№ 161
София, 11.04.2022 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание двадесет и четвърти февруари две хиляди двадесет и втора година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 3841/2021 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение от 15.04.2021 г. по в. гр. д. № 8/2021 г. Окръжният съд - М., след като отменил частично решението от 09.01.2017 г. по гр. д. № 235/2015 г. на Районния съд - М., признал за установено по отношение на Р. Й. К., Д. К. Д., Е. К. Д., В. Д. М. и Л. А. М., че И. Д. П. е собственик на 1/3 ид. ч. от сграда с проектен идентификатор .............по акт № ..../23.03.2011 г. за непълноти и грешки, представляваща към момента реална част от сграда с идентификатор .............по действащата кадастрална карта на [населено място], с площ 95 кв. м., заключена между останалата реална част от сградата с площ 31 кв. м., съседен имот с идентификатор .............и съседен имот с идентификатор ................, като същата сграда погрешно е записана като собственост на К. Д. К. по действащите кадастрална карта и кадастрален регистър, а с акт № ........../23.03.2011 г. - на В. Д. М. и Л. А. М..
Касационна жалба срещу въззивното решение са подали В. Д. М. и Л. А. М., които са изложили оплаквания за наличие на основания за касационно обжалване по чл. 281, т. т. 2 и 3 ГПК.
От ответницата по касация - ищцата И. Д. П., е получен писмен отговор със становище да не се допуска касационно обжалване; останалите ответници по касация не са подали отговори.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, попада в обхвата на касационното обжалване и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.
При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:
Обжалваното въззивно решение е постановено, след като с решение № 89/13.01.2021 г. по гр. д. № 3335/2019 г. по описа на ВКС на РБ, І-во г. о., предходното въззивно решение от 25.01.2019 г. по в. гр. д. № 318/2018 г. на Окръжен съд - Монтана е обезсилено, като постановено по нередовна искова молба, в частта, с която, след отмяна на първоинстанционното решение, е отхвърлен предявеният от И. Д. П. срещу Р. Й. К., Д. К. Д., Е. К. Д., В. Д. М. и Л. А. М. иск с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР за установяване, че към момента на създаване и одобряване на кадастралната карта и кадастралния регистър на [населено място] сграда с идентификатор ...........погрешно е записана като собственост на К. Д. К. вместо на наследниците на Д. К. А., и делото е върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав.
При новото разглеждане на делото въззивният съд е приел, че констатираната нередовност е отстранена с молба от 02.02.2021 г. Относно допустимостта на предявения иск съдът е приел, че е налице влязло в сила решение, поради което не следва да се занимава с този въпрос.
Въззивният съд е приел за установено, че част от страните са наследници на Д. К. А., като ищцата е негова дъщеря, Р. Й. К., Д. К. Д. и Е. Д. К. са наследници на починалия негов син К. Д. К., а В. Д. М. е наследница на дъщерята на наследодателя П. Д. В.. Л. А. М. е съпруг на В. Д. М..
С решение по гр. д. № 235/2015 г. на Районния съд - М., влязло в сила в тази част, е прието за установено, че сграда с идентификатор ............, макар и отразена по действащата кадастрална карта на [населено място] като един обект, в действителност съставлява две самостоятелни сгради - лятна кухня от 31 кв. м. с идентификатор ..........и еднофамилна двуетажна жилищна сграда от 95 кв. м. с идентификатор ..........., поради което при създаването и одобряването на кадастралната карта и кадастралния регистър на [населено място] е допусната грешка, като двете сгради погрешно са отразени като една сграда с общ идентификатор .............
Спорният по делото въпрос е относно правото на собственост върху сградата с идентификатор ..............., което от своя страна обуславя и отговора на въпроса дали е налице грешка в записването.
Въззвният съд приел за установено, че земята, върху която е построена спорната сграда, е била държавна, а понастоящем - общинска собственост, предвид данните по делото, че с протокол № 11/06.06.1968 г. на проведено заседание на ИК на Г. - М. е взето решение № 112, раздел ІІ, за отстъпване безвъзмездно право на строеж върху застроени държавни дворни места в полза на посочените в него лица. Под № 12 фигурира Д. К. А., на когото е отстъпено право на строеж върху държавен парцел .... от кв. ........по плана на [населено място], целият от 585 кв. м., като в решението не е посочен видът на сградата - едноетажна или многоетажна.
С решение по протокол № 15/15.10.1970 г. на ИК на Г. на Д. К. А. е разрешено да прехвърли на дъщеря си П. Д. В. и на съпруга Д. К. В. правото на пристрояване и застрояване на втори етаж върху едноетажна жилищна сграда, построена върху държавен парцел в кв. 214.
Твърдението на ищцата, че наследодателят е придобил правото на собственост върху земята на основание н. а. № ........./1970 г., въззивният съд приел за неоснователно. Посочил, че ако Д. А. е бил собственик на терена, не е било необходимо съгласието на ИК на Г. - същото е с дата 15.10.1970 г., докато нотариалният акт е от 05.10.1970 г. Освен това по делото е представено удостоверение от [община], от което е видно, че спорният терен е общинска собственост. С представения по делото н. а. № ........./1957 г. е доказано, че Д. А. е закупил лозе от 350 кв. м. в района на [населено място], м. „П. б.“, но от удостоверение № 94-13-140/17.02.2011 г. на [община] е видно, че липсват достатъчно данни, за да бъде установена идентичността между така придобития и спорния имот.
Въззивният съд приел, че след като Д. А. е придобил правото на строеж, с н. а. № ......./05.09.1972 г. за учредяване право на строеж върху чужда земя /суперфиция/ е отстъпил на П. Д. В. и Д. К. В. правото на пристрояване и застрояване на втори етаж върху едноетажната жилищна сграда. Съдът приел, че към момента на учредяване на ограниченото вещно право А. вече е бил построил едноетажна жилищна сграда, като за този извод се позовал на протокол № 15 на ИК на Г., както и на отбелязването в нотариалния акт, че сградата е построена. Поради това приел за безспорен факт, че към 1970 г. сградата е била завършена.
Съдът посочил, че липсват каквито и да е доказателства кога е осъществен строежът на втория етаж. Единствените сигурни данни са, че към 1993 г. е започнала процедура по узаконяване на сградата, която в същата година е била и прехвърлена с н. а. № ......../1993 г. от П. В. на ответницата В. М. по време на брака с Л. М..
Като се позовал на чл. 67, ал. 1 ЗС, въззивният съд посочил, че правото на надстрояване, учредено през 1972 г., се е погасило през 1977 г., по съображения, че когато правото се учредява с договор между страните, както в случая, от момента на сключването му или от момента, в който те са уговорили, че ще породи действие, започва да тече и срокът за упражняването му. Ответниците не твърдят, че строежът е завършен в законоустановения срок, и не навеждат доводи относно други обстоятелства, препятстващи строежа и които съответно биха могли да спрат течението на този срок /действия от страна на учредителя, препятстващи изпълнението на договора, или обективни причини извън недобросъвестно поведение на страните/. Ето защо съдът приел, че крайният срок за осъществяване на строежа на втория етаж е 05.09.1977 г.
Въззивният съд посочил, че погасяването на правото на пристрояване и застрояване е преклудирало възможността на П. В. да придобие собствеността върху построения етаж на това основание. Създаденият нов обект е станал собственост на собственика на сградата и притежател на правото на строеж на основание чл. 97 и 98 ЗС, а именно Д. А. /в решението на ИК на Г. не е определен обемът на отстъпеното право, за да се приеме, че е налице приращение, т. е. осъществяване на правото на строеж извън разрешения обем/. А след като това е така, то прехвърлителната сделка по н. а. № ........./1993 г. не е породила правни последици - не е настъпил вещнотранслативен ефект на продажбата. Вещта е останала в патримониума на Д. А. и правата на ищцата като негов наследник възлизат на 1/3 ид. ч.
Въззивният съд посочил, че горният извод не се променя от писмените доказателства, представени от ответниците В. и Л. М. във въззивното производство, тъй като декларацията за узаконяване на сградата /чл. 162 З./ не прехвърля, нито създава права, а и изрично в нея е записано, че деклараторите са съсобственици на сградите, а удостоверението и протоколът от 30.10.1958 г. не касаят имота, върху който е построена спорната сграда.
По тези съображения въззивният съд е приел, че искът с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР е основателен, поради което и решението в обжалваната част е правилно. С оглед обаче отстраняване нередовностите на исковата молба и конкретизиране на исковата претенция съдът намерил, че за прецизност постановеният от първоинстанционния съд диспозитив следва да бъде отменен и да бъде постановен нов от въззивната инстанция.
В касационната жалба касаторите въвеждат оплакване за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като съобразно указанията в решение № 89/13.01.2021 г. по гр. д. № 3335/2019 г. по описа на ВКС на РБ, І-во г. о., въззивният съд е следвало да върне делото на първоинстанционния съд предвид същественото изменение на исковата молба след дадените указания за отстраняване на нередовности. Като не е сторил това, въззивният съд е лишил касаторите от правата по чл. 131 ГПК, включително и от възможността да въведат възражение за придобивна давност. Освен това въззивният съд не се е произнесъл по допустимостта на предявения иск, а се е позовал на влязло в сила решение, без да посочи кое е то; не се е произнесъл по валидността и допустимостта на първоинстанционното решение с оглед отстраняване нередовностите на исковата молба. Обстоятелствата, на които се основава исковата претенция, не са ясно и точно изложени, липсват и твърдения за придобивното основание, осъществено в лицето на наследодателя Д. К. А., поради което касаторите не са могли да се защитят срещу изложените от ищцата обстоятелства. На следващо място касаторите сочат, че въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, не се е произнесъл по оплакванията във въззивната жалба и не е обсъдил доводите в писмената защита, представена във въззивното производство; не е обсъдил всички представени доказателства в тяхната взаимна връзка и съвкупност, включително представените пред него нови доказателства, с което е нарушил разпоредбите на чл. 12 и чл. 235 ГПК. Предвид правилния извод, че земята е държавна, а понастоящем - общинска собственост, съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл. 67, ал. 1 ЗС, без да съобрази разпоредбата на чл. 67, ал. 2 ЗС, действала към датата на узаконяване на строежа - 28.09.1993 г., както и липсата на доказателства за провеждане на процедура по отнемане на правото на строеж. С издаването на акта за узаконяване компетентният орган - собственикът на земята, не е констатирал преклудиране на правото на строеж и е удостоверил, че строежът е изпълнен от лицето, на което правото е учредено. Освен това е установено, че се касае за едноетажна жилищна сграда със сутерен, а не за втори етаж на жилищна сграда.
Касаторите твърдят още, че липсва позоваване от която и да е страна на разпоредбите на чл. 97 и чл. 98 ЗС, приложени от въззивния съд, който не е обсъдил заключението на техническата експертиза, че масивната жилищна сграда, описана в акт за узаконяване № ..../1993 г., е идентична с обект с проектен номер .............по скицата-проект към акта за непълноти и грешки, и дали спорната сграда е самостоятелна или е присъединена към друга главна вещ така, че да не може да се отдели самостоятелно; не е обсъдено дали Д. А., за да стане собственик на присъединената вещ, е заплатил обезщетение на собственицата, както повелява чл. 97 ЗС.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са поставили следните въпроси:
1. Длъжен ли е въззивният съд да върне делото за ново разглеждане на първоинстанционния съд, след като има дадени от ВКС указания: „при новото разглеждане съдът следва да укаже на ищцата да отстрани нередовностите на исковата молба, като изложи ясно и точно обстоятелствата, на които основава претенцията си, като посочи каква идеална част от правото на собственост твърди, че притежава, да обоснове правния си интерес от насочване на иска срещу наследниците на К. Д. К. и да формулира адекватен на установителен иск за собственост петитум, като посочи по отношение на кои ответници и в какъв обем търси съдебно установяване на правото си на собственост върху сградата с /проектен/ идентификатор ............., като в зависимост от изпълнението на тези указания съобрази по-натъшния си начин на действие“, или следва въззивният съд да разгледа делото; длъжен ли е съдът да следи за наличие на твърдян правен интерес за предявяване на иска - по този въпрос се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение със следната практика на ВКС: решение № 360/13.06.2014 г. по гр. д. № 796/2012 г. на ІV-то г. о., решение № 49/07.04.2014 г. по гр. д. № 1211/2013 г. на ІІ-ро г. о., решение № 25/31.10.2018 г. по гр. д. № 5014/2016 г. на ІІ-ро г. о., решение № 151/06.12.2018 г. по гр. д. № 4545/2017 г. на ІІ-ро г. о., решение № 166/03.01.2017 г. по гр. д. № 209/2016 г. на І-во г. о., и решение № 162/09.07.2012 г. по гр. д. № 1260/2011 г. на ІІ-ро г. о.
2. Бил ли е длъжен съдът да извърши нова проверка за изпълнение на дадените указания за отстраняване на нередовностите на исковата молба и за привеждането в съответствие с изискванията на чл. 127 и чл. 129 ГПК; произнесъл ли се е въззивният съд по нередовна искова молба след като е получил и сложил за разглеждане за първи път поправената искова молба без надлежна проверка за съответствието с изискванията на чл. 127 и чл. 129 ГПК; правилно ли Окръжен съд - Монтана е констатирал, че нередовностите на исковата молба са отстранени и е продължил производството по делото или е следвало да констатира, че нередовностите не са надлежно отстранени, /поради което/ въззивният съд да обезсили първоинстанционното решение и прекрати производството по предявения иск в изпълнение на общо предоставеното му правомощие по чл. 270, ал. 3 ГПК /в т. см. т. 5 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК/; следвало ли е въззивният съд да укаже на страните събиране на нови доказателства съобразно поправената искова молба - като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поддържа противоречие на въззивното решение със следната практика на ВКС: решение № 119/21.01.2020 г. по гр. д. № 4676/2018 г. на ІІ-ро г. о., решение № 205/11.07.2011 г. по гр. д. № 149/2011 г. на ІІ-ро г. о., решение № 36/21.04.2017 г. по гр. д. № 50057/2016 г. на ІІІ-то г. о., решение № 162/09.07.2012 г. по гр. д. № 1260/2011 г. на ІІ-ро г. о., и решение № 200/14.02.2019 г. по гр. д. № 4143/2017 г. на ІІІ-то г. о.
3. Допустимо ли е въззивният съд да разгледа исковата молба след депозиране на молбата за отстраняване на нередовностите в исковата молба, без да дължи на основание чл. 130 ГПК ново произнасяне по допустимостта на предявения иск - твърдението за противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване се основава на позоваване на следните решения: решение № 36/21.04.2017 г. по гр. д. № 50057/2016 г. на ІІІ-то г. о., решение № 127/10.01.2018 г. по гр. д. № 679/2017 г. на ІІ-ро г. о., и решение № 247/18.06.2012 г. по гр. д. № 449/2011 г. на І-во г. о.
4. Длъжен ли е въззивният съд, след като бъдат отстранени констатираните нередовности на исковата молба, да даде на ответника възможност за отговор на поправената искова молба - основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поддържа поради твърдяно противоречие с практиката на ВКС, формирана със следните решения: решение № 200/14.02.2019 г. по гр. д. № 4143/2017 г. на ІІІ-то г. о., и решение № 12/08.09.2020 г. по гр. д. № 1924/2019 г. на ІІ-ро г. о., което от своя страна се позовава на решение № 305/02.12.2013 г. по гр. д. № 1449/2012 г. на ІV-то г. о.
5. Допустимо ли е въззивният съд да обоснове своето решение единствено на незаявени от страните основания за притежаваните от тях права при поправена искова молба, които основания не са посочени нито в исковата молба, нито в нарочната молба, с която се счита, че са отстранени нередовностите, нито твърдения, наведени в производството пред нито една инстанция и по които основания страните не са имали възможност да развият доводи, да изложат съображенията си, включително да сочат и представят доказателства - според касаторите въззивното решение противоречи на решение № 109/05.12.2017 г. по гр. д. № 90/2017 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., решение № 247/05.10.2012 г. по гр. д. № 1644/2011 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., и решение № 125/29.05.2012 г. по гр. д. № 534/2011 г. на ВКС, ІV-то г. о., като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
6. Длъжен ли е съдът да подложи на индивидуализиране спорната сграда, предмет на въззивното обжалване, след като има заявена собственическа защита за самостоятелна сграда, отразена в кадастралната карта като една самостоятелна сграда с идентификатор .........., вместо като две отделни сгради с идентификатори ............и ............, като претендираната защита е само по отношение на самостоятелна сграда с идентификатор .............; длъжен ли е бил съдът, преди да постанови въззивното решение, да подложи на анализ представените по делото доказателства и да установи идентична ли е сградата с учреденото право на строеж с узаконената сграда по акт за узаконяване и одобрени проекти, с продадената по нотариален акт от 1993 г. сграда и с действително изградената на терен сграда; длъжен ли е бил съдът да изследва приложението на чл. 67, ал. 2 ЗС при установен за безспорен факт от въззивната инстанция, че учреденото право на строеж е върху общински терен и да съобрази представените и приети доказателства, неоспорени от страните - акт за узаконяване и декларация за съгласие за узаконяване от 1993 г. /представена пред въззивната инстанция/; длъжен ли е съдът да изследва чия собственост става самостоятелната сграда, изградена на основание прехвърленото по надлежния ред учредено право на строеж върху общински парцел, която е узаконена с акт за узаконяване от надлежния административен орган само на името на П. Д. В. и при дадено нотариално съгласие за узаконяване от ищцата И. Д. П. и от наследодателя на останалите ответници К. Д. К.; длъжен ли е въззивният съд в решението си да прецени и обсъди доказателствата по делото в тяхната съвкупност и взаимна връзка, когато във въззивната жалба се съдържат оплаквания за допуснати процесуални нарушения на първоинстанционния съд при преценката на тези доказателства или за необоснованост на основаните на тези доказателства фактически и правни изводи на първоинстанционния съд - по тези въпроси се поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение със следните решения на ВКС: решение № 55/16.04.2019 г. по гр. д. № 1754/2018 г. на ІV-то г. о., решение № 188/30.11.2017 г. по гр. д. № 5471/2016 г. на І-во г. о., решение № 137/17.08.2010 г. по гр. д. № 3954/2008 г. на І-во г. о., както и с решение № 263/26.02.1985 г. на ВС, І-во г. о. По тези въпроси се поддържат основания за допускане на касационно обжалване и по чл. 280, ал. 1, т. т. 2 и 3 ГПК.
7. Какви са задълженията на въззивната инстанция във връзка с прилагането на чл. 9, чл. 10, чл. 12, чл. 235, чл. 236, ал. 2 и чл. 269 ГПК; длъжен ли е съдът да обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните и да формира въз основа на тях изводи за установеността на релевантните за спора обстоятелства и мотиви по тях - според касаторите въззивното решение противоречи на следната практика на ВКС: решение № 184/17.12.2018 г. по т. д. № 2781/2017 г. на І-во т. о., решение № 176/15.05.2017 г. по т. д. № 1885/2015 г. на ІІ-ро т. о., решение № 27/10.04.2020 г. по гр. д. № 2821/2019 г. на ІІІ-то г. о., решение № 218/03.11.2016 г. по гр. д. № 2217/2016 г. на ІІІ-то г. о., решение № 175/20.07.2017 г. по гр. д. № 60213/2016 г. на ІV-то г. о., както и с още три групи решения, посочени в изложението, в т. ч. с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС - т. 19. По този въпрос се поддържат основания за допускане на касационно обжалване и по чл. 280, ал. 1, т. т. 2 и 3 ГПК.
Съгласно правомощията на касационния съд, дадени с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че въпроси 1, 2 и 3 се свеждат до няколко питания по допустимостта на исковото производство във връзка с отстраняване на констатираните с решение № 89/13.01.2021 г. по гр. д. № 3335/2019 г. на ВКС на РБ, І-во г. о., нередовности на исковата молба: какви процесуални действия е следвало да бъдат предприети от съда за изпълнение на изискванията на чл. 127 и чл. 129 ГПК и кой съд е компетентен да ги извърши - въззивният или първоинстанционният; налице ли е и при новото разглеждане на делото недопустимо решение поради постановяването му без надлежно изпълнение на дадените указания; налице ли е основание за обезсилване на първоинстанционното решение и прекратяване на производството съгласно чл. 270, ал. 3 ГПК; налице ли е правен интерес от предявяването на иска.
Във връзка с тези въпроси по делото е установено, че в исковата молба /насрещен иск с вх. № 6132А от 13.12.2014 г., предявен по гр. д. № 563/2014 г. на Районния съд - М., неприет за съвместно разглеждане поради пропуснат срок по чл. 211, ал. 1 ГПК за предявяването му/ и в молба вх. № 6391 от 23.12.2014 г. ищцата И. Д. П. твърди, че като наследница на Д. К. А. е собственица на идеални части от поземлен имот и от построените в него сгради. Твърди, че в кадастралната карта и кадастралния регистър на [населено място] е налице погрешно отразяване на сгради и техните собственици, като правата на собственост се установяват от писмените доказателства, представени с първоначалния иск /предявен от В. Д. М. и Л. А. М., въз основа на който е образувано гр. д. № 563/2014 г. на Районния съд - М./. Иска да се признае за установено по отношение на ответниците, че сграда с идентификатор ...........погрешно е отразена в кадастралната карта като един обект вместо като два самостоятелни обекта с площи съответно 31 кв. м. и 95 кв. м., отразени в акт № 10/23.03.2011 г. за непълноти и грешки с проекти номера .............и ............; че сграда с проектен номер .........., която според кадастралната карта е част от сграда с идентификатор .............., погрешно е записана в същата като собственост на К. Д. К., а според акт № ...../23.03.2011 г. следва да се запише като собственост на В. Д. М. и Л. А. М., вместо на наследниците на Д. К. А..
С решение № 89/13.01.2021 г. по гр. д. № 3335/2019 г. на ВКС на РБ, І-во г. о., с което въззивното решение е обезсилено в частта относно иска за сграда с идентификатор .............., а делото е върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав, са дадени следните указания: „… съдът следва да укаже на ищцата да отстрани нередовностите на исковата молба, като изложи ясно и точно обстоятелствата, на които основава претенцията си, като посочи каква идеална част от правото на собственост твърди, че притежава, да обоснове правния си интерес от насочване на иска срещу наследниците на К. Д. К. и да формулира адекватен на установителен иск за собственост петитум, като посочи по отношение на кои ответници и в какъв обем търси съдебно установяване на правото си на собственост върху сградата с /проектен/ идентификатор ..........., като в зависимост от изпълнението на тези указания съобрази по-нататъшния си начин на действие“.
След връщане на делото въззивният съд е постановил определение от 22.01.2021 г. по в. гр. д. № 8/2021 г., с което исковата молба е оставена без движение и на ищцата е указано да отстрани в едноседмичен срок констатираните от касационния съд нередовности, като в случай на неизпълнение производството по делото ще бъде прекратено. Съобщението е връчено на процесуалния представител на ищцата на 26.01.2021 г. В дадения срок с молба вх. № 418-376481/02.02.2021 г. ищцата е посочила, че като наследница на Д. К. А. и Е. К. А. е придобила 1/3 ид. ч. от собствената им, построена в поземления имот, сграда с идентификатор ............, вписана в имотния регистър като собствена на един от наследниците на посочените наследодатели - К. Д. К. /с наследници ответниците Р. Й. К., Д. К. Д. и Е. К. Д./. Посочила е, че съгласно акт № ..../23.03.2011 г. за непълноти и грешки сградата следва да се раздели на две и спорната сграда да се запише като собствена само на ответниците В. Д. М. и Л. А. М.. Ищцата е заявила, че отрича сградата да е собствена било само на наследниците на К. Д. К., било само на ответниците М.. Претендира, че притежава 1/3 ид. ч. и това обуславя правния интерес от предявяване на иска срещу ответниците Р. Й. К., Д. К. Д., Е. К. Д., В. Д. М. и Л. А. М.. Иска да се постанови решение, с което да се приеме за установено по отношение на посочените ответници, че е собственица на 1/3 ид. ч. от сградата /с посочени площ, местонахождение и съседи/, и че същата погрешно е записана като собственост на К. Д. К. по действащите кадастрална карта и кадастрален регистър, а с акт № .../23.03.2011 г. - на В. Д. М. и Л. А. М..
Така извършеното от ищцата процесуално действие не дава основание да се приеме, че е налице вероятност въззивното решение при новото разглеждане на делото да е недопустимо като постановено по искова молба, чиито нередовности не са отстранени, и което да формира основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК. В съответствие с дадените указания ищцата е въвела допълнителни твърдения за обстоятелствата, на които се основава искът; посочила е каква идеална част от правото на собственост твърди, че притежава; правния си интерес от насочване на иска срещу наследниците на К. Д. К. е обосновала с твърдението, че по действащите кадастрална карта и кадастрален регистър спорната сграда е записана като собственост на К. Д. К.. Твърдения за фактите, въз основа на които правото е възникнало и притежавано от Д. К. А., се съдържат още в първоначалната искова молба /насрещен иск/, в която ищцата е посочила, че правото на собственост на Д. К. А. се установява от писмените доказателства, представени с първоначалния иск. С това ищцата е изпълнила изискването на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК исковата молба да съдържа изложение на обстоятелствата, на които се основава искът. Изпълнено е изискването и на чл. 127, ал. 1, т. 5 ГПК исковата молба да съдържа изявление в какво се състои искането.
В мотивите към обжалваното решение е посочено, че относно допустимостта на предявения иск е налице влязло в сила решение /без да е посочено кое/, поради което въззивният съд е приел, че не следва да се занимава с този въпрос. Независимо че този извод не съответства на данните по делото, настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира, че предявеният иск е допустим от гледна точка наличие на правен интерес, който се извежда от наличието на спор по принадлежността на правото на собственост: дали то принадлежи на ответниците - наследници на К. Д. К., който е един от наследниците на Д. К. А., на ответниците В. и Л. М., или и на ищцата като наследница на Д. К. А. и Е. К. А. в претендирания от нея обем от 1/3 ид. ч. В този смисъл е представената от касаторите съдебна практика - решение № 166/03.01.2017 г. по гр. д. № 209/2016 г. на ВКС, І-во г. о., с което е прието, че когато предмет на делото е правото на собственост върху недвижим имот, правният интерес от иска се свързва с твърдението на ищеца, че е собственик на конкретен имот, надлежно индивидуализиран съобразно актуалния му устройствен статут, и че с действията си ответникът оспорва правото му на собственост върху същия този имот. Точно такава е хипотезата по настоящото дело.
Изложеното не дава основание да се приеме за приложима разпоредбата на чл. 270, ал. 3 ГПК, според която когато първоинстанционното решение е недопустимо, въззивният съд го обезсилва, като прекратява делото. Не може да се приеме и тезата на касаторите, че процесуалните действия по чл. 129 ГПК за проверка редовността на исковата молба съгласно изискванията на чл. 127 ГПК и за проверка по чл. 130 ГПК на допустимостта на иска са извършени от ненадлежен съд. Както бе посочено, след обезсилване на обжалваното въззивно решение касационният съд е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд в съответствие с правомощията на този съд така, както те са установени с т. 4 на ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС /в тази част то продължава да е актуално според приетото в т. 5 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/. Посочената от касаторите съдебна практика не съдържа разрешения, обратни на приетите със задължителната съдебна практика, за това как трябва да се процедира от въззивния съд, когато за първи път пред него се констатира нередовност на исковата молба.
С оглед изложеното по поставените първи, втори и трети въпроси не се разкрива основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По четвъртия правен въпрос с решение № 200/14.02.2019 г. по гр. д. № 4143/2017 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., е прието, че когато при изпълнение на служебните си задължения да се произнесе по допустимостта на първоинстанционното решение в обжалваната част, въззивният съд констатира, че исковата молба не съдържа ясно и точно изложение на обстоятелствата, на които се основава предявеният иск, или неясноти, или противоречия в заявения петитум, той следва да приложи правилото по чл. 129, ал. 2 ГПК, като остави исковата молба без движение и даде указания на ищеца за отстраняване на нередовностите в едноседмичен срок; ако констатираните нередовности бъдат отстранени, производството по делото продължава, като на ответника се дава възможност за отговор на поправената искова молба в законоустановения срок. В решение № 12/08.09.2020 г. по гр. д. № 1924/2019 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., е посочено, че с оглед съдържанието на направените уточнения съдът ще следва да извърши самостоятелна преценка за съществуването на правото на иск, като при евентуален положителен извод в тази насока ще следва да прецени налага ли се даването на нов срок за подаване на отговор на исковата молба, при съобразяване и с разясненията, дадени с тълкувателните мотиви на решение № 305/02.12.2013 г. по гр. д. № 1449/2012 г. на ВКС, ІV-то г. о. В тях е посочено, че съдът определя нов срок за отговор в случаите, когато нередовността е по чл. 127, ал. 1, т. т. 3, 4 и 5 ГПК, а становището, оспорванията и възраженията на ответника, въведени в новия срок за отговор, са допустими, само доколкото касаят уточнените от ищеца факти, но не и направените във връзка с първоначално заявените с исковата молба обстоятелства.
В разглеждания случай след получаване на молба вх. № 418-376481/02.02.2021 г., подадена в изпълнение на дадените указания, въззивният съд в закрито заседание е постановил определение от 11.02.2021 г., с което е констатирал, че нередовностите са отстранени и е постановил препис от молбата да се изпрати на ответниците. Ответниците В. и Л. М. /сега касатори/ са получили препис от молбата на 19.02.2021 г., след което в съдебното заседание на 15.03.2021 г. са представили чрез процесуалния си представител молба, съдържаща становище по направените уточнения, както и писмени доказателства, които според тях са относими към заявеното придобивно основание /л. л. 25-33 по в. гр. д. № 8/2021 г. на Окръжния съд - М./. Въззивният съд е приел представените доказателства, като е изложил съображения, че преклузията по чл. 266, ал. 1 ГПК не е настъпила, тъй като исковата молба е страдала от нередовности, включително в частта, съдържаща основанията на исковата претенция, поради което няма пречка след поправяне на исковата молба и отстраняване на нередовностите, жалбоподателите да сочат доказателства.
Съобразявайки така извършените от въззивния съд процесуални действия, настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира, че макар да не се е позовал на разпоредбата на чл. 131 ГПК и да не е указал изрично възможността за подаване на писмен отговор в едномесечен срок, въззивният съд практически е процедирал именно по начина, приет в посочената от касаторите съдебна практика, като е съобразил, че нередовностите на исковата молба в случая са по чл. 127, ал. 1, т. т. 4 и 5 ГПК. Това е мотивирало съда и да приеме представените писмени доказателства, които впоследствие е обсъдил в решението по съществото на спора. Ето защо не се констатира противоречие с практиката на ВКС като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по четвъртия въпрос. С това следва да се счете, че е даден отговор и на тази част от втория поставен въпрос, с която се пита: следвало ли е окръжният съд да укаже на страните събиране на нови доказателства съобразно поправената искова молба. При отговора на четвъртия въпрос следва да се има предвид и това, че с отстраняването на нередовностите на исковата молба ищцата не е въвела нови обстоятелства, на които основава претенцията си, а е внесла само уточнение на обема права, които претендира, като правата като наследник на Д. К. А. не се оспорват от касаторите.
За да поставят петия въпрос, касаторите твърдят, че като е основал решението си на разпоредбите на чл. 97 и чл. 98 ЗС, вместо на чл. 92 ЗС, на който ищцата се е позовала, въззивният съд се е произнесъл по незаявени основания за притежаваните от ищцата права, поради което е постановил недопустимо решение. Настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира, че не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо - основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като въпросът за правната квалификация е свързан не с допустимостта, а с правилността на въззивното решение, която не е предмет на производството по селекция на касационните жалби, а освен това дадената от страната квалификация по чл. 92 ЗС не е обвързваща за съда. И тъй като въпросът за приложението на чл. 97 и чл. 98 ЗС касае правилността на обжалваното решение, по него съдът ще изложи съображения при постановяване на решението по съществото на спора.
Налице е основание за допускане на касационно обжалване по частта от шестия въпрос, която е свързана с приложението на чл. 67, ал. 2 ЗС /отм./, когато право на строеж е учреденото върху държавен, съответно общински терен. Този въпрос е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, тъй като е прието, че правото на пристрояване и надстрояване е погасено по давност и това е преклудирало възможността праводателката на касаторите да придобие собствеността върху надстроения етаж, създаденият нов обект е станал собственост на собственика на сградата и правата на ищцата като един от неговите наследници възлизат на претендирания обем от 1/3 ид. ч. Спецификата на разглеждания случай налага касационното обжалване да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Частта от шестия въпрос и припокриващият се с нея седми въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди доказателствата по делото за релевантните за спора обстоятелства в тяхната съвкупност и взаимна връзка, както и становищата и доводите на страните, ще бъдат взети предвид при разглеждане на касационната жалба по същество.
Останалите части от поставения шести въпрос са изяснени в хода на производството по делата, включително и по приложените, като спорна е останала само сградата с идентификатор .............., принадлежността на правото на собственост върху която е предмет на настоящия спор.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 15.04.2021 г. по в. гр. д. № 8/2021 г. на Окръжния съд - М..
Указва на касаторите В. Д. М. и Л. А. М. в едноседмичен срок да внесат по сметка на Върховния касационен съд държавна такса за касационното обжалване в размер на 68.57 /шестдесет и осем лв. и 57 ст./ лева и в същия срок да представят доказателства за извършеното плащане, като при неизпълнение на указанията касационната жалба ще бъде върната.
При изпълнение на указанието в срок делото да се докладва за насрочване в открито заседание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: