О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 3930
гр. София, 21.08.2024 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на пети февруари две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА
СОНЯ НАЙДЕНОВА
изслуша докладваното от съдия С. Н. гр. дело № 2351/2023 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по допустима касационна жалба от Р. Н. С. и Д. Г. С., за двамата подадена чрез общия им пълномощник адв.Б. М., срещу въззивно решение № 92 от 24.02.2023 г. по в. гр. д. № 3/2023 г. на ОС – Смолян.
В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Молят въззивното решение да се отмени и да бъде постановено решение, с което предявения иск да бъде отхвърлен. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличие на основание за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Ответните страни по касационната жалба – ищци в производството С. Н. С. и В. А. С., чрез общия си пълномощник адв.Н. П., с писмен отговор оспорват касационната жалба. Претендират разноски по списък по чл.80 ГПК.
По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., намира следното:
С обжалваното въззивно решение, поправено с решение по чл.247 ГПК с № 156/15.05.2023 г., е потвърдено първоинстанционното решение № 103/17.11.2022 г. по гр. д. № 141/2022 г. на РС – Девин. С решението на първоинстанционния съд е признато за установено по иск с основание чл.109 ЗС, че С. Н. С. и В. А. С. са съсобственици с Р. Н. С. и Д. Г. С. на пригоден за живеене избен етаж, части от който са коридор и килер, намиращ се в жилищна сграда с идентификатор ***, в [населено място], кв. Н., [улица] построена в поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], придобит в режим на „СИО“, с договор за покупко продажба, извършен с нотариален акт № 141, том III, рег. № 4171, Д № 495/29.06.2007г., на нотариус вписан с №*в рег. на НК на Р. Б. при равни права, придобити в режим на съпружеска имуществена общност, и са осъдени ответниците Р. Н. С. и Д. Г. С. да прекратят неоснователните си действия, изразяващи се в премахване на врата на килер в избения етаж на горепосочената сграда и затваряне със стена от тухли итонг, и в преграждане на коридора в същия избен етаж със стена от тухли итонг, с които действия пречат на ищците да упражняват правото си на съсобственост върху коридора и килера от избения етаж на горепосочената жилищна сграда, отредени за общо ползване между съсобствениците, като премахнат изградената от тях стена от тухли итонг, преграждаща достъпа до килера и изградена от тях стена от тухли итонг, преграждаща коридора в избения етаж от жилищната сграда, повдигнати в син цвят, а стената на килера, на която е зазидана вратата - в червен цвят, на приложената към заключението на вещото лице скица, която е неразделна част от решението, на основание чл.109 ЗС. С решението си първоинстанционният съд е указал на ищците да впишат решението в 6-месечен срок от влизането му в сила, в противен случай вписването на исковата молба губи своето действие. И първоинстанционният, и въззивният съд, са осъдили ответниците да заплатят на ищците разноски по делото.
Въззивният съд, макар да е споделил на основание чл. 272 ГПК изводите на първоинстанционния съд в обжалваното пред него решение, по повод направените оплаквания с въззивната жалба, е подложил на собствена преценка събраните по делото доказателства, изложил е и собствени мотиви по спорните факти и по приложението на закона, и по възраженията на въззивниците. Приел е, че ответниците, в съсобствения с ищците избен етаж, пригоден за жилище, са зазидали с тухли итонг вратата на стената на килер на този етаж /под стълбищната клетка/, приобщавайки го така към ползваната от тях част от този общ избен етаж, както и са издигнали в общия коридор на същия етаж преградна стена от тухли итонг, катопо този начин са затруднили достъпа на ищците до ползваната от тях част на общия етаж и са променили квадратурата на тази част, с което са причинили изключителни неудобства на ищците да упражняват правото си собственост върху етажа. За да достигне до този извод въззивният съд е кредитирал показанията на свидетеля З. С., който е посочил, че ищците му възложили извършването на СМР и е работил на същия етаж в продължение на 3-5 месеца преди около година - две, и тогава коридорът е бил общ, без стена, която да го разделя, и има врата към стълбището. Свидетелят посочва, че коридора е бил широк около 2 метра и с площ от около 7-8 кв. метра, а при по-скорошно посещение видял, че в същия коридор е изградена стена от итонг, която стеснява подхода на ищците към ползваните от тях южни стаи, така, че той става вече само около 70 см. и двама души там не могат да се разминат, като е почти невъзможно през този коридор да се внасят и изнасят мебели, като свидетелят изтъква, че това е много неудобно и е имал чувството, че се намира в пещера. Също така, свидетелят видял и че вратата на килера в този коридор вече е зазидана и стената е измазана.
Въззивният съд е кредитирал и приетата по делото съдебно – техническа експертиза /СТЕ/, с която вещото лице е констатирало, че входът на процесния етаж е ог западната страна на сградата, следва стълбищна клетка с площадка и стълбище за горните нива на къщата, като под едното рамо е имало килер с врата към него, която понастоящем е зазидана и измазана. Има обособено общо предверие, като частта на ищците представлява коридор непосредствено след преддверието /без ограждане помежду им/ и две стаи, а частта на ответниците е затворена с входна врата, разположена отляво на антрето. След тази врата следва антре и кухненски бокс, свързани с отворен портал, задънен коридор в общо пространство с антрето, стая, от която се влиза във втора преходна стая. Между коридора на ищците и коридора на ответниците е изпълнена стена от тухли „Итонг“, която разделя избения етаж на две части. Стената, която затваря помещението под стълбището /килер/ е с размери - ширина 0,90 м и височина 2,65 м., като вещото лице предполага, че на това място е имало врата, която е зазидана. Площта на килера, преустроен в санитарно помещение от страната на ответниците, е 3,15 кв. м. като към него е приобщено и пространството под другото рамо на стълбището, което е скосено с височина - от 0. м до 2,52 м. Площта на тази скосена част е 2,85 кв. м. Съответно разделителната стена между двете обособени части, ползвани от на страните, е със Z - образна форма и с размери: дължина - 1,03 м. /при входа за частта на ответниците/ + 1м. /срещу входната врата на етажа/ + 2.14м. /по дължина между двата коридора/, и височина - 2.65м., дебелина - 0,15м. Разстоянието между разделителния зид и южните стаи на избения етаж /ширината на коридора на ищците/ е 1,00 м. Площта на общото преддверие след главния вход за етажа е 1,02 кв. м. При изслушване на вещото лице по реда на чл.202, ал.2 ГПК в открито съдебно заседание на 17.10.2022 г., същото е изяснило, че коридорът след преграждането е по-тесен от стандартния коридор, може да минава човек, но мебели – не, като при ответниците има по-голямо антренце, където могат да развъртят мебели, за да ги изкарат. Според вещото лице преграждането е можело да стане по друг, по-удобен начин за двете страни.
При така установените факти, въззивният съд е приел, че в резултат на стесняването на коридора от ответниците чрез преграждането му, не е възможно ищците да вкарват по него мебели, нито двама души да се разминат по него, което категорично обосновава извода, че са създадени пречки, по-големи от обикновените. Съдът е изтъкнал, че зазиждането на килерната врата и по този начин приобщаването на килера към ползваните от ответниците северни помещения, прави напълно невъзможно килерът да се ползва и от другите съсобственици.
Въззивният съд е обсъдил и направените с въззивната жалба оплаквания на ответниците, и ги е счел за неоснователни. По оплакването за необсъждане възражението им за наличие на уговорка между двете страни за преграждане на коридора и зазиждане на килера, е прието, че то е направено за първи път едва с въззивната жалба, а и събраните по делото доказателства и становища на страните /конкретно посочени/ не сочат на постигане на такова споразумение. По оплакването, че не е взето предвид обстоятелството, че откъм страната на помещенията в спорния етаж, ползвани от ищците, те са направили пристройка и така чрез създаване на допълнителни жилищни помещения са разширили жилището си, а същевременно не допускат ответниците да си направят тоалетна и баня, е прието, че първо, същото не е било надлежно въведено в процеса пред първата инстанция, и второ, че то се явява неотносимо към настоящия спор, защото законът не прави корелация на обусловеност между такова пристрояване и направеното от ответниците процесно преграждане, и трето, няма и доказателства, че ищците са се съгласили ответниците да ги направят, в замяна на съгласие на ответниците ищците да си направят пристройката, за която и няма твърдение да пречи на ответниците С. да ползват съсобствения етаж. Тези мотиви са посочени от въззивния съд и като обосноваващи отказът му да уважи искането на въззивниците за допълнителна СТЕ, съотв. за изслушване на ищците по въпросите, зададени във въззивната жалба и относими към горните оплаквания. Добавено е още, че в случая не е налице и необходимост от специални знания – допълнителна СТЕ, за установяване дали ширината на преградения коридор отговаря на техническите изисквания, тъй като е доказано, че в резултат на стесняването на коридора от ответниците чрез преграждането му, не е възможно ищците да вкарват по него мебели, нито двама души да се разминат по него, което категорично обосновава извода, че това са пречки, по-големи от обикновените, преценката за които пречки се прави при съвкупното съобразяване на имащите значение обстоятелства по всеки конкретен спор, не непременно и само въз основа на заключение по експертиза. Въззивният съд е обсъдил подробно и направените в откритото съдебно заседание по въззивното производство нови оплаквания за пороци на обжалваното решение, които не са залегнали във въззивната жалба, а и част е счетено да не могат да се въвеждат в предмета на делото след подаване на въззивната жалба. За неоснователно и опровергано от събраните по делото доказателства е прието възражението, че страните не били съсобственици на процесния етаж, с оглед твърденията на всички страни, че между същите тях се води делбено гр. дело № 373/2021 г. на Девинския районен съд по иск от С. срещу С., за делба на същия етаж, и по което дело с решение № 17/21.02.2022 г. /л.30 и сл. от делото на РС, представено в препис и от настоящите ответници С.,/ е допусната делба на този етаж именно като придобит от страните по силата на продажба от родителите на сестрите Р. и С.. Съответно по възражението за нищожност на тази сделка с родителите на двете сестри поради липса на годен предмет - етажът не бил самостоятелно обособен жилищен обект, а изба и за него нямало одобрени строителни книжа за преустройство, въззивният съд, позовавйки се на ТР № 1 от 27.04.2022 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2020 г. на ОСГТК и на ТР № 3/28.06.2017 г. на ВКС по тълк. дело № 3/2014 г., ОСГК, е приел, че от посочения нотариален акт за покупко-продажба от 2007 г. пряко сочената от въззивниците нищожност не произтича, а доказателства за правна невъзможност за обособяване на реално определена част от недвижим имот (сграда, жилище или други обекти) – което също би довело до извод за нищожност на сделката, поради непреодолима правна пречка да бъде одобрен инвестиционен проект за обособяване на тази част не са събирани по делото именно защото такъв въпрос не е бил въведен в процеса своевременно по надлежния ред. Възражението за недопустимост на първоинстанционното решение като постановено по нередовна искова молба, защото процесният етаж не бил индивидуализиран с отделен идентификатор, а само като част от сграда с посочен идентификатор по кадастралната карта и регистри, също е прието за неоснователно от въззивния съд, с мотив, че за редовността на исковата молба в случая по иска по чл.109 ЗС е достатъчно индивидуализиране на мястото, където са извършени неоснователните действия на ответниците, чрез посочването на идентификатора на жилищната
сграда, в която е етажът и посочването на самия етаж и по делото липсва каквато и да е неяснота или колебание, нито спор между страните, къде точно в сградата с идентификатор **** са твърдените с исковата молба зазиждане и преграждане.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК искането за допускане касационно обжалване се поддържа в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1/ За да е допустим иска по чл. 109 ЗС следва ли недвижимия имот, защита на правото на собственост, върху който се иска, да бъде индивидуализиран по местонахождение, граници, статут, както и отграничен от останалите обекти на собственост в случай, че се намира в сграда, заедно с други обекти и собственици на такива обособени обекти или е достатъчно посочване на идентификатора на сградата? – противоречие с решение № 121/13.01.2021 г. по гр. д. № 936/2020 г. на ВКС, II г. о.; 2/ Следва ли съдът да извърши конкретна преценка относно това дали неоснователните действия или бездействия на ответника по негаторния иск създават на ищеца пречки за упражняване на правото му на собственост в съсобственият имот повече от обикновените, като съобрази дяловото участие в съсобствеността, статута и предназначението на имота със съответните правила и нормативи за застрояване? - противоречие с ТР по тълк. д. № 5/2015 г. на ОСГК, решение № 60107 от 08.11.2021 г. по гр. д. № 4143/2020 г. на ВКС, I г. о.; 3/ Длъжен ли е съда да подложи на преценка всички доказателства и допусне нови обстоятелства и доказателства, когато не е налице преклузия, да обсъди всички доводи на страните по вътрешно убеждение, приложимия закон, логически и житейски правила с оглед установяване на обективната истина и съблюдаване на гражданските права? - противоречие с решение № 60249 от 20.05.2022 г. по гр. д. № 4040/2020 г. на ВКС, IV г. о.
Предвид данните по делото и мотивите на въззивното решение, настоящият състав, намира следното по наличие на основание за допускане касационно обжалване:
Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. За наличието на вероятна нищожност или недопустимост касационният съд е длъжен да следи и служебно по силата на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, независимо дали с касационната жалба е направено оплакване за такива пороци. Настоящият състав, съобразявайки указанията по посоченото тълкувателно решение, намира, че въззивното решение в частта, в която (в резултат на потвърждаване изцяло на първоинстанционното решение) с нарочен диспозитив съдът е признал за установено на основание чл.109 ЗС, че С. Н. С. и В. А. С. са съсобственици с Р. Н. С. и Д. Г. С. на пригоден за живеене избен етаж, части от който са коридор и килер, намиращ се в жилищна сграда с идентификатор ****, в [населено място], кв. Н., [улица] построена в поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], придобит в режим на „СИО“, с договор за покупко продажба, извършен с нотариален акт № 141, том III, рег. № 4171, Д № 495/29.06.2007г., на нотариус вписан с №* в рег. на НК на Р. Б. при равни права, придобити в режим на съпружеска имуществена общност, съответно е дал указания за вписване на решението, разкрива белези на вероятна недопустимост с оглед данните за образуваното по–рано от настоящето гр. д. № 373/2021 г. на РС – Девня за делба на същия избен етаж, и разпоредбите на чл.126 ГПК и чл.344, ал.1 ГПК. Окончателната преценка за допустимост на въззивното решение в тази част ще се направи с решението по чл.290 ГПК.
По поставените от касаторите въпроси по иска с основание чл.109 ЗС:
За да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК следва да са налице следните кумулативно дадени предпоставки: касаторът да е формулирал правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение и даденото от въззивния съд разрешение на въпроса да противоречи на задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и на практиката на ВКС. Според разясненията, дадени от ВКС в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. В тълкувателното решение е разяснено, че правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Доводите за вероятна недопустимост на въззивното решение по заявения иск по чл. 109 ЗС по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК наведени с първия формулиран въпрос на касаторите, не могат да бъдат споделени. В цитираното от касаторите решение № 121/13.01.2021 г. по гр. д. № 936/2020 г. на II – г. о. на ВКС е постановено по иск за собственост с правно основание чл.108 ЗС с предмет мазе, за което има данни да не съществува към предявяване на исковата молба, а същото да попада в изградена в приземния етаж баня. Със същото е прието, че вещта, която се ревандикира, трябва да е индивидуално определена, което следва от това, че всяко вещно право е конкретизирано върху определена вещ. Индивидуализацията предпоставя посочване на основните и индивидуализиращи белези, които макар и да зависят от вида на конкретната вещ, следва да са такива, че да са достатъчни за отграничаването й от всяка друга такава от същия вид. По отношение на недвижимите имоти такива признаци са техните граници, местоположение, площ, актуален градоустройствен статут. Посоченото решение обаче, е неотносимо към настоящия спор, доколкото последният е по иск с правно основание чл.109 ЗС. С ТР № 4 от 06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г., ОСГК на ВКС е изяснено, че негаторният иск по чл.109 ЗС, като иск за защита на собствеността, предоставя правна защита на правото на собственост срещу всяко пряко и/или косвено неоснователно въздействие, посегателство или вредно отражение над обекта на правото на собственост, което пречи на допустимото пълноценно ползване на вещта (имота) според нейното предназначение, но без да отнема владението на собственика, с предявяването му се цели това неоснователно въздействие да бъде преустановено или да бъдат премахнати последиците от него. Предмет на делото е несъществуването на правото ответникът да въздейства върху вещта, поради което цената на иска и дължимата държавна такса следва да се определят според естеството на това въздействие. За разлика от установителния иск за признаване или отричане на право на собственост върху недвижим имот и ревандикационния иск, нито правото на собственост върху имота на ищеца (засегнатия имот), нито правото на собственост върху имота на ответника (пречещия имот) се включва в предмета на делото при предявен негаторен иск така, както правото на собственост върху засегнатия и пречещия имоти не влиза в предмета на делото по идентичния иск за виндикация на съответния сервитут или ограничено вещно право. Решенията по искове с правна квалификация чл.109 ЗС нито учредяват, прехвърлят, изменят или прекратяват, нито признават право на собственост върху недвижими имоти или друго вещно право върху такива имоти (поради което и исковите молби по такива искове не подлежат на вписване ), като в хипотезата на предявен осъдителен негаторен иск съдът не дължи произнасяне с отделен диспозитив относно правото на собственост, тъй като същото по вече изложените съображения не е предмет на делото. Ето защо индивидуализацията на недвижимия имот, върху който се твърди ответниците да са извършвали смущаващи правата на съсобственост на ищците действия, с белезите по КККР, не е предпоставка за редовност на исковата молба. По въпроса за редовността на исковата молба по предявения иск по чл. 109 ЗС е налице константна практика на ВКС, в която е прието, че защитата на собствеността по реда на чл.109 ЗС трябва да съответства на нарушението и да се ограничава с искане за преустановяване само на онези действия или състояния, в които се състои неправомерното въздействие върху вещното право на ищеца, без да ги надхвърля в този смисъл са решение № 139 от 25.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 457/2009 г., I г. о., решение № 132 от 30.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 66/2009 г., II г. о., решение № 132 от 30.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 66/2009 г., II г. о. В случая в исковата си молба ищците са посочили с кои действия ответниците смущават правата им на съсобственици, като имотът, върху който са осъществени тези действия, е в достатъчна степен индивидуализиран по начин, който да не поставя под съмнение неговото място и разположение в сградата.
Втория формулиран въпрос се свежда обобщено до краткия въпрос: Направил ли е въззивният съд преценка за наличие на предпоставките за уважаването на иска си? Приетото от въззивния съд не е в противоречие, а в съответствие с установената практика на ВКС относно предпоставките за уважаване на негаторния иск, вкл. и посочената от касаторите. Съгласно т. 3 от ТР № 4 от 06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС (на което и въззивният съд се е позовал), двете кумулативни предпоставки за уважаването на иска по чл.109 ЗС са: неоснователност на действията на ответника по негаторния иск и създаването на пречки за собственика да упражнява правото си на собственост в неговия пълен обем, по наличие на които предпоставки въззивното решение съдържа мотиви. Аналогично и с цитираното от касаторите решение № 60107/08.11.2021 г. по гр. д. № 4143/2020 г. на I г. о., е прието, че искът по чл.109, ал. 1 ЗС предоставя защита на правото на собственост срещу всяко пряко и/или косвено неоснователно въздействие, посегателство или вредно отражение над обекта на правото на собственост, което пречи на допустимото пълноценно ползване на вещта /имота/ според нейното предназначение, но без да отнема владението на собственика. С предявяването на иска се цели това неоснователно въздействие да бъде преустановено или да бъдат премахнати последиците от него, а предмет на делото е несъществуването на правото ответникът да въздейства върху вещта /имота/. В настоящия случай не е налице отклонение от посочената практика на ВКС, доколкото въззивния съд е приел, че с изграждането на стената в общия коридор, респ. на килера под стълбището, се препятства свободното и необезпокоявано ползване на съсобствения имот от ищците, без за това преграждане да има съгласието на ищците като съсобственици. Следва да се посочи още, че нормата на чл. 31, ал. 1 от ЗС гарантира правото на всеки съсобственик да ползва общата вещ и задължението на всеки съсобственик да не пречи за упражняване на правото на собственост на останалите съсобственици според правата им. В настоящето дело въззивният съд е преценил, че правата на двете семейства в съсобствеността са равни, обсъдил е оплакването на въззивниците-касатори за наличие и на споразумение между двете семейства (извън това за разпределеното ползване на стаите на избения етаж) за начина на ползване на килера и на общия коридор, и е приел същото за просрочено, евентуално по същество за недоказано, изводът му, че преграждането на общия коридор на избения етаж създава пречки на ищците за пълноценното му ползване, е основан на преценка на събраните по делото доказателства, вкл. и СТЕ, при което въпросът за съответствие на преграждането на коридора със строителните правила и норми не е в предмета на доказване, тъй като от значение за иска по чл.109 ЗС е дали се създават пречки за нормалното ползване, а не дали преграждането е законно или не. В практиката на ВКС се приема (Решение № 299 от 15.06.2010 г. по гр. д. № 500/2009 г. на ВКС, ІІ г. о. и Решение № 53 от 19.04.2021 г. по гр. д. № 2629/2020 г. на ВКС, І г. о.), че когато чрез договор или по реда на чл. 32, ал. 2 ЗС е разпределено ползването на съсобствена вещ, неоснователни действия по смисъла на чл. 109 ЗС са тези, чрез които някой от съсобствениците осъществява ползване на вещта по начин, различен от този, по който е било разпределено ползването. Въпросът за начина на ползване и целесъобразността на извършеното разпределение на ползването на съсобствената вещ не може да се разглежда в производство по чл. 109 ЗС (т. 1 от ТР № 13 от 10.04.2013 г. по тълк. д. № 13/2012 г. на ОСГК на ВКС). Изводите на въззиния съд в случая са в съответствие с казуалната и задължителна практика на ВКС по приложението на чл.109 ЗС и чл.31 ЗС, и няма основание за допускане касационното обжалване по този втори въпрос.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по третия въпрос. Разрешението, дадено с посочените от касаторите решения по чл. 290 ГПК на ВКС по други дела, се свежда до това, че при постановяване на въззивното решение съдът е длъжен да изложи собствени мотиви в израз на решаващата си функция като инстанция по същество на спора, като обсъди в мотивите поотделно и в тяхната съвкупност всички допустими и относими към предмета на спора доказателства в тяхната взаимовръзка, както и всички заявени от страните доводи и възражения като гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Прегледът на мотивите на обжалваното решение не дава основание да се приеме тезата на касаторите, че въззивният съд е процедирал в противоречие с посочената съдебна практика. Напротив, въззивният съд е разгледал всички събрани по делото доказателства, обсъдил е всички направени от въззивниците оплаквания, вкл. и новите възражения, взел е отношение и към искането на въззивниците за събиране на нови доказателства. Въззивният съд е формирал решаващия си извод за основателността на негаторния осъдителен иск с това, че с изграждането на стената и затваряне на килера под стълбището ответниците са създали пречки за използването на съсобствения имот по – големи от обикновените въз основа на даденото от заключението на вещото лице, както и на събраните по делото свидетелски показания. Предмет на фазата по селектиране на касационните жалби е въпросът дали въззивният съд е процедирал в съответствие със съдебната практика по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, но не и въпросът дали направените от него изводи са правилни, доколкото правилността им може да се преценява само в производство по чл.290 ГПК. Ето защо не е налице основание по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване и по този въпрос.
По частичното допускане на касационното обжалване, касаторите дължат внасяне на 50 лв. държавна такса.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 92 от 24.02.2023 г., поправено с решение по чл.247 ГПК с № 156/15.05.2023 г., двете постановени по в. гр. д. № 3/2023 г. на ОС-Смолян, в частите, в която (в резултат на потвърждаване изцяло на първоинстанционното решение № 103/17.11.2022 г. по гр. д. № 141/2022 г. на РС-Девин), е признато за установено на основание чл.109 ЗС, че С. Н. С. и В. А. С. са съсобственици с Р. Н. С. и Д. Г. С. на пригоден за живеене избен етаж, части от който са коридор и килер, намиращ се в жилищна сграда с идентификатор ****, в [населено място], кв. Н., [улица] построена в поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], придобит в режим на „СИО“, с договор за покупко продажба, извършен с нотариален акт № 141, том III, рег. № 4171, д. № 495/29.06.2007г., на нотариус с №* в рег. на НК на Р. Б. при равни права, придобити в режим на съпружеска имуществена общност, и е указано на ищците да впишат решението в 6-месечен срок от влизането му в сила, в противен случай вписването на исковата молба губи своето действие.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 92 от 24.02.2023 г. по в. гр. д. № 3/2023 г. на ОС – Смолян, в останалите части.
УКАЗВА на касаторите Р. Н. С. и Д. Г. С. в едноседмичен срок от съобщението да представят по делото документ за внесена по сметката за държавни такси на Върховен касационен съд сума в размер на 50 лв. за държавна такса, като при неизпълнение горното указание изцяло и в срок, касационната им жалба в тази част ще се остави без разглеждане.
Делото да се докладва на Председателя на ІІ г. о на ВКС за насрочване при внасяне на държавната такса в срок.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: