Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника И. Г. А. чрез процесуален представител адв. В. Н. Т. срещу решение № 249 от 27.01.2020 г. по в. гр. дело № 4201/2019 г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 12 състав, с което е потвърдено решение № 2251 от 28.03.2019 г. по гр. дело № 5353/2016 г. на Софийски градски съд, ГО, I-14 състав в обжалваната от ответника част и И. Г. А. е осъдена да заплати на „Ю. Б“ АД /правоприемник на „Б. П. Б“ АД/ на основание чл. 78, ал. 3 във връзка с ал. 8 ГПК сума в размер 300 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство. С потвърдената обжалвана част от първоинстанционно решение ответникът е осъден да заплати на ищеца „Б. П. Б“ АД /праводател на „Ю. Б“ АД/ на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 430, ал. 1 ТЗ сума в размер 31 299, 55 лв. – главница по договор за предоставяне на ипотечен кредит за строителни работи на недвижим имот № 2445/R/2006 от 12.10.2006г., и сума в размер 102, 62 лв. - застрахователни плащания по договора на основание чл. 5.5, възникнали в периода от 21.09.2011г. до 16.10.2015г., а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК – сума в размер 1 652, 93 лв., представляваща направени разноски за първоинстанционното производство.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2 ГПК. Поддържа становище, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. Въпросът за предсрочната изискуемост на кредита е решен в противоречие с Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 18.

2. Може ли въззивният съд да даде разрешение на правния спор, което нито е въвеждано, нито е обсъждано от страните? – противоречие с решение № 292/16.10.2018 г. по т. д. № 3148/2017 г. на ВКС, ТК, II т. о.

Длъжен ли е въззивният съд съобразно нормите на чл. 6, ал. 2 и чл. 269 ГПК при постановяване на съдебния си акт да не излиза извън очертаните с въззивната жалба предели на правния спор и да реши същия само въз основа на тези установени по делото обстоятелства, по които страните са имали възможност да изразят становищата си? – противоречие с решение № 176/08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. на ВКС, ГК, III г. о.

3. За задължението на въззивния съд да обсъди събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните? – противоречие с решение № 240/20.01.2020 г. по гр. д. № 1023/2019 г. на ВКС, ГК, III г. о.

4. Ако се приеме, че предсрочната изискуемост на непадежирали вноски по договор за банков кредит се обявява с исковата молба, то необходимо ли е в исковата молба да се формулира изрично искане и волеизявление за обявяването й и с конкретизация на съответните вноски или е достатъчно общото изписване на претендираната сума с включени в нея и непадежирали вноски по договора за банков кредит? – по този въпрос касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид създадените противоречия между Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 8/2017 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС.

Касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът „Ю. Б“ АД, [населено място] /ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител юрисконсулт З. И. К. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като според него поставените от касатора въпроси не са от значение за изхода на делото и не са обусловили правните изводи на въззивната инстанция. Подробни съображения излага в представен в срок писмен отговор. Релевира и доводи за правилност на въззивния съдебен акт. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер 300 лв.

Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, изложени са касационни основания по чл. 281 ГПК и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите и взе предвид данните по делото, приема следното:

Въззивният съд е констатирал наличието на възникнало на 12.10.2006 г. между наследодателя на ответника – Г. И. А., и първоначалния ищец „Б. П. Б“ АД правоотношение по Договор за отпускане на ипотечен банков кредит за строителни работи на недвижим имот № 2445/R/2006 от 12.10.2008 г., с който банката е отпуснала на наследодателя на ответника уговорената парична сума от 70 000 лв., а кредитополучателят се е задължил да издължи кредита на 240 бр. месечни анюитетни вноски, с 6-месечен гратисен период, в размери съгласно приложен към договора Погасителен план, с падеж на 12-то число на всеки месец, при уговорен краен срок на издължаване 12.10.2026 г. Приел е за безспорно, че плащанията по договора са преустановени от 12.06.2008 г.

Съдебният състав е аргументирал извода си за основателност на предявения установителен иск до уважения от Софийски градски съд размер 31 299, 55 лв. с наличието на необходимите кумулативни предпоставки за настъпване на изискуемостта на вземането за остатъка от главницата – за вноските с ненастъпил падеж:

1/ Потестативното право на кредитора да обяви кредита за предсрочно изискуем е възникнало не по-късно от 12.06.2008 г., когато са преустановени плащанията по договора за кредит.

2/ Съобразно разрешението, дадено с т. 18 от Тълкувателно решение № 4/18.08.2014 г. на ОСГТК на ВКС, кредиторът е направил едностранно волеизявление, адресирано до длъжника, с което е упражнил потестативното си право да преобразува договора от срочен в безсрочен, и да иска изпълнение на основното задължение по договора – за връщане на заетата парична сума.

3/ Волеизявлението на кредитора е достигнало до длъжника с връчване на исковата молба на ответницата И. А. лично на 23.05.2018 г.

Въззивният съд е изложил съображения, че с покана за изпълнение изх. № ПИ 5927/29.04.2011 г. кредиторът „Б. П. Б“ АД към 19.04.2011 г. е направил волеизявление за едностранно обявяване на кредита, предоставен на Г. И. А. по процесния договор за ипотечен банков кредит, за предсрочно и незабавно изискуем, под условие – в случай, че до 17.00 ч. на седмия работен ден след получаване на поканата от неговите наследници, не бъдат заплатени всички падежирали до този момент и неплатени суми, ведно с натрупаната лихва за просрочие, подробно описани в поканата. По делото обаче не са представени доказателства за надлежно връчване на тази покана на ответницата.

С нотариална покана рег. № 5537, акт № 146 от 22.04.2016 г. по регистъра на нотариус рег. № 271 на НК кредиторът „Б. П. Б“ АД отново е поканил ответницата И. Г. А. като наследник на кредитополучателя Г. И. А. да заплати Ѕ от дължимите суми по процесния договор за ипотечен банков кредит, а именно: главница в размер 34 137, 65 лв. и такси в размер 527, 13 лева. Нотариалната покана е била връчена лично на ответницата, на 12.05.2016 г. Поради това, че нотариалната покана не съдържа волеизявление на кредитора, с което той упражнява потестативното си право да обяви кредита за предсрочно изискуем, нито указания, че посочената сума съставлява целия неплатен остатък от главницата – както по падежиралите, така и по непадежиралите анюитетни вноски, въззивната инстанция е приела, че с нея до длъжника не е достигнало едностранно волеизявление на кредитора за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Въз основа на събраните по делото доказателства е направила извод, че изявлението на банката – кредитор за обявяване остатъка от кредита за предсрочно изискуем, не е достигнало до ответницата преди датата на образуване на настоящото исково производство.

Поради това, че такова изявление имплицитно се съдържа в искова молба вх. № 60028/28.04.2016 г., по която е образувано настоящото исково производство, както и в приложената по делото покана за изпълнение изх. № ПИ 5927/29.04.2011 г., и предвид връчването на исковата молба на ответницата /настоящ касатор/ лично на 23.05.2018 г., съдебният състав е заключил, че едностранното волеизявление на кредитора, с което е упражнил преобразуващото си право да обяви целия остатък от кредита за предсрочно изискуем, е породило действието си най-късно на 23.05.2018 г. Предвид настъпилата предсрочна изискуемост най-късно на датата на връчване на исковата молба, към момента на постановяване на първоинстанционното решение вземането за пълния размер на неплатения остатък от главницата по процесния договор за ипотечен банков кредит е било изискуемо, както за главницата по вноските с настъпил падеж до датата на образуване на настоящото исково производство, така и за главницата по вноските с ненастъпил падеж.

По отношение на релевираното от ответната страна по иска в срока за отговор по чл. 131 ГПК възражение за изтекла погасителна 5-годишна давност въззивният съд е приел, че погасителната давност за вноските с настъпил падеж след 28.04.2011 г. започва да тече от датата на падежа на всяка вноска, която дата поставя ищеца в забава, без да е необходима покана, съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД. Предвид датата на подаване на исковата молба – 28.04.2016 г., съдебният състав е направил извод за неоснователност на възражението за погасяване по давност на задължението за главница по вноските с падеж след 28.04.2011 г., както за падежиралата част от главницата, така и за предсрочно изискуемата част.

Възражението на ответницата за погасяване по давност /5-годишна съгласно чл. 110 ЗЗД/ е уважено от Софийски градски съд по отношение на претендираните неплатени месечни вноски с падеж преди 28.04.2011 г., както и за претендираните неплатени заемни такси с падеж преди 28.04.2011 г., като в тази част исковете са отхвърлени като погасени по давност и първоинстанционното решение в отхвърлителната част е влязло в сила поради необжалването му от ищцовата страна.

Поради това, че срещу приетия от съда размер от 31 299, 55 лв. на дължимите от ответницата неплатени суми за главница с падеж след 28.04.2011 г., както и срещу приетия от съда размер от 102, 62 лв. на задълженията за застрахователни плащания по договора на основание чл. 5.5 от договора, възникнали в периода от 21.09.2011 г. до 16.10.2015 г. не са релевирани оплаквания във въззивната жалба, предвид ограничаването на въззивния съд от оплакванията във въззивната жалба на основание чл. 269 ГПК, изводите на първоинстанционния съд досежно приетият от него размер на неплатените падежирали и предсрочно изискуеми задължения на жалбоподателката за главница по процесния договор, както и за дължими застрахователни плащания договора на основание чл. 5.5 от договора, за периода от 21.09.2011 г. до 16.10.2015 г., са възприети от въззивната инстанция.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 и ал. 2 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Формулираният от касатора процесуалноправен въпрос „може ли въззивният съд да даде разрешение на правния спор, което нито е въвеждано, нито е обсъждано от страните“ е относим към допустимостта на въззивното решение, поради което е релевантен за спора. Съгласно т. 9 от ППВС № 1/10.11.1985г. съдът дължи произнасяне и защита само в рамките на заявеното искане и по начина, който е поискан от ищеца. Решението е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Когато съдът се е произнесъл по непредявен иск, по незаявена претенция постановеният съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно.

С. То решение № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС дейността на въззивната инстанция има за предмет разрешаване на материалноправния спор, произнасяне по спорния предмет на делото, който предмет се въвежда с исковата молба. Предмет на делото е спорното материално право, индивидуализирано от ищеца с основанието и петитума на иска. Съдът определя правната квалификация на спорното право съобразно въведените от ищеца твърдения. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран; когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание.

В конкретния случай предявеният иск е за заплащане на дължимите по процесния договор за ипотечен банков кредит суми - главница в размер 34 137, 65 лв., застрахователни плащания в размер 205, 24 лв., платени в определен период, и годишна такса в размер 321, 89 лв. /0, 5% на основание чл. 4.7 от договора за кредит/. Ищецът се е позовал на предсрочна изискуемост на кредита, настъпила с достигане на волеизявлението за обявяването й до длъжника, извършено с покани за доброволно изпълнение от 29.04.2011 г., изпратени до законните наследници на кредитополучателя. Определянето на датата на настъпване на предсрочната изискуемост на кредита и достигането на волеизявлението на банката до кредитополучателя, респективно неговите наследници, зависи от конкретните доказателства, събрани в исковото производство. Приемането от съда на друга дата, различна от твърдяната от ищеца, не съставлява недопустима подмяна на основанието на иска, съответно произнасяне по непредявен иск. Поради изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са осъществени основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение за проверка на неговата допустимост и по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по горепосочения въпрос.

Формулираният от касатора процесуалноправен въпрос „длъжен ли е въззивният съд съобразно нормите на чл. 6, ал. 2 и чл. 269 ГПК при постановяване на съдебния си акт да не излиза извън очертаните с въззивната жалба предели на правния спор и да реши същия само въз основа на тези установени по делото обстоятелства, по които страните са имали възможност да изразят становищата си“ не обосновава извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не е решен в противоречие с константната практика на ВКС. Въпросът за предсрочната изискуемост е бил спорен и във въззивното производство, страните са имали възможност да изложат съображения и доводи, поради което в съответствие с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивната инстанция е обсъдила относимите към установяване на предсрочната изискуемост доказателства и въз основа на тях е приела за осъществени конкретни факти и обстоятелства, въз основа на които е изградила правните си изводи.

Неоснователен е и доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по въпроса за предсрочната изискуемост на кредита и по последния формулиран въпрос, тъй като по тях е формирана константна практика на ВКС, която е съобразена от въззивния съд. Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 8/2017 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС не разглеждат хипотезата, когато предсрочната изискуемост е обявена на длъжника в хода на исковото производство. Тази хипотеза е обсъдена в постановеното след изменението на чл. 415, ал. 3 ГПК /ред. ДВ, бр. 86 от 2017г./ решение № 10/25.02.2020г. по т. дело № 16/2019г. на ВКС, ТК, II т. о., в което е прието, че съдът, разглеждащ установителния или осъдителния иск по реда на чл. 415, ал. 1 и чл. 422, ал. 1 ГПК, не е обвързан от фактическото положение към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, тъй като моментът, към който се установява съществуването на вземането, е моментът на приключване на съдебното дирене в исковия процес. За да бъде издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, когато в заявлението за издаване на заповедта за изпълнение се претендират суми въз основа на твърдяна предсрочна изискуемост на кредита, е необходимо кредиторът да е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Ако в исковото производство по реда на чл. 415, ал. 1 и чл. 422, ал. 1 ГПК, без значение дали предявеният иск е установителен или осъдителен, бъде установено, че потестативното право на кредитора да направи кредита предсрочно изискуем не е надлежно упражнено преди подаване на заявлението, но упражняването на това право се осъществи в исковото производство, не може да се отрече настъпването на изискуемостта на вземането. Когато изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, представен като приложение към исковата молба, изявлението поражда правни последици с връчването на препис от исковата молба с приложенията към нея на ответника – кредитополучател, ако са налице предвидените в договора за кредит обективни предпоставки. Обявяването на кредита за предсрочно изискуем в исковото производство представлява правнорелевантен факт, който трябва да бъде съобразен от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК в рамките на претендираните суми.

Процесуалноправният въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните също не е решен в противоречие с константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Въззивният съд е мотивирал решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като е изложил фактически и правни изводи по съществото на спора и се е произнесъл по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания и във връзка с отговора на въззивната жалба съдебният състав е обсъдил всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, установил е фактическата обстановка, към която е приложил относимите материалноправни норми. Доколко констатацията, че датата на изпращане на поканата за доброволно изпълнение с изх. № ПК 5927 от 29.04.2011 г. не се оспорва, съответства на данните по делото и изявленията на страните, е въпрос, относим към правилността на решението. От друга страна, както и да се реши този въпрос, същият не би променил изхода на спора поради това, че изводът за настъпване на предсрочната изискуемост на кредита и пораждане на действие на волеизявлението на ищцовата банка е аргументиран с връчване на исковата молба и доказателствата на ответницата в хода на исковото производство.

По отношение на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че постановеното решение на Софийски апелативен съд не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание.

Предвид липсата на основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът трябва да заплати на ответника по касационната жалба юрисконсултско възнаграждение в размер 200 лв.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Р. Б, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 249 от 27.01.2020 г. по в. гр. дело № 4201/2019 г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 12 състав.

ОСЪЖДА И. Г. А. с ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк][жилищен адрес] да заплати на „Ю. Б“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], район „Витоша“, [улица] на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сума в размер 200 лв. /двеста лева/, представляваща юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.