Р Е Ш Е Н И Е

№ 50146

Гр.София, 20.10.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Илияна Папазова

ЧЛЕНОВЕ: Майя Русева

Джулиана Петкова

при участието на секретаря Р. С. като разгледа докладваното от съдията Русева г. д.N.3769 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Е. Я. Б. и С. Х. Б. срещу решение №.І-32/26.04.18 по г. д.№.390/18 на ОС Бургас-с което, след частична отмяна на реш.№.35/10.01.18 по г. д.№.3685/16 на РС Бургас, предявените от касаторите като наследници на Х. С. Б. искове за сумите над 276,25лв. до 16695,37лв. неизплатено възнаграждение за положен от наследодателя им за периода 1.06.02-13.01.16 общо 4256часа извънреден труд, представляващ фактическо отработено над месечната продължителност служебно време, вследствие некомпенсирани полагаеми почивки за носени дежурства, и над 67,30лв. до 766,73лв. лихви са отхвърлени със съответно произнасяне по разноските. Излагат се оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост. Моли се за отмяна на атакуваното решение и уважаване на претенцията ведно с присъждане на разноски.

Ответната страна Военно формирование 32890 Б. като част от структурата на МОВР оспорва жалбата; претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение.

С определение №.323/27.04.22 е допуснато касационно обжалване на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК по въпрос относно момента, в който възниква вземането за заплащане на обезщетение на военнослужещ, положил труд повече от нормативно определения при даване на дежурства, некомпенсиран с почивка, и момента на изпадане в забава на работодателя по отношение на това вземане, респективно от кой момент започва да тече погасителната давност за същото, вкл. и в случаите на прекратено служебно правоотношение.

С въззивното решение е прието, че предявеният установителен иск е допустим, но погасен по давност. Ищцата работи по служебно правоотношение като държавен служител в ГД“Изпълнение на наказанията“ при МП, като за процесния период има право на допълнителен отпуск в размер на 873 часа – който не се установява да е предоставен от работодателя и да е ползван от служителя. Отношенията между страните за процесния период /първо тримесечие на 2003г.-30.06.14/ се уреждат от ЗМВР в сила до 12.07.06 и ЗМВР в сила до 27.06.14 – съгласно които /чл.229 ал.1 т.9, съответно чл.212 ал.1 т.3/ държавните служители в МВР имат право на допълнителен платен годишен отпуск до 12 работни дни, като отпуските не могат да бъдат компенсирани с парично обезщетение освен при прекратяване на служебното правоотношение. Тъй като в случая се касае за държавни служители, за неуредените въпроси е приложим ЗДС – в сила от 1.03.11, в чийто чл.59 ал.5 ЗДС е въведена 2-годишна давност за упражняване на правото на платен годишен отпуск. С оглед на тази разпоредба правото на ползване на неизползваните отпуски, на които ищцата е имала право от 2010 до 2014г., се е погасило с изтичането на две години - доколкото за допълнителният отпуск през 2014 тази давност е изтекла в края на 2016, а исковата молба е подадена на 13.02.18. За периода 2003-2009 П.В. също е имала право на ползване на допълнителен платен отпуск, като за всяка от годините, след изтичането й, тя е можела, след като спази съответната процедура, да поиска от работодателя да й бъде разрешено ползването на допълнителен отпуск. По делото не са приложени доказателства такова ползване да е било поискано и отказано. Погасителната давност не може да започне да тече преди правото, което се претендира, да е възникнало. След отпадане на забраната за компенсиране на извънреден труд с почивка е създадена възможност служителят да извърши компенсация с едностранно изявление, ако тя не бъде извършена от работодателя. Това право възниква с изтичане на крайния срок, в който работодателят е длъжен да я извърши, и се погасява с тригодишна давност; ако трудовото правоотношение е било прекратено, на мястото на потестативното право, което не може да бъде упражнено, възниква вземане за парично обезщетение. Така в случая ищцата е следвало да претендира правото си на допълнителен отпуск за 2003г. до края на 2006г., за 2004г, до края на 2007, за 2005г. – до края на 2008, за 2006 – до края на 2009, за 2007- до края на 2010, за 2008 – до края на 2011 и за 2009 до края на 2012. При това положение и доколкото искът е бил предявен на 13.02.18, възражението за давност и по отношение на периода 2003-2009 също е намерено за основателно.В отговор на поставения въпрос, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, Върховният касационен съд намира следното:

Съдебната практика по въпроса е уеднаквена с Тълкувателно решение №.6/17 от 11.02.22 по тълк. д.№.6/17, ОСГК, ВКС. В същото е прието, че вземането за заплащане на обезщетение на военнослужещ, положил труд повече от нормативно определения при даване на двадесет и четири часови дежурства, некомпенсиран с почивка, възниква от датата на прекратяване на служебното правоотношение; от този момент то става изискуемо и военнослужещият може да упражни правото си на иск; от същия момент започва да тече тригодишната погасителна давност за вземането. В мотивите на тълкувателното решение е разяснено, че удължаването на работното време на военнослужещ, даващ дежурства по график, се компенсира чрез съответното му намаляване през други работни дни. Ползването на почивките и на отпуските става по предназначение, в натура, поради което те не могат да се компенсират с парични обезщетения, докато трае служебното правоотношение. Такава трансформация не е предвидена в закона, тъй като би заобиколила законоустановената им функция за възстановяване на работната сила. В хода на съществуващо правоотношение военнослужещият може да реализира правото си на почивка по предвидения в закона ред. Възможността за получаване на парична компенсация, която по своя характер представлява обезщетение за неизползвана почивка, възниква при прекратяване на правоотношението. Тъй като няма определен ден за изпълнение, то е безсрочно и длъжникът изпада в забава след покана.

По основателността на касационната жалба:

По делото е безспорно, а се установява и от събраните доказателства, че:

- ищците са наследници на Х. С. Б.;

- между последния и ответното формирование в периода 1.04.01-13.01.16 е съществувало служебно правоотношение, което е било прекратено със заповед №.РС-01-1/13.01.16, респективно офицерски кандидат І клас Х. Б., командир на охранителен взвод във военно формирование 32890 Б., е бил отчислен от състава на формированието поради придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст;

- на 26.03.16 Х. Б. е починал;

-за периода 1.06.02-13.01.16 той е положил 4256часа труд над установената месечна продължителност на служебното време, който труд не е бил компенсиран с почивки и не е бил заплатен; размерът на полагащото се за същия възнаграждение, дължимо като за положен извънреден труд, възлиза на 16695,37лв. /СИЕ/;

- до предявяването на исковата молба Х.Б. и впоследствие Е.Б. и С.Б. не са отправяли покана до ответника да им заплати претендираното обезщетение /установяването на това обстоятелство е в тяхна тежест съгласно чл.154 ал.1 ГПК и те не сочат такива доказателства/.

С оглед отговора на правния въпрос следва да се приеме, че доколкото наследодателят на ищците е положил труд повече от нормативно определения при даване на двадесет и четири часови дежурства, некомпенсиран с почивка, същият има право на обезщетение в размер като за извънреден труд /преминало след неговата смърт в патримониума на наследниците му по закон – ищците/; това вземане възниква от датата на прекратяване на служебното правоотношение, в същия момент то става изискуемо и военнослужещият може да упражни правото си на иск, респективно започва да тече тригодишната погасителна давност за вземането. В случая за процесния период Х. Б. е положил 4256часа труд над установената месечна продължителност на служебното време, който труд не е бил компенсиран с почивки и не е бил заплатен, поради което му се полага възнаграждение в размер на 16695,37лв. От момента на прекратяване на служебното правоотношение - 13.01.16, започва да тече тригодишната погасителна давност за вземането и към момента на предявяване на иска – 27.06.16, тя не е изтекла. При тези обстоятелства възражението за давност е неоснователно, респективно приетото от въззивната инстанция е в противоречие с уеднаквената практика на ВКС и искът следва да се уважи и за сумата над 276,25лв. до 16695,37лв.

Вземането на военнослужещия за обезщетение като за извънреден труд за некомпенсирано с почивки превишаване на нормативно установеното служебно време е безсрочно. То е изискуемо от момента на прекратяване на служебното правоотношение, но за изпадането на длъжника в забава е необходимо отправяне на покана. По делото не е установено до предявяването на исковата молба такава да е била отправена от военнослужещия или неговите наследници. Поради това и ответникът не е изпаднал в забава, респективно не дължи обезщетение за забавено изпълнение. Върху дължимата главница следва да се начисли само законна лихва от датата на предявяването на иска /27.06.16/, която е правоувеличаваща законна последица от предявяването му.

Поради частично несъвпадение на крайните изводи на касационната инстанция с тези на въззивния съд, атакуваното решение следва да се отмени в частта по иска за заплащане на обезщетение - и същият да се уважи, както и в частта за разноските и дължимата държавна такса, а в частта относно акцесорната претенция за лихви – да се потвърди. Съразмерно на уважената и отхвърлената част от исковете на ищците се дължат 3235,64лв. разноски от общо направени 5700лв. /възражението на ответника по чл.78 ал.5 ГПК е основателно, доколкото минималният размер на адвокатското възнаграждение съгласно НМРАВ е 1047,59лв. и уговореното възнаграждение за защита пред ВКС (3500лв.) е прекомерно - делото не се отличава с фактическа сложност (по фактите в тази инстанция няма никакъв спор), а правната му сложност също не е значителна, с оглед постановеното Тълкувателно решение по основния спорен въпрос; при тези обстоятелства възнаграждението пред касационния съд трябва да се редуцира до 1200лв./, на ответника – 232,60лв. /от общо полагащи се 4811,68лв. разноски и юрисконсултско възнаграждение за три инстанции/, или, при условията на компенсация, последният трябва да бъде осъден да плати 3003,04лв. разноски по компенсация за трите инстанции на основание чл.78 ал.1 ГПК, както и още 686,66лв. държавна такса на основание чл.78 ал.6 ГПК.

Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение №.І-32/26.04.18 по г. д.№.390/18 на ОС Бургас В ЧАСТТА, с която, след частична отмяна на реш.№.35/10.01.18 по г. д.№.3685/16 на РС Бургас, е отхвърлен предявеният от Е. Я. Б. и С. Х. Б. срещу Военно формирование 32890 Б. като част от структурата на МОВР иск за сумата над 276,25лв. до 16695,37лв. за периода 1.06.02-13.01.16, както и в частта за разноските, вместо което постановява:

ОСЪЖДА Военно формирование 32890 Б. като част от структурата на МОВР да плати на Е. Я. Б. и С. Х. Б. 16419,12лв. /шестнадесет хиляди четиристотин и деветнадесет лева и дванадесет стотинки/ – съставляващи сумата над 276,25лв. до 16695,37лв. обезщетение за некомпенсирани с почивки дежурства на Х. С. Б., при които е надхвърлена нормативно установената месечна продължителност на служебното време в периода 1.06.02-13.01.16, законната лихва върху тази сума от 27.06.16 до окончателното й изплащане и 3003,04лв /три хиляди и три лева и четири стотинки/ разноски по компенсация за производството във всички инстанции на основание чл.78 ал.1 ГПК.

ОСЪЖДА Военно формирование 32890 - Б. като част от структурата на МОВР да плати по сметка на ВКС 686,66лв /шестстотин осемдесет и шест лева и шестдесет и шест стотинки/ държавна такса на основание чл.78 ал.6 ГПК.

ОСТАВЯ В СИЛА решение №.І-32/26.04.18 по г. д.№.390/18 на ОС Бургас в останалата обжалвана част.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: