не уведомява контролните органи. Установен е след около 15 минути – излиза от дома си бл. [номер], вх. [номер], отказва да даде документи за проверка, отведен в районното управление, тестван с техническо средство за алкохол „А. Д 7510“, фабричен №ARBB-0012, проба №04509, отчела 1, 89 на хиляда в 18:26:56 часа. Връчен талон за медицинско изследване №0384203. Актът е връчен на г-н Найденов на 14.06.2016 г. и в него той вписва възражения.

3. На 14.06.2016 г. в 19, 40 часа г-н Найденов дава кръвна проба. Резултатът от химическото лабораторно изследване показва 1, 78 на хиляда.

4. На 15.06.2016 г., със Заповед №16-0953-000345, началникът на група в сектор „Пътна полиция“ в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. В., на основание чл. 171, т. 1, б. „б“ ЗДвП прилага на г-н Найденов принудителна административна мярка „временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство“ до решаване на въпроса за отговорността му, но не повече от шест месеца.

5. На неустановена по делото дата е образувано досъдебно производство №ЗМ-152/2016 г. по описа на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. В., срещу В.Н като е привлечен като обвиняем за това, че на 14.06.2016 г. в гр. В. в близост до бл. [номер] на ж. к. „Г. М“ управлявал моторно превозно средство – лек автомобил марка „Опел“, модел „Астра“, регистрационен [рег. номер на МПС], с концентрация на алкохол в кръвта 1, 78 промила – Протокол №80 от 15.06.2016 г. за химическа експертиза.

6. На 10.09.2016 г. младши прокурор в Районна прокуратура, гр. В., издава Постановление №1329, с което на основание чл. 199 във вр. с чл. 243, ал. 1, т. 2 от НПК (НАКАЗАТЕЛНО-ПРОЦЕСУАЛЕН КОДЕКС) (НПК) прекратява наказателното производство по досъдебно производство №ЗМ-152/2016 г. по описа на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. В., водено срещу В.Н за извършено престъпление по чл. 343б, ал. 1 от НК (НАКАЗАТЕЛЕН КОДЕКС) (НК).

7. На 04.10.2016 г. Заповед №16-0953-000345 е връчена на г-н Найденов. ІV. Първоинстанционното съдебно решение:

Въз основа на така установените факти съдът приема от правна страна, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в исканата от закона форма, но в нарушение на материалния закон.

Съдът приема, че доказателствата по делото не установяват твърдяното в акта за установяване на административно нарушение нарушение на чл. 5, ал. 3, т 1 ЗДвП. Към момента на извършване на проверката г-н Найденов не е имал качеството на „водач“ на моторно превозно средство по смисъла на §1, т. 25 ЗДвП и поради това не би могъл да бъде субект на нарушение по чл. 5, ал. 3, т. 1 ЗДвП.

Този извод се потвърждава и от постановлението на районния прокурор за прекратяване на наказателното производство. Излага подробно правното значение на постановлението за прекратяване. Сочи, че в случая срока за обжалване на постановлението на прокурора на основание чл. 243, ал. 3 НПК е изтекъл, поради което то е окончателно. Отмяната му по реда на чл. 243, ал. 9 НПК, с оглед на Тълкувателно решение №3 от 22.12.2015 г. на Общото събрание на наказателна колегия на Върховния касационен съд по тълкувателно дело №3/2015 г., е извънреден способ на вътрешния инстанционен контрол, поради което към момента на произнасяне на съда постановлението е годно доказателство, надлежно прието по делото, за което не са налице основания да не бъде ценено.

Съдът приема, че органът не е обсъдил възраженията на г-н Найденов в акта за установяване на административно нарушение. Сочи, че самият акт е издаден въз основа на предположения – показанията на свидетеля Георгиев, в които той самият сочи, че не е бил свидетел на деянието, а едновременно с това е заинтересован, тъй като причинените вреди са на неговата ограда.

Въз основа на горното съдът прави извод за материална незаконосъобразност на Заповед №16-0953-000345 и я отменя. Изводът на съда е неправилен.

V. По съществото на спора:

Касаторът счита обжалваното решение за неправилно поради нарушение на материалния закон. Доводите, които излага в подкрепа на твърдяния порок и мотивите на съда сочат, че спорът по делото е за доказаността на твърдяното от органа нарушение и в този контекст за доказателственото значение на постановлението на прокурора.

Движението по пътищата е човешка дейност, която има потенциала пряко да рефлектира върху живота и здравето на участниците в него, както и на имуществото на лицата, поради което законодателят е въвел строги регламентации на правилата за движение, в т. ч. на правата и задълженията на участниците в движението.

Една от забраните, които е въведена пряко с цел опазване на живота и здравето на участниците в движението и на имуществото на лицата е забраната на водач на пътно превозно средство да го управлява с концентрация на алкохол в кръвта над 0, 5 на хиляда – чл. 5, ал. 3, т. 1 ЗДвП. Забраната е абсолютна и за да гарантира спазването й законодателят е предвидил санкции за нарушаването й. Отчитайки степента на въздействие на алкохола върху способността на човек да упражнява правно регламентираната дейност управление на пътно превозно средство законодателят е регламентирал нарушението на забраната като административно нарушение, когато концентрацията на алкохол в кръвта е от 0, 5 до 1, 2 на хиляда – чл. 174, ал. 1 ЗДвП, и като престъпление, когато концентрацията на алкохол в кръвта е над 1, 2 на хиляда – чл. 343б НК. Но това разделение е относимо за вида на отговорността – административна или наказателна.

Принудителната административна мярка, макар също като наказанието – за административно нарушение или за престъпление, да е по своята същност държавна принуда има цел, различна от целта на наказанието. Принудителната мярка не е насочена към личността на дееца – да санкционира неправомерното му поведение, а е насочена към правните последици от неправомерното поведение – да се предотврати и преустанови административното нарушение – чл. 22 от ЗАНН (ЗАКОН ЗА АДМИНИСТРАТИВНИТЕ НАРУШЕНИЯ И НАКАЗАНИЯ) (ЗАНН).

Субект на принудителната административна мярка по чл. 171, т. 1, б. „б“ ЗДвП, редакция към датата на издаване на оспорената заповед, е всеки, който управлява моторно превозно средство с концентрация на алкохол в кръвта над 0, 5 на хиляда, установена с медицинско изследване или техническо средство. Следователно, за да бъде едно лице адресат на принудителна мярка по чл. 171, т. 1, б. „б“ ЗДвП е необходимо да бъдат доказани кумулативно и двата елемента на фактическия състав на мярката – концентрация на алкохол в кръвта над 0, 5 на хиляда и управление на моторно превозно средство.

По делото е безспорно, че към момента на проверката от компетентните органи – 18:26:56 часа на 14.06.2016 г., г-н Найденов е бил с концентрация на алкохол в кръвта 1, 89 на хиляда. Направеното в 19, 40 часа медицинско изследване установява концентрация на алкохол в кръвта 1, 79 на хиляда.

Спорът по делото е управлявал ли е г-н Найденов моторно превозно средство с тази концентрация на алкохол в кръвта?

От акта за установяване на административно нарушение и писмените сведения на Г.Г е видно, че на 14.06.2016 г. около 17, 25 часа моторно превозно средство е охлузило (бутнало) оградата към улицата на имота, находящ се на административен адрес ул. „А. Н“ №[номер], в резултат на което са настъпили съответни материални щети. Собственик на имота е Г.Г, който незабавно излиза на улицата и установява, че на около метър от оградата се намира автомобила на г-н Найденов, работещ на място като г-н Найденов е вътре в автомобила. При проведения между двамата разговор г-н Найденов отрича да е охлузил оградата, но г-н Георгиев установява видимо нетрезвото състояние на г-н Найденов и сигнализира компетентните органи.

В отрязъка от десетина минути до пристигането на контролните органи г-н Найденов се прибира в дома си – [жилищен адрес], срещу който се намира процесната ограда, и след това отново слиза до автомобила като отказва да предостави за проверка документите, след което е установена и концентрацията на алкохол в кръвта на г-н Найденов.

Съдът, за да приеме, че г-н Найденов не е управлявал моторното превозно средство след употреба на алкохол приема, че актът за установяване на административно нарушение е съставен от полицейския орган не въз основа на лично установеното от него управление на моторното средство от г - Найденов, а въз основа на сведенията на г-н Георгиев, който бил заинтересован и който самият изказал предположение, че именно г-н Найденов е извършил охлузването на оградата.

Преди всичко следва да се посочи, че няма нормативно изискване контролните органи по движението по пътищата да съставят акт за установяване на административно нарушение само тогава, когато лично са присъствали на нарушението. Напротив. Най-често, с изключение на случаите на контролна проверка на водача, контролните органи пристигат на мястото на нарушението след като то е осъществено. В този случай, и в съответствие с разпоредбата на чл. 40, ал. 1 ЗАНН, те съставят акта за установяване на административно нарушение в присъствието на нарушителя и на свидетеля – присъствал при извършване или при установяване на нарушението, т. е. те установяват релевантните факти на основата на преценка на сведенията, дадени от нарушителя и свидетеля.

Именно с оглед на горното е отговорността на съставителя на акта за установяване на административно нарушение – като отчете достоверността на дадената от нарушителя и от свидетеля информация и я отнесе към обективно установените на място факти да прецени осъществено ли е административното нарушение или не.

С оглед на това първо, актът не е съставен само въз основа на сведенията на г-н Георгиев, независимо от изрично посоченото в него, защото видно от самия акт г-н Найденов – нарушителят, изрично е вписал своите възражения, т. е. органът е изслушал нарушителя, отчел е соченото от него и соченото от свидетеля, и е приел за доказана описаната в акта фактическа обстановка. С оглед на това вписаното в акта, че е „съставен въз основа на сведение“ на г-н Георгиев само по себе си е нонсенс. Г-н Георгиев няма властта на накара полицейския орган да състави акт за установяване на административно нарушение, ако самият орган не е убеден в наличието на достатъчно доказателства за осъществено административно нарушение.

С оглед на горното, факта, че в процесния акт за установяване на административно нарушение е посочено, че е съставен по сведение на свидетел сам по себе си не води автоматично до извод, че актът няма предвидената в чл. 189, ал. 2 ЗДвП доказателствена сила. Актът е съставен от компетентен орган, редовен е от формална страна и с оглед на това има доказателствена сила до доказване на противното.

Кое е противното, което съдът приема, че оборва доказателствената сила на акта?

Първо, защото актът бил съставен въз основа на сведения на свидетел, който бил заинтересован, тъй като именно неговата ограда била пострадала. Факта, че единственият свидетел е собственикът на пострадалото имущество не води автоматично до извод за недостоверност на дадената от него информация. Видно от сведението, което г-н Георгиев е дал собственоръчно на 14.06.2016 г., той добросъвестно сочи, че е чул шум от удара, докато е бил в двора, че е излязъл незабавно и е видял автомобила на г-н Найденов, „който работеше на място (на около 1 м от оградата ми)“. Г-н Георгиев не сочи, че е видял как г-н Найденов удря оградата, а при липсата на други свидетели и други автомобили наоколо в работен режим би могъл. Напротив, г-н Георгиев добросъвестно описва фактите, които е видял. Тези факти не са автоматично доказателство за причиняване от г-н Найденов на материалната щета на имуществото на г-н Георгиев. Те са само индиция, начало на доказателство. Следователно, първоинстанционният съд е нямал логично основание да не цени дадената от г-н Георгиев информация поради личната му заинтересованост.

Следва да се посочи, че съдът не излага доводи защото дава предимство на възраженията на г-н Найденов в акта за установяване на нарушения, а и в обясненията, дадени при връчване на Заповед №16-0953-000345. Г-н Найденов също е заинтересован и е логично да отрича всеки един факт, който по някакъв начин би могъл да обоснове негова отговорност още повече, че с оглед на установената концентрация на алкохол в кръвта става въпрос за наказателна отговорност.

Следователно, първият довод на съда за оборване на доказателствената сила на акта за установяване на административно нарушение е неоснователен – не съответства на доказателствата по делото.

И второ, защото самият г-н Георгиев изказвал предположения, а не бил свидетел на нарушението. Под нарушението съдът има предвид охлузването на оградата. Но това нарушение не е основание за принудителната мярка. Дали г-н Найденов е причинил материални щети на имуществото на г-н Георгиев или не може да е въпрос на наказателно постановление, тъй като това би значело пътно-транспортно произшествие. В случая, релевантна е информацията за управлението на моторното превозно средство, тъй като е безспорно, че г-н Найденов е бил със сериозна концентрация на алкохол в кръвта. Видно от сведенията, дадени от г-н Георгиев на 14.06.2016 г., той не изказва никакви предположения досежно факта, че след като е чул удара и е излязъл от двора си е видял на около един метър от оградата работещия автомобил на г-н Найденов и самият г-н Найденов вътре в него. На този релевантен факт г-н Георгиев е пряк свидетел.

В случая, видно от сведенията, дадени от г-н Георгиев, както и възраженията на г-н Найденов, вписани в акта, и обясненията му, дадени на 04.10.2016 г., факта, че г-н Найденов се е намирал вътре в автомобила си, двигателят на който е работел, е безспорно установен. Точно в часа, който посочва и г-н Георгиев – 17, 25 часа, г-н Найденов сочи, че почиствал автомобила си отвътре. Вярно е, че сочи, че не е управлявал автомобила, но не отрича, че същият е бил с включен двигател.

Следователно, от съвкупната преценка на доказателствата по делото е видно, че на 14.06.2016 г. в 17, 25 часа г-н Найденов се е намирал в личния си автомобил, който е бил с включен двигател. Това налага да се прецени представлява ли управление на моторно превозно средство това действие за целите на чл. 171, т. 1, б. „б“ ЗДвП.

Съгласно чл. 37, ал. 1 и чл. 38, ал. 1 и 2 от Указ №833 от 24.04.1974 г. за прилагане на ЗНА (ЗАКОН ЗА НОРМАТИВНИТЕ АКТОВЕ) отклонения от общоупотребимия български език се допускат само ако се налага от предмета на акта, а думи или изрази с утвърдено правно значение се използват в един и същ смисъл във всички нормативни актове и ако се налага отклонение от общоприетия смисъл на дума или израз, с допълнителна разпоредба се определя смисъла им за съответния нормативен акт. Законът за движението по пътищата не съдържа легална дефиниция на понятието „управлява моторно превозно средство“. В същото време в НК (НАКАЗАТЕЛЕН КОДЕКС) законодателят, за да дефинира престъпленията по транспорта, употребява думата „управлява“, в т. ч. и за моторно превозно средство – чл. 342 – 343в НК.Вният съд, с Постановление №1 от 17.01.1983 г. по наказателно дело №8/1982 г. дава задължително тълкуване на понятието „управлява“ за целите на чл. 342 и сл. НК. Съгласно точка 2 от постановлението понятието „управление“ включва всички действия или бездействия с механизмите и приборите на превозното средство, когато тези действия или бездействия са свързани с опасност за настъпване на съставомерни последици, независимо дали превозното средство се намира в покой или в движение. Престъпленията по чл. 342 и сл. НК са пряко свързани със ЗДвП (ЗАКОН ЗА ДВИЖЕНИЕТО ПО ПЪТИЩАТА). Поради това и с оглед на чл. 36, ал. 1 и чл. 37, ал. 1 и 2 от Указ №883 следва и за целите на ЗДвП (ЗАКОН ЗА ДВИЖЕНИЕТО ПО ПЪТИЩАТА) под управление да се разбира точно същото.

От доказателствата по делото е видно, че автомобилът на г-н Найденов е бил с включен двигател. Този факт е достатъчен, за да обоснове извод за действие с механизмите на моторното превозно средство. Факта, че превозното средство в момента, когато е било видяно от г-н Георгиев, е било в покой не обосновава извод за неуправление на превозното средство – виж трайната съдебна практика на Върховния касационен съд по чл. 343 – 343в НК. Налице е и опасност от настъпването на съставомерни последици, защото моторното превозно средство се е намирало на отворен за обществено ползване път, разположен в жилищен квартал, където с оглед на разпоредбата на чл. 123 от Правилник за прилагане на ЗДвП (ЗАКОН ЗА ДВИЖЕНИЕТО ПО ПЪТИЩАТА) (ППЗДвП) пешеходците могат да използват за движение, а децата за игра пътя по цялата му широчина, а водачите са длъжни да се движат със скорост, не по-голяма от 20 км/ч.

Видно от изложеното от доказателствата по делото е безспорно, че на 14.06.2016 г. в 17, 25 часа г-н Найденов е управлявал собственото си моторно превозно средство. Това действие той е извършил при наличие на концентрация на алкохол в кръвта над 0, 5 на хиляда. Следва да се посочи, че между 17, 25 часа и 18, 26 часа, когато е извършване измерването с техническо средство, не се спори, че г-н Найденов не е употребил алкохол, първо, защото той самия не сочи такъв довод в нито един момент, напротив, признава и не оспорва, че е употребил „по-рано“ алкохол, и второ, защото тези негови твърдения се подкрепят от дадените от г-н Георгиев сведения, в които изрично сочи състоянието на г-н Найденов, което категорично съответствало на лице, което е употребило алкохол.

С оглед на така събраните в хода на административното производство доказателства органът е приел, че е налице хипотезата на чл. 171, т. 1, б. „б“ ЗДвП и на 15.06.2016 г. е издал заповед, с която е приложил принудителната мярка. Но заповедта не е била връчена на лицето до 04.10.2016 г.

Тъй като установената концентрация на алкохол в кръвта на г-н Найденов е била над 1, 2 на хиляда – 1, 89, съответно 1, 78 на хиляда, е било образувано досъдебно производство за престъпление по чл. 343б, ал. 1 НК. На 10.09.2016 г. прокурор в Районна прокуратура – Видин прекратява наказателното производство като приема, че „в хода на проведеното разследване не са събрани безспорни доказателства, че именно В.Н от гр. [населено място], е извършител на гореописаното деяние“.

Това постановление на прокурора, както сочи в мотивите си първоинстанционният съд, е влязло в сила. То би могло единствено да бъде предмет на отмяна при условията на чл. 243, ал. 9 НПК, но това е въпрос на независима и неподлежаща на съдебен контрол преценка на по-горестоящия прокурор.

Въпросът, който това постановление поставя, е задължително ли е то за съда и ако да какво точно от него е задължително?

Съгласно чл. 127, т. 3 от Конституцията прокуратурата привлича към отговорност лицата, които са извършили престъпления, и поддържа обвинението по наказателни дела от общ характер каквото е обвинението за престъпление по чл. 343б, ал. 1 НК. Прокурорът е единственият орган в държавата, който може да повдигне обвинение за извършено престъпление от общ характер. Следователно, per argumentum a contrario, когато прокурорът установи, че са налице предпоставките на чл. 24, ал. 1 НПК или че обвинението не е доказано, с оглед на правомощието му по чл. 243, ал. 1, т. 1 и 2 НПК той не повдига обвинение и никой не може да осъди това лице за твърдяното престъпление.

Но правомощията на прокурора се ограничават до преценката има ли престъпление и от соченото лице ли е извършено. Прокурорът няма правомощия да установява с нарочен акт дали едно деяние, което не е престъпление, било защото деянието не е извършено, или не съставлява престъпление, или не е извършено от лицето, на което е повдигнато обвинението или обвинението не е доказано, осъществява състава на административно нарушение. Вярно е, че съгласно чл. 243, ал. 3 НПК, когато прекратява наказателното производство на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 поради това, че деянието съставлява административно нарушение, прокурорът изпраща материалите по компетентност на съответния административен орган. Но това е само едно негово становище и процесуално действие, което гарантира надлежното уведомяване на компетентния орган, тъй като не прокурорът е компетентен да прецени налице ли е или не административно нарушение. Компетентен да прецени дали съответното деяние, което не е престъпление, е административно нарушение е съответният административен орган. С оглед на това постановлението на прокурора, с което приема, че обвинението не е доказано и поради това на основание чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК прекратява наказателното производство, т. е. дори не е в хипотезата на чл. 24, ал. 1, т. 2 НПК, не може да преклудира правомощието на органа да прецени деянието осъществява ли административно нарушение. Напротив. То отваря пътя за реализиране на правомощията на административния орган.

Постановлението на прокурора не се ползва със сила на пресъдено нещо. То безспорно е задължително за всички субекти – държавни органи и всякакви лица, защото е влязъл в сила акт на държавен орган, но първо, задължителен е неговият диспозитив – отказа на държавата да осъществи наказателно преследване по отношение на лицето.

Второ. Мотивите на постановлението не обвързват по задължителен начин административния орган още по-малко съда досежно преценката на елементите на фактическия състав на административното нарушение, защото едно деяние може да не осъществява фактическия състав на престъпление, но може да осъществява фактическия състав на едно административно нарушение. Дори и тогава, когато прокурорът приема, че следва да прекрати досъдебното производство поради недоказаност на престъплението, това не значи априори, че не би могло да бъде доказано административно нарушение.

Трето. Постановлението на прокурора по чл. 243, ал. 1 НПК макар и да е влязъл в сила акт поради необжалването му, в случая, от страна на лицето, по отношение на което е образувано досъдебното производство и липсата на други правни субекти, имащи право да го обжалват, е акт, който не е преминал през съдебния контрол по чл. 243, ал. 5 – 8 НПК, ал. 4 – 8 към датата на издаване на оспорената заповед. То може да бъде отменено по реда на чл. 243, ал. 9, сегашна 10 НПК. Освен едногодишният срок за тази отмяна съществува и правомощие на главния прокурор, който може да отмени постановлението и след този срок.

Четвърто. Първоинстанционният съд се позовава на Тълкувателно решение №3 от 22.12.2015 г. на Общото събрание на наказателна колегия на Върховния касационен съд по тълкувателно дело №3/2015 г., но в тълкувателното решение не е дадена квалификация на способа за отмяна по алинея 9, сега 10, още по-малко от мотивите му може да се направи приетия от съда извод, че тъй като отмяната по алинея 9, сега 10, е допустима само при определени в разпоредбата предпоставки, то актът „представлява годно доказателство“. Както бе посочено по-горе той е доказателство за отказа на държавата да осъществи наказателно преследване по отношение на г-н Найденов за престъпление по чл. 343б, ал. 1 НК, но той не е доказателство за това извършил ли е г-н Найденов или не административно нарушение.

Приетото от съда, че мотивите на прокурорското постановление установяват по задължителен за съда начин факта на наличие или не административно нарушение пряко противоречи и на разпоредбата на чл. 6, алинея 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ). Съгласно трайната практика на Съда по правата на човека определянето на гражданските права и задължения – а правото да управлява моторно превозно средство е такова, от съда съответства на чл. 6, ал. 1, когато съдът има правомощието да разгледа всички фактически и правни елементи на отнесения за решаване пред него спор – виж само за илюстрация „Капитал банк“ АД срещу България, решение от 24 ноември 2005, app. N49429/99, §98. Няма как да съответства на чл. 6, ал. 1 ЕКПЧОСприетото от съда самоограничение да извърши проверка на елементите на фактическия състав на чл. 171, т. 1, б. „б“ ЗДвП само защото в мотивите на прокурорското постановление е прието, че твърдяното престъпление по чл. 343б, ал. 1 НК не е доказано.

И пето. Влязлото в сила постановление на прокурора, с което прекратява досъдебното производство, т. е. установява по надлежния начин, че държавата няма да осъществи наказателно преследване по отношение на г-н Найденов, прави възможно търсенето на административнонаказателна отговорност за същото деяние. Защото съгласно чл. 33 ЗАНН наказателното преследване има приоритет пред административното и образуваното наказателно производство е абсолютна процесуална пречка за образуване и на административнонаказателно производство. Точно това има предвид Тълкувателно решение №3, като в случая е налице обратната хипотеза – не наличие на две осъществени от държавата производства по търсене на отговорност за едно и също деяние, а отказ на държавата да реализира правомощията си и по двете, ако се приеме мотива на съда, само защото държавата се е отказала от търсене на наказателна отговорност.

Следва обаче да се посочи, че ако за реализирането на административнонаказателната отговорност административният орган е бил длъжен да изчака резултата от образуваното наказателно производство, за да не наруши правилото ne bis in idem, то за прилагането на принудителната административна мярка органът не е обвързан от това ограничение.

Безспорно е, че съгласно чл. 22 ЗАНН принудителните административни мерки се прилагат за предотвратяване и преустановяване на административно нарушение. Административно нарушение, съгласно чл. 6 ЗАНН, е това деяние, действие или бездействие, което нарушава установения ред в държавното управление, извършено е виновно и е обявено за наказуемо с административно наказание. По своите правни белези административното нарушение е правонарушение – виновно неправомерно юридическо действие, което е причинило общественоопасни вреди и е породило юридическа отговорност. Точно такова по своята правна същност е и престъплението. Разликата е единствено в степента на обществената опасност на деянието.

Поради това тогава, когато едно лице е извършило правонарушение, което с оглед на определени факти би могло да бъде третирано като административно или като престъпление, органът е длъжен да приложи принудителната административна мярка на още по-голямо основание. Дали ще се реализира административнонаказателната или наказателната отговорност на лицето е въпрос на преценка на компетентните органи. Независимо коя от двете отговорности се реализира за принудителната мярка е релевантно, че е налице правонарушение. Per argumentum a contrario щом с цел да се преустанови и предотврати едно административно нарушение законодателят е допуснал прилагането на държавна принуда под формата на принудителна административна мярка, на още по-голямо основание той следва да допуска това за деяние, което е престъпление. По-високите общественоопасни последици на престъплението правят не само допустимо, но задължително прилагането на принудителна административна мярка.

Противното би значело тогава, когато органът установи, че лице управлява моторно превозно средство с концентрация на алкохол в кръвта 0, 52 на хиляда да има правомощието да приложи принудителната административна мярка, но когато установи лице, което управлява с концентрация на алкохол в кръвта 2, 4 на хиляда да няма това правомощие и да го остави да продължи да управлява превозното средство, защото дори незабавното образуване на досъдебно производство не значи временно отнемане на правото да се управлява моторно превозно средство. А съгласно чл. 173, ал. 3 ЗДвП в хипотезата на чл. 171, т. 1, б. „б“ ЗДвП свидетелството за управление на моторно превозно средство се изземва със съставянето на акта за установяване на административно нарушение.

Видно от горното тълкуването reduction ad absurdum ясно сочи, че макар и в чл. 22 ЗАНН законодателят да е посочил, че принудителните мерки се прилагат за предотвратяване и преустановяване на административни нарушения в хипотези като настоящата, когато разликата между административно нарушение и престъпление е само в един елемент на фактическия състав, който при това подлежи на промяна с оглед на начина чрез който е установен, няма правна и житейска логика мярката да е допустима за по-малкото, но не и за по-голямото. Наред с това следва да се посочи, че чл. 23 ЗАНН изрично установява, че случаите, когато могат да се прилагат принудителните мерки, се установяват със закон. В случая, това изискване е спазено като в закона – чл. 171, т. 1, б. „б“ ЗДвП, изрично е посочено, че мярката се прилага винаги, когато е налице управление на моторно превозно средство с концентрация на алкохол в кръвта над 0, 5 на хиляда, без да се уточнява горната граница. Тази разпоредба, тълкувана съвместно с общата забрана на чл. 5, ал. 3, т. 1 ЗДвП, обосновават приложимостта на принудителната мярка винаги, когато органът установи концентрация на алкохол в кръвта над 0, 5 на хиляда независимо от това дали деянието е административно нарушение или престъпление.

Въпрос на наказателна политика – преценка на законодателя, е дали така изтърпяната принудителна административна мярка трябва да бъде приспадната от наказанието по чл. 343в НК, тогава, когато то се налага.

Видно от изложеното съдът неправилно е тълкувал и приложил материалния закон в резултат на което изводите му за незаконосъобразност на оспорената заповед са неправилни. Това прави обжалваното решение неправилно. Съдът следва да го отмени. Делото е изяснено от фактическа и правна страна. С оглед на горното оспорената заповед №16-0953-000345 е издадена от компетентен орган, в исканата от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон. Поради това жалбата на г-н Найденов следва да бъде отхвърлена.

С оглед на изхода от спора, направено от касатора искане и на основание чл. 143, ал. 4 АПК и Тълкувателно решение №5 от 13.05.2010 г. на Върховния административен съд по тълкувателно дело №3/2009 г. съдът следва да осъди г-н Найденов да заплати на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. В. – юридическото лице, в чиято структура е органът – ответник, направените по делото разноски. Същите, видно от доказателствата по делото са за юрисконсултско възнаграждение. Размерът на същото съдът определя на по 100, 00 лв. на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК (Г. П. К) във вр. с чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ във вр. с чл. 144 АПК.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 във вр. с чл. 222, ал. 1 АПК Върховният административен съд

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение №153 от 07.12.2016 г. на Административен съд, гр. В., постановено по административно дело №240/2016 г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на В.Н, [населено място], [жилищен адрес] срещу Заповед №16-0953-000345 от 15.06.2016 г. на началника на група в сектор „Пътна полиция“ в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. В..

ОСЪЖДА В.Н, [населено място], [жилищен адрес] да заплати на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи, гр. В., седалище и адрес на управление гр. В., ул. „Ц. С. В“ №87 200, 00 (двеста) лева разноски по делото.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.