ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 104
гр. София, 13.01.2025 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав: Председател:Снежанка Николова
Членове:Гергана Никова
Соня Найденова
като разгледа докладваното от С. Н. К. гражданско дело № 20238002102450 по описа за 2023 година
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от Н. И. И. и Д. А. И. - ответници в производството, действащи чрез процесуалния си представител на Д. С. от АК – Бургас, срещу въззивното решение № 224 от 20.12.2022 г. по в. гр. д. № 371/2022 г. на АС – Бургас в частите, в които исковете по чл.40 ЗЗД и чл.108 ЗС срещу касаторите са били уважени.
В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно като постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон. Молят въззивното решение да се отмени и да бъде постановено решение, с което предявените искове да бъдат отхвърлени, евентуално да се увеличи сумата по уваженото им възражение за заплащане на извършени от тях подобрения на 47 700 лв. със законната лихва върху нея от предявяване на възражението до плащането, като се и определи от съда 1-месечен срок за плащането, като се потвърди признатото им право на задържане. Претендират се разноски.
От насрещната страна по касационната жалба - ищцата И. В. С., действаща чрез адв. Б. Д. от АК – Бургас, назначен по реда на чл.95 ГПК за оказване на безплатна правна помощ на ищцата, е депозирано писмено становище по касационната жалба в срока по чл. 287 ГПК, в което са изложени съображения за неоснователността . Претендират се разноски за възнаграждение на адвоката.
Ответникът Х. Я. И. не е взел становище по касационната жалба на другите ответници.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е допустима.
С въззивното решение в обжалваните с касационната жалба части, като последица от потвърждаване на първоинстанционното решение № 260216 от 10.06.22 г. по гр. д. № 1299/2019г. по описа на ОС - Бургас в обжалваната от ответниците-въззивници Н. И. и Д. И. част, по иска с основание чл.40 ЗЗД на И. В. С., поставена под пълно запрещение, действаща чрез назначения по делото процесуален представител адв. Б. Д. от АК – Бургас, срещу Н. И. и Д. И., е обявявен за недействителен, сключеният с н. а. № 30, т.ІІІ, рег.№ 6409, н. дело № 380/2017г. на нотариус С.И., гр. Бургас, рег.№ * на НК договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, като сключен във вреда на представляваната И. В. С., по иска с основание чл.108 ЗСК на И. В. С., поставена под пълно запрещение, действаща чрез назначения по делото процесуален представител адв. Б. Д. от АК – Бургас, срещу Н. И. и Д. И., е прието за установено спрямо ответниците, че ищцата е собственик на недвижим имот представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор № *.*.*.*.*, по КК и КР на гр. Бургас, одобрени със заповед РД – 18 – 9/30.01.2009 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с площ от 79, 94 кв. м., с прилежащо избено помещение № 24, с площ от 4 кв. м., както и 1, 48 % ид. ч. от общите части на сградата и същите ответници са осъдени да предадат на ищцата владението на описания имот. Предаването владението на процесния имот е постановено от съда да стане при условие, че ищцата И. С. им заплати на основание чл. 72 ЗС сумата в размер на 43 314 лв., представляваща увеличената стойност на процесния недвижим имот вследствие на направени от тези ответници подобрения в него (конкретно описани подобренията по вид) в периода февруари 2018 г.-февруари 2019 г., като в тази част първоинстанционното решение не е било обжалвано от нито една от страните, влязло е в сила и направените оплаквания от касаторите, касаещи размера на сумата на подобрения и срока за плащането й, не могат да са предмет на преценка в касационното производство. В останалите части въззивното решение не е обжалвано и не е предмет на настоящето производство по чл.288 ГПК - а именно частите, в които въззивният съд се е произнесъл по въззивната жалба на ответниците Н. и Д. И. срещу решението по чл.250 ГПК и по искането на същите за заплащането им от ищцата и на законната лихва за забава върху сумата за подобрения.
Първоинстанционното решение в частта, в която искът по чл.40 ЗЗД на И. В. С. срещу Х. Я. И. за обявяване недействителността на същия договор за прехвърляне на недвижим имот срещу издръжка и гледане, сключен с н. а. № 30, т.ІІІ, рег.№ 6409, н. дело № 380/2017г. на нотариус С.И., гр. Бургас, рег.№ * на НК, като сключен във вреда на представляваната И. В. С., е бил уважен, не е бил предмет на проверка с въззивното решение поради връщане на въззивната жалба на Х. И. с влязло в сила като необжалвано разпореждане. Х. И. не е взел становище по въззивната жалба на ответниците И., нито се е присъединил към нея. По исковете срещу касаторите И., въззивният съд от фактическа страна е установил, че И. С. страда от психическо заболяване, установено още през 1999 г. с диагноза „параноидна шизофрения, с параноиднахалюцинаторна симптоматика“, води се отчет от тогава, имала е през годините множество хоспитализации в различни лечебни заведения за лица с психични заболявания – 2005 г., 2008г., 2009г., 2011г., 2013г. С решение № 298/10.09.2014г. по гр. д.№ 422/2014 г. на ОС – Бургас, същата е поставена под ограничено запрещение по инициатива на служители на ЦПЗ и били назначени служебен попечител и заместник-попечител, като продължителен период преди това никой не полагал грижи за ищцата И. С., или полаганите грижи били спорадични и несъответни на състоянието . От показанията на разпитаните по делото свидетели Б., П., Д., Я., Д., Х. и К. -при частично некредитирате тези на свидетелите Д., Х. и К. в частта относно доброто състояние на ищцата поради спорадичността на впечатленията на тези свидетели за това състояние и данните за честото лечение на ищцата, посочени по-горе, съдът е установил, че в периода след смъртта на баща си през 1996 г. и още преди смъртта на майка си /2006 г./ ищцата С. е започнала да води клошарски живот – скитала безпризорна из града, ходела гола по улиците, събирала боклуци които носила в апартамента като е превърнала семейния дом и площадката в сметище, което смущавало съседите в блока, не пускала никого в жилището, дори препятствала вуйчо си да идва - била го. От време на време буйствала, чупела нещо в апартамента, удряла, събирала компании, с които употребявали алкохол, двукратно предизвикала пожари в жилището и при гасенето им апартаментът на долния етаж е бил наводнен с вода и фекалии (в апартамента отдолу живеела майката на ответника Х. И.), също така водела мъже в жилището си, спяла и под терасите на близките блокове, Преди жилището да бъде закупено от ответниците - въззивници И., същото е било в ужасно състояние – с течове в стаите, мръсно, опожарено, пълно с отпадъци, с ужасна миризма на урина, негодно за нормално обитаване. При тeзи факти въззивният съд е заключил, че ищцата е страдала от тежки увреждания на психиката, с липса на критичност към себе си, не прилагала самостоятелно и доброволно предписаната терапия, през 2017 г. самоволно напуснала ЦПЗ – Бургас, в резултат от което е станала опасна за себе си и околните. Според данните по делото е ходела зима и лете с ватенка, носела нож, била и агресивна като през 2017 г. заплашвала с нож майките и децата на детската площадка, при което в резултат на преустановяване на приема на медикаменти е станала неконтролируема - установено от обстоятелствената част на приложеното по делото решение № 203/07.06.2018 г. по гр. д.№ 1577/2017 г. на ОС – Бургас (с което решение И. С. е била поставена под пълно запрещение).
Установено е още, че в периода 22.08.2017 г. – 04.07.2018 г., когато е била под ограничено запрещение, на ищцата е назначен за попечител свидетелят Г. С. по инициатива на ответника Х. И., като непосредствено след това, на 25.08.2017 г. била настанена за срок от три месеца за лечение в Държавна психиатрична болница – Ц. Б. в изпълнение на решение №1389/24.08.2017г. по НЧХД № 3965/017г. по описа на БРС. На 07.09.2017 г., докато е била на лечение, ищцата лично и със съгласието на попечителя си Г. С., е упълномощила Х. И. да извърши разпоредителна сделка със собствения недвижим имот, находящ се в [населено място], [жк], [жилищен адрес] описан в пълномощното, като сключи договор за прехвърляне на правото на собственост срещу задължението да се поемат издръжката и гледането , докато е жива. В пълномощното е записано правото на упълномощения да договаря сам със себе си или с лица, които представлява, както и да се снабдява с документи за сделката.
Подписите на упълномощителя И. С. и на попечителя й Г. С. по това пълномощно са били заверени от нотариус М. А., с район на действие РС - Шумен, извън кантората на нотариуса, като от приетата по делото експертиза е установено, че подписът за „Упълномощител“ е изпълнен от С.. В последствие, по молба от името на И. С., действаща лично и със съгласието на попечителя си Г.С., вх.№ 35829/25.09.2017г. на БРС, е образувано ч. гр. д.№ 7056/2017г. за снабдяване с разрешение по чл.165, ал.4 СК, вр. с чл.130,ал.3 от СК за разпореждане с жилището, и на 25.09.2017 г. е издадено съдебно определение за това разпореждане. Установено е от приетата по делото експертиза, че положеният подпис по молбата до съда за С. не е изпълнен от нея.
С н. а. № 30/29.09.2017г. т.ІІІ, рег.№ 6409, н. д.№ 380/2017г. на нотариус С. И. - гр. Бургас, Х. И., действащ в качеството си на пълномощник на ограничено запретената И. С. и със съгласието на попечителя Г.С., е прехвърлил на себе си собствения на ищцата апартамент, срещу задължението да поеме гледането и издръжката в бъдеще, лично или чрез трето лице, както и да осигури спокоен и нормален живот какъвто е водила досега при старост и болест. Два месеца по-късно, непосредствено след изписване на ищцата С. от Държавна психиатрична болница – Ц. Б. Х. И. е продал имота на Д. и Н. И. за сумата от 55 000 евро с н. а. № 165/27.11.2017г. на нотариус с район на действие РС – Бургас. Около 4-5 месеца след сделката ищцата обитавала бившето си вече жилище, като през м. март 2018 г. ключовете от жилището били предадени на новите собственици. След това, ищцата С., с ясното съзнание според свидетелката П., че апартаментът й е бил продаден, е започнала да спи пред близкото заведение за обществено хранене, също и под терасите на бл.65 в квартала, за което съседи се обаждали на органите на реда, като от 07.12.2018 г. С. била настанена за лечение в ДПБ в гр.Раднево. Показанията на свидетеля Г. С. не са били кредитирани поради неговата заинтересованост в частта относно соченото от него, че Х. И. се е грижел на ищцата и поради липсата на други доказателства в подкрепа на твърдението му, че И. е наел за ищцата квартира и жена която да се грижи за ищцата след продажбата на апартамента й.
При така установената фактическа обстановка, въззивният съд изцяло е споделил по реда на чл.272 ГПК направените от първоинстанционния съд правни изводи за наличието на недобросъвестност и вреда за ищцата от сключването на договора за издръжка и гледане, с който Х. И. - като пълномощник на ищцата, е прехвърли на себе си нейното жилище срещу задължение за издръжка и гледане, т. е. формираните изводи от първоинстанционния съд с подробната обосновката към тях, че е налице вреда за ищцата от разпореждането, и че Х. И. е действал недобросъвестно и със съзнанието, че сделката уврежда представляваното от него лице. Обективният елемент - вредата, е била обоснована с това, че е разпоредено единственото жилище на ищцата, без да е запазено на същата правото на ползването му нито й е било осигурено място за живеене според нуждите й и конкретно съобразено с психичното й заболяване, изискващо контролиране и лечение, при съобразяване, че не е необходимо вредата да е настъпила към момента на сключване на договора, а да е налице сигурност за нейното настъпване, особено при договори с продължително изпълнение какъвто е този за издръжка и гледане изискващ последващи активни действия от страна на длъжника-приобретател. От направения подробен анализ на фактите по делото, установени от събраните по делото доказателства, относно поведението и бита на ищцата преди и след процесната сделка, действията и бездействията на пълномощника-приобретател Х. И. преди и след същата сделка, вида на самата сделка, последващата незабавна продажба от приобетателя Х. И. на жилището на трети лица без явна причина за това, съдът е направил краен решаващ извод, че са установени елементите от фактическия състав на чл.40 ЗЗД, а именно настъпване за ищцата И. С. на реална вреда от сключения договор за прехвърляне на жилището й на Х. И. срещу издръжка и гледане, тъй като е загубила единственото си жилище, без запазване правото й да го ползва и без в патримониума й да е настъпила каквато и да е насрещна престация-нито пари, нито грижи и издръжка, като увредата е била налице още към сключване на договора, и приобретателят не е имал никакво намерение да го изпълнява, не го е и изпълнявал, а целта му е била да лиши ищцата от единственото й имущество така, че тя да не може да се върне в него, с което е действал недобросъвестно със съзнанието, че сделката уврежда представляваното от него лице. В допълнение към мотивите на първоинстанционния съд, към които е препратил, въззивният е изложил обобщено своите изводи в същата насока, че макар и формално договорът за издръжка и гледане да е в интерес на прехвърлителя, в конкретия случай той ясно и недвусмислено е нанесъл вреда, а приобретателят И.-и пълномощник на прехвърлителя по сделката, не е имал никакво намерение да изпълнява договора, позовавайки се за този извод на приетата за установена фактическа обстановка сочеща на липсата на намерение за обгрижване, поради което са налице както обективния, така и субективния елемент от разпоредбата на чл.40 ЗЗД-вреда и недобросъвестност на представителя и контрагент по договора за издръжка и гледане. Странично от тези решаващи изводи въззивният съд е посочил, че е неясно/под въпрос/ какво би се случило, ако на ищцата бе запазено правото на ползване на жилището, но е оставена да живее в него неконтролируемо, без прием на лекарства и възстанови предишния си начин на скитничество, употреба на алкохол и др. изстъпления. В резултат на приетата недействителност на договора за издръжка и гледане за страните по него, на основание чл.40 ЗЗД, ищцата се счетено да се явява собственик на процесния имот, а двамата ответници И. да упражняват фактическа власт върху имота без правно основание за това, поради което и искът срещу тях по чл.108 ЗС е приет за основателен. С оглед съвпадане изводите на двете съдебни инстанции, първоинстанционното решение в обжалваните от ответниците И. части - за уважаване срещу тях на иска по чл.40 ЗЗД и чл.108 ЗС, е потвърдено.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторите - ответници се позовават на предпоставките за допускане касационно разглеждане на въззивното решение в обжалваната част, по следните въпроси:
1. Дължи ли съдът произнасяне с мотиви по всички възражения във въззивната жалба и по всяко твърдение на страната, като обсъди всяко от тях поотделно и заяви защо го приема за основателно, включително като обсъди и твърдението за противоречие в свидетелските показания и съобрази доказателствената тежест в процеса? 2. Следва ли въззивният съд да кредитира само част от доказателствата, без да ги обсъди с другите доказателства по делото и при непълнота на доказателствата, има ли процесуалното задължение по свой почин или по искане на страните да предприеме действия за изясняване на спора от правна и фактическа страна, в т. ч. и за действия, които съда следва да следи и извърши служебно?
3. Какви са дължимите от съда действия в производството пред въззивната инстанция и длъжен ли е съдът да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните?
4. Дали посредством осигуряването на жилище, закупуване на хранителни стоки и напитки и предоставянето ежедневни парични средства и медицински грижи и лекарства са полагани достатъчно грижи по договор за издръжка и гледане и дали със самоволното напускане от ищцата на осигуреното й жилище е налице необоснован отказ на ищцата да приеме предлагани й грижи? И може ли да се вмени само в тежест на ответника Х. И. избора на ищцата да води неуседнач начин на живот, който тя практикува от години, и изборът й да не ползва осигуреното й от него годно за ползване жилище, което тя самоволно напуснала, като едновременно с това тя продължава и до днес при нужда да се обръща и да получава грижи от същия ответник? Отказът на ищцата в един по-късен момент за приемане на грижите, от които тя принципно се нуждае, следва ли да се оценя по правилата за забава на кредитора, уредени в чл. 95 и сл. от ЗЗД? И наведените от ищцовата страна твърдения за неполагане на грилси обосновават ли основание за съда да се произнесе по претенция за развалянето на договора за гледане и издръжка на основание чл. 87, ал. 3 от ЗЗД или твърдяното неизпълнението на грижи по договор за издръжка и гледане следва да се квалифицира като договор сключен във вреда на представлявания по чл.40 ЗЗД, както е сторил съда? 5. Дали договор за прехвърляне на недвижим имот, срещу задължение за издръжка и гледане, сключен при условията на чл. 38 от ЗЗД от пълномощник, сключен без запазване правото на ползване, върху конкретен имот, който сам по себе си е бил в състояние негоден за нормално ползване според неговото предназначението и за който се навеждат твърдения за неточно изпълнение за насрещната престация, би бил изначално недействителен поради липсата на запазване на правото на ползване на основание по чл.40 от ЗЗД ти при неизпълнение подлежи на разваляне по реда чл. 87 ал. 3 от ЗЗД ? По въпрос 5 се сочи, че касационното обжалване следва да се допусне в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а по отношение на останалите четири въпроса № № 1 до 4 – в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с практиката на ВКС, обективирана както следва: по въпрос № 1 - Решение № 228 от 01.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г. на ВКС- I г. о.; Решение № 112/02.05.2017 год. по гр. д. № 3356/2016 год. на ВКС, 4-то г. о., Решение №50/22.05.2019 год. по гр. д. № 1441/2018 год. на ВКС, І г. о.; Решение № 21/26.02.2021 год. по гр. д. № 2029/2020 год. на ВКС, І г. о.; Решение № 256/07.01.2021 год. по гр. д. № 4293/2019 год. на ВКС, І г. о.; Решение № 60142/ 24.11.2021 г. по гр. д. № 566/2021 год. на ВКС, І г. о., ; по въпрос № 2 – Решение № 267 от 04.03.2014 г. по гр. д. № 30/2013 г. на ВКС, І г. о. , Решение № 91 от 27.08.2015 г. по гр. д. № 321 /2015 г. на ВКС, ІІ г. о., ТР № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС; по въпрос № 3 - Решение № 97 от 02.05.2019 г. по гр. д. № 3457 / 2018 г. на ВКС, ІV г. о., Решение № 35 от 23.05.2019 г. по гр. д. № 1499 / 2018 г. на ВКС, ІV г. о., Решение № 45 от 25.06.2019 г. по гр. д. № 1466 / 2018 г. на ВКС, ІІІ г. о.; и по въпрос № 4 - Решение № 494 от 16.11.2011г. по гр. д. № 642/2011г. на ВКС, ІV г. о. и на ВС - Решение № 1169 от 9.ХН.1986 г. по гр. д. № 353/86 г., II г. о. Поддържа се и основанието по чл.280, ал.2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право, и по отношение на който е налице някое от специфичните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, касационната инстанция не може да извежда и формулира такъв въпрос.
Първите три въпроса, като въпрос № 3 само в частта му относно събирането на доказателства и тяхната преценка, не могат да обусловят допускане на касационното обжалване. Касаторите не е посочили кои техни доводи и възражения по въззивната жалба не са били обсъдени от въззивния съд, и кои събрани по делото доказателства не са били обсъдени, поради което не може да се направи преценка за наличие нито на общото, нито на специфичното основание за селекция по тези въпроси. Направено е само изрично позоваване на допуснато процесуално нарушение, свързано с отказа на въззивния съд да допусне изслушването на свидетел, поискан с въззивната жалба. С определението си по чл.267 ГПК въззивният съд не е уважил това доказателствено искане, поради преклудирането му, доколкото на ответниците И. още в първата инстанция, при разпита на свидетел Г. С., в присъствието на техния процесуален представител, е станал известен такъв факт, но те не са поискали събиране на друго доказателство за този факт - разпита на тази жена. Това съображение на въззивния съд съответства на данните по делото. Същевременно нито едно от посочените от касаторите решения на ВКС, не дава отговор на въпрос, относим към предоставките по чл.266 ГПК, което сочи на липсата на специфичната предпоставка за селекция в тази насока.
Въпрос № 3 в останалата му част, и въпрос № 4 в последната му част /последното изречение/, се прикриват и се отнасят до задължението на съда да определи правилно предмета на спора. Същите са обосновани от касаторите с оплакването, че предявеният иск е трябвало да бъде квалифициран и разгледан от съда като иск по чл.87, ал.3 ЗЗД - за разваляне на договора за издръжка и гледане, а не като иск по чл.40 ЗЗД. В тези им части въпросите не кореспондират на действителната правна и фактическа рамка на делото, а са изведени от собственото разбиране на касаторите за правилния изход на спора, поради което по тях не е налице общото основание за селекция по чл.280, ал.1 ГПК, а това прави безпредметна преценката дали е налице противоречие със сочената практика на ВКС по тези въпроси. По приложението на чл. 40 ЗЗД е формирана трайна съдебна практика на ВКС, вкл. задължителна такава, обективирана в указанията по т. 3 от ТР № 5 от 12.12.2016 г. по тълк.
д. № 5/2014 г. на ОСГТК, както и редица решения по чл. 290 ГПК - решение № 95 от 27.06.2017 г. по гр. д. № 5523/2015 г. на ВКС, решение № 241 от 15.01.2021 г. по гр. д. № 3796/2019 г., и двете по описа на IV г. о., решение № 117 от 20.07.2017 г. по т. д. № 3313/2014 г. на I т. о. С тази практика последователно е утвърдено разбирането, че преценката дали договорът е сключен във вреда на упълномощителя се извършва при отчитане на всички обстоятелства, свързани с интереса на представлявания и мотивите на представителя да го сключи; увреждането на интереса на представлявания може да има различни проявни форми, споразумяването е във вреда на представлявания, не само при наличие на общ сговор и общо намерение у представителя и насрещната страна да увредят представлявания, а в тяхната недобросъвестност - те, и двамата осъзнават, че сключеният договор обективно уврежда представлявания. Преценката за това намерение се извършва въз основа на всички доказателства за обстоятелствата, при които е сключен договорът с третото лице, като е допустимо и възможно доказването да бъде проведено и с косвени доказателства, които, ценени в съвкупност, да обуславят извод за сговаряне за увреждане. Това е съобразено от решаващия съд, извършена е преценка на всички обстоятелства от значение за спора, като поведението /действие и бездействие/ на приобретателя по договора за издръжка и гледане по време преди, на, и след сключването на този договор, е ценено именно с оглед обосноваване, че така се обективират/проявяват/ обективния и субективния елемент на състава на чл.40 ЗЗД, а не през призмата на неизпълнение на договор като основание за неговото разваляне по смисъла на чл.87, ал.3 ГПК, защото именно и от последващото сключването на договора за издръжка и гледане поведение на приобретателя, е направен извод за увреждането и за недобросъвестността на приобретателя, който в случая е и пълномощник на прехвърлителя. Така решаващият съд не е допуснал смесване на предпоставките от фактическия състав на чл.40 ЗЗД и чл.87, ал.3 ЗЗД, както се твърди с изложението към касационната жалба. Дали изводите на решаващия съд за наличие на елементите от състава на чл.40 ЗЗД са правилни, е въпрос, който стои извън предмета на производството по чл. 288 ГПК.
Поставения въпрос № 5 не сочи на наличие на общото основание за селекция, защото по начина на поставянето му, е фактически, и същевременно повтаря последната част на въпрос № 4, за която вече се изложиха съображения в горния абзац, че не може да обуслови допускане на касационното обжалване. Въпрос № 5 е поставен в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК и по него касаторите не са обосновали и специфичната предпоставка.
Когато се твърди това основание за допускане касационно обжалване, съобразно указанията на т.4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът трябва да обоснове, кумулативно с посочването на относим правен въпрос, и наличието на неправилна или несъобразена с промените в законодателството съдебна практика, да изложи доводи в какво се изразява нейната неправилност или защо трябва да бъде изменена в поддържана от него насока. При липса на съдебна практика по поставения въпрос касаторът трябва да изложи в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието тълкуване иска. Направеното общо позоваване на законовата норма на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е достатъчно като обосновка на допълнителното основание за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
По въззивното решение в обжалваната от касаторите част, в която искът срещу тях по чл.108 ЗС е бил уважен, нито един от поставените въпроси с изложението не се отнася, и в тази част не може да се прави преценка за наличие на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК.
Не е налице основанието на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК за допускане на въззивното решение в обжалваните части до касационно обжалване поради очевидна неправилност. В обжалваните части то не разкрива белези, които да сочат за наличие на пороци от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, проявени в квалифицирана, особено тежка степен.
При извършената служебна проверка не се установяват данни за вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение в обжалваните части.
При този изход на спора направените от касаторите разноски остават в тяхна тежест. Адв.Д. осъществява безплатна правна защита на ищцата по реда на чл.95 ГПК, по който ред възнаграждението на адвоката се определя и изплаща по реда на Закона за правната помощ, а не от насрещната страна според правилата на чл.78 ГПК. С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 224 от 20.12.2022 г. по в. гр. д. № 371/2022 г. на АС – Бургас в обжалваните части, в които, в резултат на частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 260216 от 10.06.22 г. по гр. д. № 1299/2019 г. на ОС - Бургас, исковете по чл.40 ЗЗД и чл.108 ЗС срещу Н. И. И. и Д. А. И., са били уважени.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ исканията на касаторите Н. И. И. и Д. А. И., и на адвокат Б. Д., за разноски в касационното производство.
Определението е окончателно.